За плъховете и хората

Обикновен български гражданин, лекар, отстрелва рецидивиста Плъха в двора си и обществото настръхва. Лекарят стрелец е героизиран, но след това се оказва, че е сътворил тотална манджа.
В тази връзка ще ви разкажа една история. Ще я опиша дълго и подробно, за да ме разберете напълно.
На 4 май 2016 г. сутринта станах да изпратя Сашока на училище. Мъжът ми Мартин и тримесечната Инка още спяха. Саши вече се беше приготвил, нарамил раницата до външната врата. Претичах през кухнята, да проверя дали си е взел шишето с вода, и с почуда забелязах, че балконската врата е отворена. Макар и пролет, вътре бе станало студено и се усещаше странна миризма на оцет. Тръгнах да затварям вратата, блъснах я безуспешно, но бравата не захапа. В този момент още не осъзнавах какво се е случило. Понеже на 4 май Марти има рожден ден, преди да заспим му подарих нов портфейл. Затова, когато видях портмонетата ни, отворени на кухненската маса, а личните, банковите карти и визитките - извадени до тях, си помислих, че е решил да си подреди нещата в подаръка. Все пак ми се стори странно, че и моят портфейл е разхвърлян... Блъснах балконската врата още веднъж и чак тогава погледът ми се фокусира върху разбитата каса при горната брава.
Никога няма да забравя как ми се подкосиха краката. Изтичах към Сашока и истерично го заразпитвах дали всичко му е наред, забелязал ли е нещо необичайно и т.н. Той ме гледаше като теле, без да разбира какво ме прихваща. Тогава реших, че по-добре и да не разбира, прегърнах го силно и го засилих по стълбите да бяга към училище.
За пояснение отбелязвам, че живеем на втория етаж в панелен блок в Красно село.
Та изпратих милия Сашок, върнах се в кухнята и с треперещи ръце отворих портмонетата. Те бяха съвършено празни. Преди това бях изтеглила дневния си лимит и моето трябваше да пращи от мангизи. Като в мъгла се добрах до мъжа ми и вместо празничен квикот за рождения ден, изграчих: - Марти, май са ни обрали... Той се захили: - Да, бе, глупости!
Стана, последва ме в кухнята и се втрещи... До този миг в стреса си не бях забелязала, че служебният му лаптоп не е върху масата. Тогава започнахме да се щураме из апартамента, да си търсим телефоните, за да звъннем на 112... но и тях ги нямаше. Зарядното на моя висеше употребено на дивана в стаята, в която спим... в която още спеше бебето... Личният компютър на Марти също бе изчезнал. Купи си го седмица по-рано - геймърски, със светеща клавиатура, само дето не го целуваше, толкова беше щастлив. Дори старият лаптоп на леля му, забравен в раницата си, вече не бе наличен.
Марти се облече и тръгна към 6-о полицейско управление, а аз останах вкъщи да чакам, като внимавах да не се движа, за да не залича евентуални улики. Представях си, че като дойдат полицаите, ще се осъществи нещо като "От местопрестъплението: Красно село" - ще перкат фин вълшебен прах със специални четчици, ще отлепят следи от подметки по пода, ще светят с ултравиолетови фенерчета по ъгли и кьошета. Седях тихичко на един стол да не събудя бебето, като преди това внимателно го проверих за дишане и всякакви жизнени показатели. Треперех и се оглеждах. Под масата имаше няколко стотинки и парче от плик. Главата ми щеше да се пръсне от ужас, че някой е обикалял къщата докато спим. Стаята на Сашока е на другия край на коридора и той реално е изолиран от нас, толкова далечен и сам... Нощем често се събужда да пишка или да пие вода, ами ако беше срещнал някой... В този момент в паметта ми изплуваха шумове, които чух през нощта. Помислих, че може да е Саши, но някакси не можах да стана, надигнах се, дори ми се стори, че виждам силует в стаята, и колкото и да е странно, легнах обратно и заспах. Впоследствие ни светнаха, че е възможно да е имало газ, което би обяснило и странната миризма на оцет.
След около половин час се материализираха полицай и полицайка, изпратени от районното, докато Марти дава показания. Без да щадят местопрестъплението, затопуркаха с кални кубинки навсякъде. Мъжката кука ме попита:
- Искам да чуя и от вас какво липсва.
Аз запелтечих, а гласът и краката ми толкова трепереха, че сигурно съм изглеждала луда.
Той:
- Обадихте ли се на 112?
Аз:
- Как, като нямаме телефони и връзка със света...
Той:
- Е, не сте ли подали сигнал?!
Аз:
- А вие как сте тука, ако не сме подали??
Той:
- Хахах да бе, верно! - само дето не се плесна по челото и тримата изпаднахме в малоумен смях, примесен с лека истерия от моя страна. След това се повъртяха още малко и си тръгнаха, като ме предупредиха да чакам истинските разследващи. Преди да дойдат те, се прибра Марти, и двамата кротичко зачакахме. И така ТРИ часа.
Няма да обяснявам, какъв бардак настана, когато се появиха ония с отпечатъците. Химерата ми за криминално разследване бе разбита на пух и прах, след като оплескаха скарата с някаква чернилка, почукаха два пъти на касата на балконската врата, а когато им посочих стотинките и парчето плик на пода и плахо споменах: "Сигурно са пъхали нещата в пликове", единият ме стрелна: "Ами сигурно!". Окаляха пейзажа и си заминаха безвъзвратно и завинаги.
Това се случи на 4 май. На 6 май (Гергьовден) мъжът ми си засече откраднатия айфон в някаква циганска махала. Локализирахме го, даже огледахме къщата на стрийтвюто и звъннахме екзалтирани на дознателката. Какво разочарование настъпи, когато категорично ни отсвириха, защото е празник и нямало дежурни полицаи. - Елате в понеделник. - каза жената спокойно, но нетърпейки възражения. - А ако ние отидем с наши хора да си вземем нещата?? - Тогава ще нарушите закона.
В понеделник Марти отиде в 6-о и им показа мястото. Питал ги къде да им прехвърли линка, но те му отговорили, че нямат действаща поща, започнали да разгъват книжни карти и да се борят с тях като прасета с тиква. Един по-иновативен полицай все пак си дал фейсбука, за да поддържат връзка. В общи линии не останали изненадани от локацията, защото по техните думи "тая улица я знаели". И това ни беше последната среща с органите на реда.
Около две седмици по-късно Марти си засече лаптопа в Милано.
Междувременно на балкона изградихме непробиваема решетка, добавихме още една външна врата с две ключалки. Месеци наред спяхме с нож до леглото.
До ден днешен преди лягане вечер имаме ритуали: заключваме балконската врата на кухнята, затискаме я със стол, и все пак оставяме препятствия - торба с буклук, шише, което евентуално да издрънчи и др. Заключваме първата външна врата, после втората, щракаме резетата, оставяме лампата в коридора да свети... И въпреки всичко се стряскаме от всеки шум и се будим по 10 пъти да оглеждаме балкона.
Оттогава в квартала чухме за още такива случаи. Миналото лято едни хора отсякоха дърво под прозореца си, защото по добра случайност сгащили някакъв маймун, покатерен на него през нощта.
Почти две години от полицията няма ни вест, ни кост. Когато чуя за протестиращи полицаи, ми иде да ги запаля.
Ако имах оръжие и в онази нощ се бях събудила, щях да очистя крадеца. Много пъти съм сънувала, как всичко се случва отново и го убивам с върховно удоволствие. И когато обществото се взриви в защита на лекаря, застрелял рецидивист, аз бях категорична: Това е единственото, което е трябвало да направи!
Но когато се оказа, че е причаквал Плъха, че е дебнел точен момент и след това е прикрил действията си, размислих: Ние с Марти не сме се спотайвали под прозорците, не сме търсили отмъщение, дори не направихме опит да си върнем вещите сами, защото това противоречи на ЗАКОНИТЕ. Ако в афекта си след обира и бездействието на полицията се бяхме сдобили с незаконно оръжие, а след това бяхме забелязали някой под балкона, бяхме го издебнали и убили, какви хора щяхме да сме. Дори и да бяхме наказали истинския престъпник, а не някой случайно пикаещ, нямаше ли да сме лоши и ние? Да, щяхме да сме лоши.
Ако се бяхме събудили в онази нощ и по някакъв начин се бяхме справили сами, щяхме да сме герои, защото сме защитили децата си. Щяхме да сме убийци. Но все пак добри.
В това е тънката разлика.
И най-обезнадеждаващото е, че родната полиция хич, ама хич не ни пази.