Животът ми се обърна на 180 градуса.
Една от всички генерални промени ми се натрапва ежедневно. До скоро бях дългогодишен пешеходец, a сега разстоянията, които изминавам от новия ми дом, са осезаемо по-дълги. И опрях до градския транспорт.
В началото ми беше интересно - всеки ден имах първоначална задача да не забравя да си купя билет, после да не забравя да го продупча и накрая да не забравя да слезна, докато зяпам и анализирам пътуващите в рейса. С особено удовлетворение отстъпвам място на старци и бременни - напомня ми за детството. С още по-голямо задоволство се натягам да дупча чужди билети в мелето и се гъзя да свалям и качвам бебешки колички.
Ако има скандал, в който някой е чувствително ощетен, също се намесвам. Въобще първите седмици преживях емоционално разнообразие.
Но постепенно започна да ми дотяга... Залипсва ми бодрата крачка от Семинарията до редакцията и обратно... Трамвайните линии на "Журналист", сенките в парка през лятото, затъването в преспи през зимата... а и винаги знаех за колко време стигам до някъде - сега трудно се ориентирам във времето и пространството.
Тази носталгия започна да докосва други болни спомени и постепенно возенето в автобус се превърна в ад. Сетих се, че съм виждала картинка, в която всички в някакво метро са сиви, а само едно мислещо човече е цветно... обаче аз не бях това човече. И за да разсея обстановката, насочих вниманието си от външността и предполагаемите професии на спътниците ми към статистическо преброяване и съотношението между половете и възрастта им.
Какво се оказа - между обедния и вечерния рейс има фрапантна разлика. Не знам как да съм по-красноречива и за това ще я опиша в две сцени.
Сцена 1
12,30, слънце:
Спирката на 204 в Борово: Две баби - едната може би дъщеря на другата, наместват се на пейката. Там пък седи ученичка, която, ставайки, си изпуска телефона. Поглежда бабите стръвнишки и се отдалечава със съскане и бърсане на екран. По-настрани - чичко с платнена торба, на няколко метра - Мис Пиги.
Автобусът идва, бабите се сборват коя да използва бастуна за отскок, мятат се вътре... и се озовават сред себеподобни - повечето действително женски, тук там някой дядо. Една възрастна дама изпъква - пуловер, а ла Кърт Кобейн, дънки и гердан с хипария. Моментално ми става симпатична, но около нея няма хора, а в краката ѝ е положен чувал с бутилки и боклуци... мъчно ми става. Обаче аз си следя моите баби и сядам срещу тях. Оказа се, че не са майка и дъщеря, а съседки - едната по-запазена - студено къдрене и сако на цветя, за разлика от другата, зализана белокоска с плетено елече и чорапи до коляно. Развихрят се да хвалят внуците - работят в големи фирми, много работят. Почти започвам да ръкопляскам.
Едната се казва "Мирчееей" (Мирче), а другата нещо като Ефросина (противоречиво е, защото тя е невзрачната белокоска). Точно се вглъбявам в семейната им идилия, когато един дядо започва да обсъжда: "Как не ги е срам да протестират, фашисти! Нямат възпитание, нямат си друго занимание... наркомани!"... и т.н. контрапротестни излияния.
Един от моята малцинствена възрастова група се обажда: "Моля ви, не съм длъжен да ви слушам!" А дядото отвръща на удара: "Какво! Ще ме биеш ли? Той иска да ме бие! Хора! Ще ме бие!"... Настъпва напрежение, граничещо със скандал, от който се спасявам, защото получавам проблясък - на "Орлов мост" сме и трябва да слизам.
Сцена 2
21,00, тъмница:
Спирката на "Орлов мост": Много млади хора. Има и готини, има и смотани. Има и пияни... но не са толкова кофти. Един с колело минава покрай кошче, гаси си фаса в него и го хвърля вътре. Браво! До храстите друг целува гаджето си и бърка дълбоко под полата й - доста хард. Идва автобусът, качвам се и... Почти като в бар е! Весели хора приказват оживено. Мадама пише смс-и с вихрен маникюр. Момче със слушалки поклаща глава в такт с музиката. Друго отпива от кенче бира. Веднага си харесах да наблюдавам разнополова двойка - тя с бръсната наполовина глава, засмяна и светнала - сигурно е влюбена в него, без да са гаджета. Той - рошав, с маорска татуировка на бицепса, бръкнал небрежно в джобове. Не са на повече от 19. Той се обръща към нея с "Кайо", а тя му вика "Сила". Впечатляващи прякори. Обсъждат някакви изпити - кой преписал и минал, после черпил... кой с кого скъсал, после с кого тръгнал... Точно ми стана интересно и трябваше да слизам. Докато вървях в тъмницата към блока с тягостното чувство, че пак ще прекарам вечерта сама, че детето ми не е при мен и целият ми живот е объркан, изведнъж си го представих в същите две сцени:
Сцена 1:
До сега се возех в обедния рейс на живота ми, при все, че ходех пеша. Скучно битие с фокус към постиженията на хората около мен, не моите. Носех грижите в платнена торба, носех гердан с хипария и около мен се трупаше боклук. Не протестирах срещу ударите и крещях срещу всяка промяна.
Сцена 2:
Сега съм във вечерния автобус. Смях и непукизъм! Кайо - момичета с мъжки имена! Животът е шарен!
... Понеже градацията е към финиширане с такси (често отскачам за по бира след работа), започвам да правя представителна извадка на таксиметровите шофьори.
И за край:
Искам един ден някой да забележи сина ми, небрежно бръкнал в джобове, докато в него е вперен влюбен поглед. А майка му през това време може да се хвали на съседката, колко работи...
