XIX

Доста приятна задача ме сполетя - да напудря поизветрялата романтика на 19 век. Може би обречена кауза. Два века по-късно се залага на погледа в бъдещето, не назад. А и киното надви книгата. Отдавна някаква си Гражданска война между Севера и Юга не може да се сравнява с Междузвездните, Дракула диша праха на Блейд, а мускетарите изостават не само числено пред бандата на Оушън. И все пак цялата атмосфера на чисти идеали и приключенски дух ми навя носталгия по юношеството... дори не само моето, а на всеки, който не е заспивал докато не изпие последната страница на "Айвънхоу" или "Моби Дик". С много симпатия към запрашените класици започнах да работя. Ето част от резултата:

...А и слушам по радиото Hey Jude...

...

what the hell....?!?

След няколко дни подтискане на емоции, изведнъж избуших - почти изпаднах в паника.... чакай малко да попиша, за да разпусна....
Човек понякога получава удари под кръста. И когато разбере, че е останал сляп за очевидното, започва да се чуди какво още недовижда. Дали е къртица, защото е прекалено доверчив, или не може да общува с хората. Или, задълбавайки по-навътре - дали самият той не носи вина...
След години многобройни и безразборни приятелства, сред които много забравени, а други - истински бисери, започнах постепенно да стеснявам кръга около себе си. Никога не съм съжалявала, не съм искала да забравя... но в един момент се оказах в окото на бурята-живот и докато се чудя кое по-напред, песъчинките минават през ситото, а отгоре остават едрите камъни. Лудите вечери оредяват, отстъпват място на топли приятелски компании. Дългите дни се стопяват и ги сменя побесняло ежедневие. Щедро раздаваните чувства се насочват към черупката на новоизграденото семейство, смелите мечти и вдъхновения се прехвърлят върху малкото момченце, което нямам търпение да видя вечер... Един ден се огледах и установих: дори да не летя на крилете на безграничната свобода, имам семейство и шепа приятели, без които не мога. Понякога ми се иска да благодаря на някого. Искам да заслужа нещата около себе си... и се опитвам да не разочаровам, да не лъжа, да прощавам - наивно, но това май е най-добрата рецепта за спокоен сън и добро настроение.
Е, да, но постигнатият синхрон изненадващо бе нарушен и в страха си да не се разпадне, започнах да се чудя: дали когато съм мека, не гася огъня в общуването, а когато съм директна - обратното, нося напрежение и мога да обидя? Когато прощавам, не правя ли лоша услуга...? Затваряйки кръга на комуникациите, не се ли вторачвам повече в себе си. Не пресъхвам ли, не посивявам ли точно, когато обличам настроението си в цветни дрехи? Май се страхувам повече да не лъсне мисълта ми гола, докато я боядисвам още по-шарено. Или да не стана като онзи, който нанася удари под кръста. А дали нямам много високи изисквания... Дали на онзи сивото просто му седи по-добре... Абе, изключваме го от кръга и готово... Крепостта малко се пропука, но пък останаха само цветните камъни. Докато още ми седи синината от удара по доброто отношение, ще бъда една ококорена къртица, която понякога може да си затваря очите. И ще спра да се съмнявам в себе си... ей, чак се засмях сама :D
Добре, че в моята крепост няма да останат по-малко от три камъка...