Ахтополска одисея

Не бях ходила в Ахтопол повече от 15 години. Последно пребивавах в бунгалата на артистите - мърлява база с общи тоалетни и бани, но пък бяхме млади, луди и изобщо не ни пукаше. 

Веднъж се събрахме толкова гигантска банда, че се чудехме в какво да си нарежем салатата. И тогава точно като по поръчка случайно открих под леглото леген и възкликнах гордо "Еврика!". Поизплакнахме го и накълцахме доматите и краставиците в него. Докато си хапваме, покрай нас мина шефът на бунгалата - пенсионираният осветител Фико от Театъра на Армията, който се ококори: "Вие луди ли сте, бе?! Тоя леген съм го сложил, за да пикаят хората нощем в него!" 

Емблематичната ни явка беше Метълското в началото на главната улица, а навръх плажа кротуваше другата класика - "Цунами". 

Навсякъде кипеше живот и шарения.

Тази година импровизирано се хвърлихме в ново ахтополско приключение и аз нямах търпение да видя пак доброто старо градче. Инкачу и Сашока досега не бяха ходили на черноморски къмпинг и представата им за такова място се изчерпваше до китния Арменистис.

С приятели наехме реновирани бунгала с пълен пансион точно над плажа, като до последния миг нито аз, нито Марти бяхме запомнили за колко дена и къде точно отиваме. Като пристигнахме се оказа, че сме предплатили една нощувка повече.

Но едно по едно...

Още с влизането в Ахтопол по пряката вляво след табелата, еуфорията на всички секна от поразяващата гледка.

Ако навремето ми се е струвало непретенциозно и неподдържано, сега усетих тихия чар на Припят.

Инкачу и Сашока се залепиха за прозорците на колата и безмълвно зяпнаха в неприкрит ужас. 

Открихме нашата база, изглеждаща на пръв поглед прилично на общия фон. Посрещна ни мургава дама, която директно ни вкара за късен обяд в разпадаща се соцстолова́, понеже шефчето го нямало да ни даде ключа от бунгалото. Озовахме се в широко помещение, отрупано със стари маси, облицовано с древна ламперия и две гишета - от едното взимаш таблите с храна, а на другото ги връщаш. От първото гише се подаде мощна зачервена готвачка с шапчица, която ни проведе военен инструктаж за закуската, обяда и вечерята по часове и минути. Сашока и Инкачу вече почти плачеха от отчаяние, но ние с Марти се държахме мъжки и почти козирувахме. 

И тук дойде първата приятна изненада - ако във Варна ядат пържола за 160 кинта, ние се сдобихме без пари с таратор, промишлено количество разкошна мусака и ябълки, и даже не успяхме да се справим с тях. Оттам нататък се започна неравна борба с храната, а през последните дни се чувствахме толкова безпомощни от преяждане, че често не взимахме полагащото ни се, което пък предизвикваше готвачката да ни мъмри, размахвайки черпака.

Но да се върна на пристигането.

Сдобихме се с ключа от бунгалото и се намерихме пред боядисана в бяло къщурка с голяма веранда, масичка и столчета под дълбока смокинова сянка. Физиономиите на децата светнаха. Но щом влезнахме, ченетата ни увиснаха отново. Реновирането на бунгалата явно се бе случило преди години, защото пред нас зейнаха напукани плочки, цепки по ъглите с пряка видимост към външния свят, разнебитени мебели, впоследствие установихме, че лампите в стаята на децата и коридора не светят, душът заяжда, а в редките случаи, когато проработва, водата бие в мивката на свръхтесничката баня и къпането се оказа истинска гимнастика. 

В хола зад допотопния телевизор с непрогледен от бърсане с мръсен парцал екран, обитаваше колония дългокраки паяци, натрупали солидно количество жертви в подножието на дебелите си мрежи и само дето не ни поискаха заплата.

Шкафът под мивката в кухнята бе закован и не се отваряше, но пък матраците бяха удобни, с чисти чаршафи.

Ако до този миг децата бяха шокирани, сега вече усетих, че са на ръба на травма за цял живот. Хубавото е, че с топването в морето започнаха да се възстановяват, а до края на почивката вече спокойно съжителстваха с щипалките, паяците и останалата членестонога фауна, а бунгалото се превърна в нашата си кочинка.

Преди да приключа с оплакванията и да премина към веселата част, само още няколко снимки като апогей на възмущението ми - пътят от бунгалата към сърцето на Ахтопол. Ей така, просто за информация какво представлява българско курортно селище и защо хората избягват да летуват у нас:

Бай Булгар е толкова прост, че боклуците му са навсякъде - където му свърши пиенето, там си изхвърля шибаното шише. Ахтопол е заринат с боклуци, включително едрогабаритни отпадъци, някои от които изглежда че се трупат отдавна, без да се събират.

По тези стълби навремето слизахме от бунгалата на артистите към плажа. Тогава си бяха прилични, а под тях имаше две будки - една за вестници и плажни атрибути, където надуваха пояси, и една за закуски и...спагети с кетчуп. Сега тези неща се бяха стопили до ръждясали колци сред шубраци и боклуци, а атрофиралите стълби изискваха специални двигателни умения.

В самия Ахтопол не съм правила снимки, защото не знаех къде ми е телефонът, само ще спомена, че имаше магазин за плажни кърпи с ликовете на Путин, Хитлер и Тодор Живков, които бяха опнати насред улицата.

А сега хубавото! Плажът се простираше на 3 минути от базата. В съседното семейно бунгало бяха добрите стари Денчеви, с които сме като дупе и гащи, само не сме се разбрали кой е дупето и кой - гащите. А в съседния къмпинг - добрите млади Белишка и Коки, с които се движехме заедно напът към морето и висяхме няколко часа в задръстване на "Тракия" заради запален тир с лепило. За щастие нищо не подишахме, защото ни отклониха. 

По пътя към плажа, на втората минута от излизането от базата и една минута преди да стигнем до пясъка, в чудни караванки сред боровата гора се помещаваха Пешо и Миленка, които си дойдоха от Лондон за морето, и лудото Коле, което когато не нощуваше в палатката до тях, му отстъпвахме Волвото до нас. На плажа ни чакаше компания от Пловдивския театър, до чиято тента опъвахме нашата и купонът стартираше още от сутринта. Майните бяха две семейства с петима тийнейджъри и две кучета, съответно Сашока, Добчо от Денчевите и Камен от Пешовите сформираха такава зверска банда с останалите, че нощем се прибираха към 2,30 след странстване из Ахтопол. Инкачу и пешовата Савина станаха сиамски близнаци и по неведоми пътища се прекръстиха на Софи и Пенчето. Лудница, ви казвам!

Вечер се събирахме или в шатрата с дървени маси до нашето бунгало, или долу в гората при Пешови. Усетихме се, че можем да взимаме излишните порции и да ги разполагаме като красиво и вкусно мезе за всички. В един момент се сприятелихме и с готвачката в старанието си да я умилостивим за пропуснатите посещения, а когато веднъж сърдечно я похвалих, че готви толкова добре, че трябва да се запише за Hell's Kitchen, а и търсят такъв типаж, тя ми отговори: 

- Аааа, не е за мене. Оня много вика и ше се наложи да го бия.

Почивката ни беше разкошна, а изводът е, че не е важно къде си, важно е с кого си.

Чудехме се, колко ли е бил красив Ахтопол по времето, когато са строени тези бунгала, когато са били новички сред спретнати алеи и красива зеленина, когато е било грехота да си изхвърлиш боклуците на чисто и устроено място... Сърцето ми се къса, че занемаряваме и изоставяме такова богатство.

И за финал - атракцията на плажа! Атлетичен, симпатичен младеж, център на компания от пищни мадами. С Кокича не се сдържахме и го помолихме да снимаме татуса му под предлог, че е много добра изработка. Момчето се поласка и гордо се изпружи, а на нас ни беше хем смешно, хем тъжно:

Никулден

Никулден е. Освен всички благини за имениците, рибарите и банкерите искам да пожелая още нещо:

Почитайте и уважавайте близките си, докато можете. Показвайте им колко ги обичате и държите на тях. Прощавайте дребните им грешки и ги окрилявайте в добрините им.

На Никулден моята баба Вени имаше рожден ден.

Аз имам грях към нея. В последните ѝ месеци, дори години не намирах времето, което тя заслужаваше. Тогава, затрупана от проблеми, притичвах рядко и за малко да я видя, не се сещах да набера номера ѝ, а когато тя ме потърсеше, не ми се говореше дълго. Може би за да не я притеснявам с тогавашния си труден и измъчен образ. А може би, защото съм нямала сили да изговоря грижите си на глас, а тя искаше да знае, да помогне, да даде съвет. Срамувала съм се, че съм тъжна и изгубена, а тя винаги се е гордеела с мен, без да разбирам защо. 

До последно се опитваше да е до мен, вярваше в мен, а аз се заблуждавах, че тя винаги ще е там, затворена между стените на последния етаж на "Екзарх Йосиф". Че все ще ми остане време да стигна до нея... Няма страшно, тя ще почака още малко...

Почина като затворник. Не бе излизала няколко години. Заради болестта си не можеше да преодолява стълбите на четирите етажа и просто си седеше горе, обгрижвана от синовете си. Милата ми баба Вени.

Баба Венета Гергова е най-светският човек, когото съм познавала. Дори до магазина излизаше с официална рокля, винаги поддържаше косите си къносани и накъдрени, притежаваше горда осанка и вечна усмивка. Омъжена за хубавия ми, силен и безкрайно умен дядо Камен - главен лекар на Транспортна болница, гражданин на света, обичан и уважаван от всекиго, тя бе изтъкана от самочувствие и демонстрираше силен характер и елегантен анархизъм, сякаш знаеше нещо повече от останалите - например, още преди "демокрацията" вместо с "другарко" се обръщаше към дамите с "госпожо", което ми звучеше непознато и извънземно. Записваше касетки със западна музика, които пускаше на внучките си, кипреше се с либийски и алжирски шалове и аксесоари, донесени от дядо Камен, а в същото време всяка неделя ме водеше да палим свещички в "Александър Невски". 

Купуваше ми сабо и рокли от ЦУМ (на мен, момчешкото късокосо дете, защото искаше да ме направи истинска госпожица), а преди да излезем на разходка в парка "Заимов" или Борисовата градина ми слагаше малко от нейното червило. 

Веднъж си събух сабото на трамвайната линия на "Дондуков" и пускайки се от ръката ѝ, за да се върна до средата на булеварда, почти се самоубихме дружно - аз, баба Вени и един случен другар ..ъъъ пардон, господин, който се втурна да ме спасява.

Когато дядо Камен си отиде от този свят, тя вече не беше същата.

Когато четях "Балада за Георг Хених", а тогава и двамата още бяха живи, плаках на всяка страница, защото се разхождах по улиците на книгата като у дома си.

От детството ми при баба Вени на "Екзарх Йосиф" най-силно помня аромата на липите, чиито клони почти докосваха балкона на последния етаж. 

Милата ми баба Вени...

Прости ми и спи спокойно.

Обичам те.

Сензация

Помните ли скандала с HelpKarma? Почти не, нали? 

В края на миналата година след телевизионен репортаж за миг бе срината дарителска платформа, работила успешно години наред и спасила стотици животи на болни деца.

Цялата нация скочи под строй срещу фондацията, но най-лошото бе, че зрънцето на съмнението бе посято у всекиго, а чисто човешкото желание за взаимопомощ и благотворителност бе поставено под въпрос. 

В тон с масовата истерия моментално бяха възложени прокурорски проверки, но оттогава досега не съм чула да са оповестени нередности. 

И историята, разбира се, бе забравена. 

Този скандал ми е болна тема и неслучайно влязох в редица конфликти, познавайки от много години едно от лицата, разпънати на кръст - Ралица Енева, член на управителния съвет на фондацията. 

Ралица ми е съученичка от гимназията. Усмихната, бойна и артистична, заедно сме участвали в куп пакости. Веднъж двете прекарахме часове наред в мазето на училище, заклещени доброволно в тъмнината на тесен склад със счупени чинове, само за да си докажем, че не ни е страх. Тихичко си тананикахме Doors и се кикотехме, отвреме навреме палехме по смачкан фас, усложнявайки задачата да не изгорим дървесината и да не се задушим в теснотията. 

Поскучахме, покашляхме, покискахме се, пък накрая изпълзяхме на дневна светлина в луд смях и горди от себе си. 

След училище позагубихме жива връзка, но аз винаги знаех, какво се случва с нея. 

На 10-годишнината от бала ни тя не дойде, защото скоро бе родила третия си син. Малко след това разбрах, че момченцето е болно от Спинална мускулна атрофия и Ралица бе стартирала битката си с живота и смъртта. Започнах да я наблюдавам в телевизионни предавания, здравни инициативи и благотворителни дела, а във Фейсбук да следя героизма ѝ от първо лице.

С годините това момиче не само намери начини със зъби и нокти да поддържа живота на сина си, но и успя да прокара здравна пътека за безплатно лечение на всички деца със СМА в България. Никога не изгуби усмивката и надеждата си, и упорито и последователно се бори за невъзможното. Междувременно осигури инвалидни рампи в столични училища и започна активно съдействие на други родители в нейното положение, сформирайки силна и сплотена общност. 

Вследствие на опита и натрупаните ѝ контакти, от фондация HelpKarma я канят за администратор на своята дейност. Така тя намира широко поприще за добрите си дела, а собствената ѝ рожба, от която тръгват всичките ѝ обществени мисии, получава истински, дългосрочен шанс да продължи експерименталното си лечение в Щатите. 

Чрез тази платформа, най-вече благодарение на Ралица, е оказана помощ на стотици деца - както лечение на тежко болни, така и стипендии за таланти в различни сфери. 

С времето дейността на фондацията се разраства неимоверно и реално се превръща в частния еквивалент на държавния Фонд за лечение на деца, като към нея се обръщат родители на дечица с редки заболявания, непокрити от здравната каса, както и, уви, онези, които отричат българското здравеопазване и искат лечение само и единствено в чужбина. 

Мисля, че точно последните изядоха главата на платформата. 

Сега си представете каква апетитна хапка е тази ниша, особено за хора, способни да изфабрикуват медийна сензация. 

Когато за първи път гледах репортажите, изобличаващи HelpKarma, и видях Рали - оправдаваща се и стресната извън досегашното си самообладание и силен дух, изпитах пълен шок. Но тъй като знам колко е смела и отдадена, реших да изгледам предаванията многократно и внимателно. 

След петото гледане вече можех да твърдя категорично, че репортажите са заснети едностранчиво и манипулативно, погазвайки нормите на Етичния кодекс на българската журналистика (в чието оформяне съм участвала и аз преди много години). 

В репортажите се вижда следното: 

- Гледната точка е само и единствено една - обвинителната позиция на журналистката, подплътена с кадри на няколко палача: 

Една дарителка, споделяща предположения; 

Специалисти, разискващи казуса само по данни на авторите на репортажа; 

Две съсипани майчици на починали дечица. 

- Добре се вижда, че представителите на фондацията са неподготвени, объркани, в неясна отбранителна позиция, пиещи нервно вода. Това означава само едно - че са приели журналистите със съвсем други очаквания, предполагащи положително, а не агресивно отношение от страна на медията. 

Ако са подозирали, че ще ги изядат, са щели да бъдат подковани с документация и защита, а нямаше да са в пълен шок и водопой. Били са тотално са изиграни. 

---------------------------------------- 

А сега да разгледаме репортажите подробно: 

Те са три - първият е сензация, вторият доизгражда внушението от първия, а третият е изсмукан от пръстите, за да допълни предишните два. 

Цялата тема на репортажите лежи върху следните основи

1. Дарителка, живееща в чужбина, която върти очи и мрънка, изтъквайки най-вече предположения: "Би трябвало онова да е безплатно, би трябвало това да е еди какво си, аз съм дарителка, аз изисквам, аз съм лаборант, аз съм благородна, аз, аз..." 

 2. Две съсипани майчици на починали дечица, които в мъката си са склонни да обвиняват всеки.

Едната е искала да прехвърли останалите средства на друго дете, обаче от фондацията ѝ казали, че детето трябва да е регистрирано в техния кръг на дейност, за да са наясно със средствата, всичко да е прозрачно и да е по-малко вероятно да се излъчи недобронамерен човек или измамник. 

Обаче в репортажа тази клауза е представена като слаба точка. 

Нещо, което в друга ситуация би било похвално, в случая се интерпретира: "Как така ще оспорват правото на бенефициента?"

Журналистката държи сметка за метода на преразпределяне на пари от една сметка в друга, изтъквайки неприкосновеността на желанието на дарителя, въпреки че Ралица обяснява, че има определени правила и ясна фирмена политика, по които това се прави, известни на всички лица, ползващи платформата. В същото време журналистката си противоречи, порицавайки правото на дарителя, като се фиксира върху банковите сметки за немедицински нужди (погасяване на кредити на задлъжнели родители, подпомагане на деца спортисти и др.), където дарителите са решили, че точно тази кауза искат да подпомогнат.

Демек каквото и да са направили от фондацията, манипулативно се изтъква като грешно.

 

3. Хипотезите на изтъкнати лекари, които разискват темата само върху данните, предоставените им от авторите на репортажа. 

В по-голямата част на предаването не се чуват въпросите, а само отговорите, което е класически метод за манипулация на зрителя.

Коментират се документи на дете-бенефициент, лекувано по здравна каса, но получило пари от платформата. Обаче не се споменава факта, че щом анонимният родител е знаел, че не му трябват парите от сметката, а ги е приел, вината трябва да е негова.

За пореден път не бе показана обраната гледна точка, нито източника на обвинението. 

 4. В примерите на журналистката за финансовите злоупотреби на фондацията винаги фигурира родител, който е изчезнал и не е бил открит за участие в предаването, или отказва да застане пред камера, което буди много съмнения за друго - самата Ралица казва, че за отваряне на дарителска сметка правят проверка на епикризите, но нямат възможност да проверяват здравно-осигурителния статус на членовете от семейството или да следят за достоверността на посочените разходи към платформата от собственика на сметката. 

Дори в третия репортаж стана дума за семейство, усвоило парите и после изчезнало. Това е злоупотреба, извършена от конкретни родители, а не от фондацията. 

 5. В първия репортаж имаше телефонни интервюта с лекари, посочени като консултанти на платформата, които звучат объркано и не се сещат за какво става дума. Но тук отново почти не се чуват въпросите, а само ответната реакция. 

Впоследствие излязоха кадри на някои от тези доктори от събития на фондацията, което означава, че внушението, че те никога не са чували за нея, отново е манипулативно. 

 6. И другата крайна опорка - че собственикът на платформата е собственик и на Кредисимо, което взриви допълнително работата, но по-късно се оказа, че притежава миноритарен дял от акциите на фирмата за бързи кредити и от години няма трудово-правни отношения с нея.

Оставям настрана натрапчивото изреждане на съмнения за финансови нередности в счетоводството, отново втълпяващи опорочаване на дейността на фирмата, защото по-късно и това не се оказа вярно - фондацията извади подробни и точни отчети, но те не бяха широко отразени. 

Също така в репоратажите не бе споменато, че всяка фондация по закон има право да използва "до 15% от счетоводната печалба, когато даренията представляват безвъзмездно предоставена помощ при условията и по реда на Закона за меценатството", а HelpKarma са харчили по-малко от 5%. 

 7. Във втория репортаж бяха наблегнали на пътуванията на Ралица в чужбина, които тя не крие, но са представени като разкритие в полза на теорията за злоупотреба със средства. 

Това е насочено най-вече към масата от едвам свързващи двата края българи, за които майка на болно дете трябва да е клошар или поне монахиня, а всеки с по-добър стандарт на живот не заслужава нищо. 

Пак се връщам към правото на благотворителните дружества да удържат средства за служителите си в рамките на 15%, но в репортажа представиха нещата така, че Ралица не заслужава награда за труда си и лечение за детето си. 

 8. В третия репортаж вече всичко е тотално изсмукано от пръстите. 

----------------------------------------- 

За мен истината е, че в най-лошия случай собствениците на фондацията, между които НЕ е Ралица, са типичните спестовни кокошкари, практикуващи порочната линия на много български фирми - плащане на огромна заплата на един-двама, които после раздават на ръка на останалите служители. Това не е редно и аз дълбоко не съм съгласна с всяка подобна схема. Обаче не означава, че не са вършили чудесна работа по същество, особено благодарение на Ралица, която е отдадена на мисията си, най-вече заради собственото си дете. 

 За мен тези репортажи бяха платена провокация за отстраняване на успешна дейност от благодатна ниша. 

 И най-смешното е, че попринцип народът реве, че медиите го лъжат и не може да им се вярва, но този път се хвана като шаран на тази дебела кука и смачка едно всеотдайно и неуморно момиче. 

А палачите, излели въпросната помия, елегантно и неусетно замлъкнаха, постигнали целта си. 

Ако има някой потърпевш, това е Ралица.

30 години "24 часа"

Една буца непрекъснато ми прескача в гърлото. Носталгия по онези 15 години от моя живот с онези хора и среда, която никой друг ежедневник, никоя друга работа на света не би могла да предложи. Неповторим опит, включващ отговорност, бързи реакции, второ семейство, голям купон, бирички след затваряне на броя, тежки дежурства, нощен стрес по време на избори, кавги и сдобрявания, компромиси, трудности, изненади, умора и мръсен професионализъм.

На прима виста се сещам за няколко титанични пакости от онова време, олицетворяващи калпазанското ми пребиваване в българската преса:

Когато забраниха пушенето в обществени сгради, при нас стриктно закриха даже пушалнята на етажа - пушалнята, в която имаше божествен автомат за бира и вафли, където с великия гуру Страшо

Димов

от спортния отдел на "168 часа", с трашъра под прикритие баче Тео

Georgiev

от Медийната група, с мацките от Оживлението и Политиката и куп будни фотографи разисквахме нещата от живота. Забраната внезапно прекрати тази идилия. Първоначално спазвахме условията и притичвахме до вътрешния двор на Полиграфическия и обратно, но в крайна сметка с Пешо

Бойчев

и

Ilian

от нашия отдел решихме, че това препускане нагоре-надолу пречи на работата и никой няма да ни издаде, ако тайно и революционно дърпаме по бърз фас на прозореца.

Веднъж бях дежурна сама в събота, точно си наредих кафето и пепелника и в стаята връхлетя професор Вучков, който беше объркал вратата. Търсеше Мила Вачева и ме помоли да я намерим заедно. Обиколихме цялата редакция без резултат и аз го пратих да си ходи, че повече не ми се занимаваше. Той видимо се обиди и яхна асансьора. След пет минути при мен връхлетя охраната от първия етаж, защото получил сигнал, че се пуши вътре. Обещах, т.е. излъгах, че повече няма и си стиснахме ръцете. Но в друг ден бяхме дежурни с Пешолино, свършихме работа по-рано и още към 16,30 той изтича до подлеза на Полиграфическия за бирички. Отворихме си по една, докато вторите се потяха в очакване на бюрата ни, извадихме си пепелниците, набичихме радиото, Пешо си вдигна краката на клавиатурата... И в този миг на вратата се почука. След шокираното ни мълчание в стаята се материализираха банда костюмирани чужденци с преводач - официална делегация, предвождана от Венелина Гочева, които замряха в тих ужас. Венелина смотолеви нещо от сорта: "Това тук са художници, те са над нещата...", избута чичовците и хлопвайки вратата, ни разстреля с поглед.

На нас с Пешо ни паднаха огънчетата, разляхме си бирите, пребледняхме, а той промълви:

- Лелеее, Винету, само дето не си бехме викнали ку*ви...

После разбрахме, че от предишната вечер сме получили мейли в служебните пощи, с които великият ятак Еми Стоянова, секретарка на главния редактор, ни е предупредила да сме официални и нащрек, понеже ще има важно посещение. А аз се чудех защо повечето ни колеги във въпросния ден са костюмирани и странни.

В друг злосторен случай, в едно чудно лято, когато нормалните хора бяха навън, а ние гниехме в редакцията и пропускахме живота, дежуряхме с моето братче чичо Ице

Petrov

. На края на работния ден той изтегли късата клечка да ходи за бира до подлеза. Купил един сладолед за мен, два за него и четири бири, и попаднал в аснасьора с Венелина. Тя погледнала прозрачната торба и му смигнала: "Сладоледче, а?" А той коварно отвърнал: "Да, сладоледчето е за мен, а бирата е за Венета"... От този момент окончателно признах Венелина за широкоскроен човек и страхотна компания. А когато вечерта споделих историята с Буги Барабата, светла му памет, той с типичното си чувство за хумор ми цитира Удхаус: "С такива приятели не ти трябват врагове."

В нашия отдел деляхме няколко квадратни метра с второто ми семейство - Чичето, Пешо, Илиан и един от най-фините хора, които познавам -

Ивайло Нинов

.

Помня как в първите години играехме на карти със спортния отдел в старата ни стая.

Banov

ми викаше "кака", а когато бързах да си ходя и развалях картите, ме базикаше, че отивам да правя мусака (което бе обществена тайна, че не умея). Затова трансформира прозвището в Мусакака, а оттам на Муси. Когато излезнах за първи път в майчинство и с Бани не се бяхме виждали месеци наред, един ден той изненадващо се свърза с мен по ICQ от Япония, за да ми каже, че се намира на гара "Мусакака" в Токийското метро.

А

Едуард

Папажани ме кръсти на биволицата Венетка от стария български филм "От нищо нещо" и аз години наред си мислех, че нагалено ми вика Биби, а то се оказа, че съм Биви.

С Павката

Kolev

бяхме голяма компания, особено след като установихме, че с брат му Васко

Kolev

сме съученици.

Помня как по време на ремоната на Полиграфическия ни бяха разпредилили да работим в изключително странен състав в гълъбарника без кислород, където битувахме с Оги Стефанов, с властелините на кореспондентите и Правния отдел.

Помня, колко пъти Юри Велев ме е връщал късно вечер за какво ли не - статистиката не може да насмогне на всичките му странни хрумвания. Но аз развих към него безпощаден Стокхолмски синдром и даже ми липсва.

Безкрайно обичам великолепната личност и професионалист Борко

Зюмбюлев

, който всякога ми е оказвал неимоверна подкрепа и му дължа голяма част от развитието си. Заради него мога да убия човек. Следвам съветите и на страхотната му жена Поли

Husein

, която винаги е знаела какво и кога да ми каже, така че да ми въздейства, без сама да знае колко много.

Помня как веднъж преди години със

Slavi

се скарахме лошо - той още беше шеф на кримките, аз бях дежурна по отдел за съботния брой, но се оказа, че чичо Ице е объркал някаква схема за Наглите от предишния ден. Слави връхлетя ядосан и ми вдигна скандал, който не разбрах, но много се засегнах. Креснах и аз и след това дълго не си говорехме. После се напихме на няколко купона и забравихме, а към днешна дата възобновихме цялата си взаимност и адски се възхищавам на неговия висок дух и остро перо. Оцеолка, голям си!

Щастлива съм, че вестникът ме срещна с Гальони

Chariyska

, Фифката

Dimitrova

, лудата Бети

Radkova

, доброто старо Друже

Vasilij

,

Iva

,

Kalina

,

Anna

, Кокоши

Raicheva

, милото Верче

Ivanova

,

Guerontiev

, Фори

Берковски

, Краситу

Kostov

, "мили ми Симо"

Огнянов

,

Kancheva

,

Stefan

,

Nayden

, Коко

Botusharov

, Дари

Ilieva

, професор

Кашмеров

, Силвето

Gurmeva

и Тонката

Peltekova

,

Pierre

, сина му Себасчън

Pier

, Юрката

Димитров

, търпеливите и свръхестествени коректрорки и страньори, на които само мога да се възхищавам за паметта, уменията и човещината, разкошните мацки от Културния отдел... както и задочната дружба с

Kapka

, която е джиниъз.

Сигурно пропускам имена, но никой, който не съм споменала в конкретна случка, не е по-малко важен за мен.

Велики хора! Велика школа! Велики, велики години...

Вкусът

Изобразителното изкуство е мое призвание и професия. 

Времето, обстоятелствата и академичната ми специалност ме насочиха към печата, рекламата и маркетинга. И колкото да съм се опитвала да бягам от строгата специфика на графичния дизайн към свободния порив на четката и платното, в крайна сметка прегърнах възможността да прехвърлям топката в двете полета.

Винаги силно са ме привличали сполучливите визуални сигнали и са ме отблъсквали неща, чиято обвивка и представяне не са подходящи. И колкото повече живея, толкова у мен се възбужда почти болна непримиримост към налагането на невежи, необмислени, сакати разпознавателни знаци в заобикалящата ни среда, които дори често са облик на институции, определящи начина ни живот. Разбира се, не изключвам субективността на красивото, но то винаги е лежало върху установени естетически норми. 

Много преди нас Кант е развил теорията си за вкуса като сетиво, възпроизвеждащо чувства и памет, подхранвано от познанието, въображението и духа. Това означава, че дори човек да не притежава умението да твори, не пречи да е ценител, чиито сетивност, интелект и опит му позволяват да достигне онова състояние на ума, в което изпитва истинско удоволствие от видяното или чутото. 

Вкусът се възпитава с култура и информираност. Но поради все по-ниските критерии, покриващи тези условия, представата за вкус става все по-размита, а изискванията за качество неусетно падат.

Това засяга не само изобразителното изкуство, а и всяко друго.

Давам хаотичен пример в музиката:

Милчо Левиев е музикант и композитор, усъвършенствал всяка стъпка в развитието си, за да се превърне в класик. 

Милко Калайджиев също се води музикант и композитор, обявен за жив класик в жанра си. Повечето му почитатели не са чували за Милчо Левиев, а фенската им маса многократно надвишава тази на класическата музика и джаза. Ако статистически съпоставим профилите им, със сигурност ще установим, че милковистите са по-необразовани, напористи и неквалифицирани, но занижената им представа за вкус надделява заради бройката и социалния им статус. 

Сигурно Бат'Милко е симпатичен веселяк, но няма как да е по-голям музикант от Милчо Левиев, притежавал дарбата, познанието и класата, за които Милко не е и сънувал. 

Но ето че публичните критерии за музикален вкус са силно изкривени.

Тъй като професия ми е изобразителното изкуство, си позволявам да споделя някои лични наблюдения за случващото се около нас, които коментирам не само на базата на усещането си за красиво и сполучливо, а и благодарение на опита си. 

Няма да обсъждам аспектите, които изискват усилие да бъдат забелязани - живописта, литературното оформление, сценографията и повечето пластични изкуства, а се насочвам точно към онези произведения, които ни се набиват в очите постоянно, независимо дали сме фенове на Милко или Милчо - именно обликът на продуктите, които масово използваме в консуматорското си общество.

Няма да изпадам в състояние на безразборен хейт, а точно обратното - съвсем добронамерено ще опитам да върна нещата в обективните естетически рамки. Дори ще завъртя гледната точка, като категорично се разгранича от тенденцията за заклеймяване на всеки художествен продукт, спечелил обявен конкурс. Аз съм винаги на страната на добрия артист, защото в общата песен на отрицанието солистите са фенове на Милко - най-шумни и крайни, свикнали лесно да омаловажават качеството, което не могат да разберат, а да идеализират посредствеността, която е евтина и лесна за притежание. 

Тъпото е, че кръгът се затваря, поради факта, че продуктите и тяхното представяне са предназначени за масовия потребител. Но въпреки воя на невежеството, помитащ всичко по пътя си, трябва да помним, че добрият вкус е най-важен. 

Давам примери:

- Голямо иронизиране падна с логото на Пловдив за Европейска столица на културата. Обявиха го първо за крадено, после за герберо-връзкарско, непрофесионално и какво ли не. Упорито и лавинообразно се натрапваше мнението, че знакът за нищо не става. Ала това категорично не отговаря на истината:

Авторът му е един от най-добрите съвременни професионалисти, мой състудент, на всичкото отгоре пловдивчанин, който е оставил сърцето си в този проект и с много усилия е постигнал перфектния облик на европредседателството на града:

- В аналогична ситуация наскоро попадна друг прецизен дизайнер - Радослава Боор, която ребрандира Варненския драматичен театър в обща концепция с целия местен културен институт. 

Резултатът е изпипан минимализъм с младежки облик, който разбира се, автоматично попадна под прицела на общото невежество и агресия: 

- Един от първите подобни скандали беше през 2013 г., когато ескалира осмиването на спечелилото обществен конкурс туристическо лого на България. Признавам, че също се шегувах с рохкото яйце и емблемата на БСП с мисълта, че знакът не е съвсем подходящ, изваден от контекста на идейната серия, покриваща концепцията му. 

Всъщност логото е дело на екип от специалисти, а цялата серия на туристическите категории, която тогава остана незабелязана, е просто бонбон: 

 

В крайна сметка конкурсът тотално се опорочи и до днес показваме на света стария знак, който е артистичен, обаче всеки мръсен професионалист знае, че розата не се използва току-така, защото символизира женски полов орган:

- Друг подобен знак, свързан с Европредседателството, също бенгализира многобройните псевдоидеалисти. 

Аз бих подходила към задачата съвсем различно, но това не променя факта, че спечелилото лого е нагледно, опростено, графично, създадено по всички стандарти за изграждане на марка:

- Идва ред на логото на БНТ. 

Тук клакьорите първо се изсилиха, а после с половин уста признаха: "Не е толкова зле." Всъщност е много добре, а представянето му от авторския екип беше просто убийствено. Признавам го чистосърдечно, при все че участвах безславно в този конкурс.

Ето още примери за съществуващи красоти:

- Революционното двуезично лого на БНР е просто великолепно и аз много му се възхищавам:

- Логото на "Овергаз" направо топли душата - хем елегантно, хем индустриално - баш в десетката:

- За марката "Брей!" нямам думи - за да изкараш българска шевица от знака на Кауфланд, трябва да си много напред с материала. Свалям шапка:

- Демократична България и Партията на Цв. Цв. разполагат с най-издържаните графични знаци на фона на целия безумен партиен кич - явно целта им за власт оправдава средствата и са наели добри рекламни специалисти:

------------------------------------------------------------

А сега обръщам плочата: 

За мен остава напълно необяснимо защо стабилни, авторитетни организации от всяка сфера подкопават имиджа си с неподходящи визуални сигнали. Дали наистина се дължи на шуробаджанащина, дали е просто немарливост... за мен е пълна мистерия.

Ето примери:

- Първият пример е причината да селектирам цялата тази информация:

След форсирана рекламна кампания стартира новинарският канал на Нова ТВ. Всичко изглежда луксозно и авторитетно до момента, в който логото на информационната програма не застане до официалното лого на телевизията - защо, по дяволите, са нарушили красивата серия на каналите на Нова?

Какъв е този топуз с имитационен шрифт и изкривена форма, очевидно направен от човек, различен от автора на оригинала? 

А дори не се е налагало да разкъсват цялостния облик на медийната група, защото са имали готовото лого, взето от "Нова Нюз Радио":

- Като започнах с телевизии, няма как да пропусна дърводелското лого на БСТВ, което се чете като Бтв с необяснимо "С" по средата.

В 21 век сме, това не може и не трябва да е истина. Освен, ако не се надяват, че възрастните хора недовиждат. 

Сглобих набързо някаква елементарна аналогия:

- Партията на зелените също би трябвало да има свеж, привлекателен символ. Вместо това отново виждаме неподходящ шрифт, подчертан с излишна сянка и неугледни, буквални клипартове, съчетали дървесина и глобус. Вдъхнах му малко живот:

- Не мога да подмина "клеймото" на "Има такъв народ". Просто няма как да имаш претенции за революция и иновативност, да се целиш към младите и амбициозните, а да плеснеш такова "нещо" за лице на инициативата си.

Да вземат пример от гореспоменатите Демократична България и Цв. Цв. 

Щом Цв. може, значи всеки може.

Ако са търсели категоричността на щампа или печат, можеше да е нещо такова, при това с акцент върху "ТАКЪВ", а не върху изтърканата от употреба дума "НАРОД":

- Друг пример за творческо безсилие е надписът на аптеките "Марешки", който, уви, наднича зад всеки ъгъл. Този шрифт е познат още от зората на мобилните оператори и притежава отдавна остаряла постсоциалистическа визия.

"МобилТел" се ребрандираха и промениха хиляда пъти досега, ала стилът на въпросните аптеки е застинал някъде в 90-те. На всичкото отгоре името прилича на "Маретки". Ето друга ръкописна визия: 

- Тъй като никоя сфера не е застрахована от лош вкус, давам пример за мощен работодател, за когото не би трябвало да е проблем да изглежда още по-престижен. "ГлавБолгарСтрой" предлага едно от най-безсмислените, ръбати лога, което не носи никакво послание (макар да подозирам, че идеята е някаква ъглово-измервателна). Ако искат индустриален олд-скул стил, ето вариант:

- Сега се връщам към медиите. 

Разбирам, че не можем да имаме големи очаквания от жълт вестник, че насоката му налага да изглежда кичозен и небрежен, но винаги е по-добре

нещата да са красиви, а не затормозяващи.

Ето бъгавата глава на "Уикенд" до примера, как би могла да е сигнална, жълта и ексклузивна, без да е толкова грозна:

- Още един пример за дълбочината на проблема, засегнал почти всяка сфера:

Едно от най-големите застрахователни дружества "ЛевИнс" се представя с този неамбициозен, нелогичен знак, в който има противоречива индикация за българско "Л" и латинско "i", както и представа за бумеранг, обединен с нещо като човешки силует.

Нека да вкараме някаква логика, като например къща, която е символ за сигурност и е от най-честите застрахователни обекти, а в случая може да бъде определена от буквата "Л".

...Е, хайде, ще сложа и една точка:

- Най-големият дистрибутор на обзавеждане за баня разчита на спорен "логотип". За фирма, предлагаща луксозни интериорни решения, чийто слоган е "Качеството има значение", запазеният знак е от изключителна важност и би трябвало да обърне повече внимание на облика си:

- И последно:

Дори водеща верига за детски играчки и принадлежности залага на доста скромна ретро-визия, вместо да се възползва от необятните възможности на въображението за симпатичен символ, привличащ децата и щедрите им родители, отговарящ на слогана "Подари щастие!":

------------------------------------------------------------

За финал искам да се извиня за нахалството да се бъркам в чужди работи, ала твърдо вярвам, че има надежда заобикалящата ни среда да стане по-красива, добрият вкус да надделее, хората да започнат да ценят труда и класата, а воят на невежите палачи да замлъкне.

За да ме разберете, върнете се на първите лога, които дадох за пример със спечелените от тях конкурси, а после прегледайте отново наложените съществуващи знаци, които се опитах да коригирам.

Милковистите да са живи и здрави, но трябва да залагаме на милчовците.

П.П.: Всяка от аналогиите ми отне не повече от 15-ина минути, а за "Комсед" ползвах муцунката на мое съществуващо лого.