Никулден е. Освен всички благини за имениците, рибарите и банкерите искам да пожелая още нещо:
Почитайте и уважавайте близките си, докато можете. Показвайте им колко ги обичате и държите на тях. Прощавайте дребните им грешки и ги окрилявайте в добрините им.
На Никулден моята баба Вени имаше рожден ден.
Аз имам грях към нея. В последните ѝ месеци, дори години не намирах времето, което тя заслужаваше. Тогава, затрупана от проблеми, притичвах рядко и за малко да я видя, не се сещах да набера номера ѝ, а когато тя ме потърсеше, не ми се говореше дълго. Може би за да не я притеснявам с тогавашния си труден и измъчен образ. А може би, защото съм нямала сили да изговоря грижите си на глас, а тя искаше да знае, да помогне, да даде съвет. Срамувала съм се, че съм тъжна и изгубена, а тя винаги се е гордеела с мен, без да разбирам защо.
До последно се опитваше да е до мен, вярваше в мен, а аз се заблуждавах, че тя винаги ще е там, затворена между стените на последния етаж на "Екзарх Йосиф". Че все ще ми остане време да стигна до нея... Няма страшно, тя ще почака още малко...
Почина като затворник. Не бе излизала няколко години. Заради болестта си не можеше да преодолява стълбите на четирите етажа и просто си седеше горе, обгрижвана от синовете си. Милата ми баба Вени.
Баба Венета Гергова е най-светският човек, когото съм познавала. Дори до магазина излизаше с официална рокля, винаги поддържаше косите си къносани и накъдрени, притежаваше горда осанка и вечна усмивка. Омъжена за хубавия ми, силен и безкрайно умен дядо Камен - главен лекар на Транспортна болница, гражданин на света, обичан и уважаван от всекиго, тя бе изтъкана от самочувствие и демонстрираше силен характер и елегантен анархизъм, сякаш знаеше нещо повече от останалите - например, още преди "демокрацията" вместо с "другарко" се обръщаше към дамите с "госпожо", което ми звучеше непознато и извънземно. Записваше касетки със западна музика, които пускаше на внучките си, кипреше се с либийски и алжирски шалове и аксесоари, донесени от дядо Камен, а в същото време всяка неделя ме водеше да палим свещички в "Александър Невски".
Купуваше ми сабо и рокли от ЦУМ (на мен, момчешкото късокосо дете, защото искаше да ме направи истинска госпожица), а преди да излезем на разходка в парка "Заимов" или Борисовата градина ми слагаше малко от нейното червило.
Веднъж си събух сабото на трамвайната линия на "Дондуков" и пускайки се от ръката ѝ, за да се върна до средата на булеварда, почти се самоубихме дружно - аз, баба Вени и един случен другар ..ъъъ пардон, господин, който се втурна да ме спасява.
Когато дядо Камен си отиде от този свят, тя вече не беше същата.
Когато четях "Балада за Георг Хених", а тогава и двамата още бяха живи, плаках на всяка страница, защото се разхождах по улиците на книгата като у дома си.
От детството ми при баба Вени на "Екзарх Йосиф" най-силно помня аромата на липите, чиито клони почти докосваха балкона на последния етаж.
Милата ми баба Вени...
Прости ми и спи спокойно.
Обичам те.
