Покрай размирните тенденции напоследък се сетих за една позабравена любима книга.
През призмата на времето тя се оказва пророческа, въпреки че реалността още не е стигнала до епилога ѝ.
Става дума за "Градът".
Клифърд Саймък оставя тази следа в литературата през 50-те години на миналия век, но нишката ѝ е по-актуална отвсякога.
В "Градът" човечеството изчезва вследствие на технологичното развитие, а нишката, както я виждам, е следната:
След дълъг период на въздържание от световни войни хората напредват в механизациите и осъществяват симбиозата между човека и машината - общуват предимно от разстояние заради технологичната революция и обществото може да си позволи да избяга от града, тъй като необятните възможности за комуникация не го задържат там. Вследствие на това социумът се разбива, а липсата на пряк контакт отключва необратима агресия и дава простор на деградивната човешка природа, довела до края на нашия род. Хората губят способността си да мислят и се превръщат в безполезни, вегетиращи същества. Тяхното място на Земята заемат кучетата, които еволюират след модифициране на гласните им струни - това им дава шанс да проговорят, благодарение на което напредват в менталното си развитие и компенсират непохватността си посредством роботите, създадени от хората.
Саймък посвещава тази книга на починалия си териер, през чийто поглед проследява дегенерацията на човечеството.
Преди да се върна към книгата, ще нахвърлям обективен анализ на случващото се в съвременния свят:
След студената война (станала много след написването на романа) Великите сили запазват неподозирано самообладание и освен "мимолетните" набези в Близкия Изток и Африка, успяват да се въздържат от тотален разрив и Трета световна война.
Подмятат си под сурдинка заплахи за атомни и биологични оръжия, но реалната битка е за технологично надмощие. Вследствие на тази надпревара човечеството достигна най-бързото си историческо развитие. Животът ни се променя толкова бързо, че аз на 40 години едвам смогвам да го догоня. Само преди 10-ина години вече покойната ми баба, която в младостта си се е предвижвала с каруца, се удивляваше: "Кога съм вярвала, че докато бера гъби в Балкана мога да се обадя на дъщеря си в София?"
Благодарение на технологиите собствената ми 4-годишната дъщеря се научи да брои и да различава цветовете първо на английски, а в момента пее и използва реплики и на руски и испански. 13-годишният ми син говори перфектен английски и общува свободно с пубери от цял свят (докато аз навремето си пишех с украинчета от морето и писмата пътуваха по пощата с месеци), а ние с мъжът ми работим и пазаруваме без да излизаме от хола. Тенденцията за водене на спокоен живот извън полиса също е факт – гражданите все по-често се устройват в провинцията далеч от шум и мръсотия, а в общуването си се очуждават физически. Дотук с позитивите от необятния шанс за комуникация и скъсяването на разстоянията.
Оттук нататък идват негативите от новата реалност, далновидно представени в "Градът".
По време на написване на романа хората още са далеч от Космоса, в Америка се борят за правата на чернокожите, Роза Паркс още не е превзела автобуса на раздора, а жените като цяло са втора ръка. Рокендролът тепърва прохожда и точно великите негри го поднасят на света, за да доведе по-късно до сексуалната революция, отприщила правото на протест на всяко угнетено и дискриминирано същество.
Неслучайно фокусът ми е върху САЩ - Саймък е американец (както и много други мои любими автори), а настоящото сътресение, както и повечето световни ексцесии тръгват именно оттам - от технологичния пионер, от люлката на съвременната демокрация, която все по-агресивно избива изконните си комплекси от кратката си история в стремеж да запази мястото си на първа световна сила.
Америка е изградена с великата идея за Нова люлка на цивилизацията. Най-силните умове, най-добрите строители, архитекти, инженери, скулптори, хора на изкуството и науката се съсредоточават в пренасянето на новия Рим върху неопетнената територия. Грандиозният план се осъществява с преселването на бедни работници и затворници от Европа и Африка и прилагането на робски труд от всички раси за изграждането на инфраструктурата. Покрай всичко останало в Новия континент успяват да се шмугнат и представители на тогавашните мътни европейски "бизнесмени", алчни за територия в новия Рай и бягащи от проблемите си на Стария континент.
Впоследствие онези хора - затворници, мошеници и роби, се оказват по-многобройни от елита, размножават се по-бързо, а за да се установят окончателно, избиват и поробват местното червенокожо население. По този начин основите на принципа им за управление са безвъзвратно положени - малцинствената висша прослойка се изражда, защото съществува и се налага посредством угнетяване и превземане на нисшите, с което отваря бездната между бедни и богати, черни и бели.
Неслучайно единствената война, водена на тяхна територия е Гражданската - резултат от есенцията за основаването на тази държава в лицето на вътрешни борби и дискриминация, което е обратното на великия замисъл.
Америка е открита от Колумб по погрешка и се развива по погрешка.
Тези проблеми са им в кръвчицата и те никога няма да избягат от тях - до ден днешен по улиците им се търкалят най-многобройните бездомници на глава от населението, а сред тях освен бедните и необразовани цветнокожи, преобладават бледолики ветерани, които са изпълнили робския си дълг във войните им на чужда територия (Една от най-добрите настоящи американски банди - Five Finger Death Punch разработва тази тематика).
Днес по-голямата част от американското население представлява съвременна форма на робство - хора от всички раси и възрасти, често уповаващи се на религията, живеят на косъм от загубата на ипотека, изнервени, малоценни и готови да скочат на протест за всеки мним проблем, за да се почувстват човек.
Въпреки лъскавата обвивка, именно в Щатите за първи път обикновени жители започнаха да прескачат границите на нормалното – когато преди години чувахме за тийнейджъри, разстреляли съучениците си, за масови убийства, локални атентати и всякакви други местни форми на тероризъм, тук ни изглеждаха невероятни и далечни. В Европа може би първият аналогичен случай след Втората световна (освен ислямския тероризъм, който също се прояви първо в САЩ), беше през 2011-а, когато норвежкият психопат Брайвик уби 77 и рани повече от 100 души.
Днес атентатите, бомбите и разрушенията са ежедневие навсякъде по Света, лошото е, че все по-често се извършват от бели хора и са облечени в добри намерения за постигане на идеални цели. Понеже тенденцията човеците да се самоопределят като неразбрани, поробени и дискриминирани непрекъснато ескалира, дори спокойни и нормални чернокожи, дори спокойни и нормални хомосексуалисти, дори спокойни и нормални жени са склонни да пропагандират индивидуалността си, без да имат пряк проблем в живота си.
Полюсите са толкова размити, че стигаме до поредния парадокс - съмнението за полицейски произвол се превръща във война с расизма, а отявлен престъпник се канонизира, само защото е чернокож. И ако преди години мразехме ИДИЛ заради вандалското унищожаване на древни исторически монументи в Близкия Изток, днес "цивилизованото" общество самичко руши паметниците си и дори се гордее с действията си, защото смята, че има висше оправдание за това.
На принципа на скачените съдове и разваления телефон локалните вълни на недоволство се разливат по целия модерен свят, тъй като навсякъде държавите са построени върху основите на робството, а след Холокоста и германския комплекс за малоценност от лошия имидж на нацизма, настъпва и напънът за абсолютно равенство дори при американците. Комунизмът уж си отиде, но идеологията се завръща по цялата земя - всички искат да са равни, но малко полагат усилия за това. И както някой каза наскоро: "Няма как да поставим наравно убития необразован рецидивист до Илън Мъск. Просто няма как."
Политическият елит не реагира адекватно, защото е много внимателен със съвременните течения на "толеризма", в чиято основа расата се конкурира със секса, а Фройд не подозира колко е бил прав.
Но и тук имаме приемственост, защото всяка империя в човешката история, достигнала бърз прогрес и военно надмощие, ознаменува възхода си с масова сексуална разкрепостеност като демонстрация на лукс и мода. Всички сме чували за разюздания живот в Крит и Микена, Древна Гърция, Римската империя и Ренесансова Европа.
Излиза, че просперитетът и сексът вървят ръка за ръка, както и безспорният факт, че всеки заслужава да бъде щастлив.
Началото на настоящия галопиращ технологичен ренесанс също е съпроводен със сексуална революция, благодарение на която изкуствено създадените задръжки падат и дори става ценно да си различен като признак на дълбока душевност и повече скрити качества.
В края на миналия век за първи път обществото се разгръща и хуманизира не като първосигнален плебс, а с разум и разбиране спрямо различните. Чудесно помня, как всички обичаха Майкъл Джексън, Бой Джордж, Ру Пол и Кей Ди Ланг без да се фокусират върху половия им живот. Една от добродетелите на шоубизнеса, локализиран в Щатите, е че възпита няколко отворени, модерни поколения, положили основите на истинската толерантност, а именно в края на миналия век САЩ се доближиха до първоначалния си замисъл на сътворение. И понеже там наистина се дава шанс на най-кадърните, независимо от произхода и сексуалността им, те един след друг се превръщаха в олицетворение на Американската мечта - идоли в киното и музиката, визионери в науката и техниката, официалното лице на страната, по-малкият качествен процент от населението, дърпащ целия свят напред. И всички бяха доволни - американците си мислеха, че са преодолели расизма, както немците нацизма, хомосексуалистите бяха звезди, жените пробиха на Уолстрийт.
Разбира се, винаги е имало и ще има кисели пуритани и моралисти, но през 80-те и 90-те години на миналия век те някак си не се чуваха. И никога не ни се е вярвало, че ще успеят да пуснат паяжината си върху това "свято място" - след десетилетия на сексуална разкрепостеност, Холивуд сгъна цирка и в името на общия либерален тон смачка Кевин Спейси, измисли движението на разочарованите проститутки, а Оскарите се превърнаха в състезание по толерантност.
В ерата на виртуалните комуникации, с настъпването на необятните и непроверени източници на информация и форми на общуване, човеците започнаха да прескачат границите на доброто и все повече да се доближават до онази деградивна бруталност от книгата на Саймък, която води до края на съществуването им. Защото наред с проявата на крайни индикации на хомофобство и расизъм, се развъждат и противоположните кукувци, смятащи, че простото приемане на различните не е достатъчно, а е необходима дълбока съпричастност и издигането им на пиедестал. Искат чернокожи рецидивисти да се погребват като президенти и да имат равни права с Илън Мъск и Бил Гейтс (от когото се страхуват, че ще ги чипира). И всичко това с мълчаливото съзерцание на политиците, които с примирение към войнстващия плебс, способен да сваля правителства, положиха основите на съвременната световна политика върху тотална, безпризорна толерантност, в която истински готините, чистите и обикновени "различни" някак си се загубиха - Ру Пол и Елтън Джон изглеждат непотребни и скучни, бедните озверели американци разбиват магазини под полицейски кордон, крайните ислямисти се третират еднакво с бежанците от Близкия изток, европейците повтарят: „Нас не ни е страх“, а Грета Тунберг е новият месия.
Истински онеправданите бяха изместени от бойни особи, повели паради и инициативи в тяхна "защита", олицетворени от странни същества, изискващи признаване на трети и четвърти пол и обща раса, целящи оправдание на липсата на други качества в името на "различността". Такива „визионери“ се изявяват редом с феновете на теориите за всякакви конспирации, защитниците на планетата, скандиращи против яденето на месо и раждането на деца, приветстващи връщането на човека към природата, скандиращи, че Земята е плоска, призоваващи за забрана на ваксините, оспорващи науката, образованието и правото.
Парадоксът е, че озверелите защитници на човешките и животински свободи - контрапунктът на расистите и хомофобите, „майчински“ поставят хомосексуалистите, децата, негрите и животните под един знаменател, което в крайна сметка е адски обидно и противоестествено. Както е казал писателят Самуел Джонсън: "Пътят към ада е постлан с добри намерения".
И ето че стигаме до момента, в който самаряни и престъпници, събудени от технологиите, се сливат, за да ескалират до вандалщини и размирици, преквалифицирани в "справедливи" протести в името на човешките права, в които рушат символи на историята и от тъпотия наново зорлем се разделят по цвят и пол. Реално човекът се самоотрича, изчерпва се и се самоунищожава, точно когато си въобразява, че стига до велики „прозрения“, отключени от придобития му буржоазен ентусиазъм за надмощие, без да осъзнава, че е първобитен в корените си.
Обективните реалисти от всяка сексуалност, раса и възраст стават все по-малко и все по-тихи.
Поразрових се, за да се уверя, че аналогията ми на книгата с реалността не е грешка, и попаднах на следната мисъл на Саймък от 80-те години на миналия век (30 години след създаването на "Градът"!):
"Няма нищо лошо в технологията сама по себе си; лошото е, че сме се захванали с нея. Ние превърнахме нашите машини в богове; продали сме им душите си по един или друг начин. По времето, когато написах „ГРАДЪТ“, аз чувствах, че има други, по-големи стойности от тези, които откриваме в технологията; аз все още го чувствам така и днес. В днешно време съществуват и такива, които не одобряват машините, защото те изтощават незаменими източници, но опасността не е само в това. Именно брутализирането на обществото ни е онова, което принципно ме засяга."
През призмата на времето тя се оказва пророческа, въпреки че реалността още не е стигнала до епилога ѝ.
Става дума за "Градът".
Клифърд Саймък оставя тази следа в литературата през 50-те години на миналия век, но нишката ѝ е по-актуална отвсякога.
В "Градът" човечеството изчезва вследствие на технологичното развитие, а нишката, както я виждам, е следната:
След дълъг период на въздържание от световни войни хората напредват в механизациите и осъществяват симбиозата между човека и машината - общуват предимно от разстояние заради технологичната революция и обществото може да си позволи да избяга от града, тъй като необятните възможности за комуникация не го задържат там. Вследствие на това социумът се разбива, а липсата на пряк контакт отключва необратима агресия и дава простор на деградивната човешка природа, довела до края на нашия род. Хората губят способността си да мислят и се превръщат в безполезни, вегетиращи същества. Тяхното място на Земята заемат кучетата, които еволюират след модифициране на гласните им струни - това им дава шанс да проговорят, благодарение на което напредват в менталното си развитие и компенсират непохватността си посредством роботите, създадени от хората.
Саймък посвещава тази книга на починалия си териер, през чийто поглед проследява дегенерацията на човечеството.
Преди да се върна към книгата, ще нахвърлям обективен анализ на случващото се в съвременния свят:
След студената война (станала много след написването на романа) Великите сили запазват неподозирано самообладание и освен "мимолетните" набези в Близкия Изток и Африка, успяват да се въздържат от тотален разрив и Трета световна война.
Подмятат си под сурдинка заплахи за атомни и биологични оръжия, но реалната битка е за технологично надмощие. Вследствие на тази надпревара човечеството достигна най-бързото си историческо развитие. Животът ни се променя толкова бързо, че аз на 40 години едвам смогвам да го догоня. Само преди 10-ина години вече покойната ми баба, която в младостта си се е предвижвала с каруца, се удивляваше: "Кога съм вярвала, че докато бера гъби в Балкана мога да се обадя на дъщеря си в София?"
Благодарение на технологиите собствената ми 4-годишната дъщеря се научи да брои и да различава цветовете първо на английски, а в момента пее и използва реплики и на руски и испански. 13-годишният ми син говори перфектен английски и общува свободно с пубери от цял свят (докато аз навремето си пишех с украинчета от морето и писмата пътуваха по пощата с месеци), а ние с мъжът ми работим и пазаруваме без да излизаме от хола. Тенденцията за водене на спокоен живот извън полиса също е факт – гражданите все по-често се устройват в провинцията далеч от шум и мръсотия, а в общуването си се очуждават физически. Дотук с позитивите от необятния шанс за комуникация и скъсяването на разстоянията.
Оттук нататък идват негативите от новата реалност, далновидно представени в "Градът".
По време на написване на романа хората още са далеч от Космоса, в Америка се борят за правата на чернокожите, Роза Паркс още не е превзела автобуса на раздора, а жените като цяло са втора ръка. Рокендролът тепърва прохожда и точно великите негри го поднасят на света, за да доведе по-късно до сексуалната революция, отприщила правото на протест на всяко угнетено и дискриминирано същество.
Неслучайно фокусът ми е върху САЩ - Саймък е американец (както и много други мои любими автори), а настоящото сътресение, както и повечето световни ексцесии тръгват именно оттам - от технологичния пионер, от люлката на съвременната демокрация, която все по-агресивно избива изконните си комплекси от кратката си история в стремеж да запази мястото си на първа световна сила.
Америка е изградена с великата идея за Нова люлка на цивилизацията. Най-силните умове, най-добрите строители, архитекти, инженери, скулптори, хора на изкуството и науката се съсредоточават в пренасянето на новия Рим върху неопетнената територия. Грандиозният план се осъществява с преселването на бедни работници и затворници от Европа и Африка и прилагането на робски труд от всички раси за изграждането на инфраструктурата. Покрай всичко останало в Новия континент успяват да се шмугнат и представители на тогавашните мътни европейски "бизнесмени", алчни за територия в новия Рай и бягащи от проблемите си на Стария континент.
Впоследствие онези хора - затворници, мошеници и роби, се оказват по-многобройни от елита, размножават се по-бързо, а за да се установят окончателно, избиват и поробват местното червенокожо население. По този начин основите на принципа им за управление са безвъзвратно положени - малцинствената висша прослойка се изражда, защото съществува и се налага посредством угнетяване и превземане на нисшите, с което отваря бездната между бедни и богати, черни и бели.
Неслучайно единствената война, водена на тяхна територия е Гражданската - резултат от есенцията за основаването на тази държава в лицето на вътрешни борби и дискриминация, което е обратното на великия замисъл.
Америка е открита от Колумб по погрешка и се развива по погрешка.
Тези проблеми са им в кръвчицата и те никога няма да избягат от тях - до ден днешен по улиците им се търкалят най-многобройните бездомници на глава от населението, а сред тях освен бедните и необразовани цветнокожи, преобладават бледолики ветерани, които са изпълнили робския си дълг във войните им на чужда територия (Една от най-добрите настоящи американски банди - Five Finger Death Punch разработва тази тематика).
Днес по-голямата част от американското население представлява съвременна форма на робство - хора от всички раси и възрасти, често уповаващи се на религията, живеят на косъм от загубата на ипотека, изнервени, малоценни и готови да скочат на протест за всеки мним проблем, за да се почувстват човек.
Въпреки лъскавата обвивка, именно в Щатите за първи път обикновени жители започнаха да прескачат границите на нормалното – когато преди години чувахме за тийнейджъри, разстреляли съучениците си, за масови убийства, локални атентати и всякакви други местни форми на тероризъм, тук ни изглеждаха невероятни и далечни. В Европа може би първият аналогичен случай след Втората световна (освен ислямския тероризъм, който също се прояви първо в САЩ), беше през 2011-а, когато норвежкият психопат Брайвик уби 77 и рани повече от 100 души.
Днес атентатите, бомбите и разрушенията са ежедневие навсякъде по Света, лошото е, че все по-често се извършват от бели хора и са облечени в добри намерения за постигане на идеални цели. Понеже тенденцията човеците да се самоопределят като неразбрани, поробени и дискриминирани непрекъснато ескалира, дори спокойни и нормални чернокожи, дори спокойни и нормални хомосексуалисти, дори спокойни и нормални жени са склонни да пропагандират индивидуалността си, без да имат пряк проблем в живота си.
Полюсите са толкова размити, че стигаме до поредния парадокс - съмнението за полицейски произвол се превръща във война с расизма, а отявлен престъпник се канонизира, само защото е чернокож. И ако преди години мразехме ИДИЛ заради вандалското унищожаване на древни исторически монументи в Близкия Изток, днес "цивилизованото" общество самичко руши паметниците си и дори се гордее с действията си, защото смята, че има висше оправдание за това.
На принципа на скачените съдове и разваления телефон локалните вълни на недоволство се разливат по целия модерен свят, тъй като навсякъде държавите са построени върху основите на робството, а след Холокоста и германския комплекс за малоценност от лошия имидж на нацизма, настъпва и напънът за абсолютно равенство дори при американците. Комунизмът уж си отиде, но идеологията се завръща по цялата земя - всички искат да са равни, но малко полагат усилия за това. И както някой каза наскоро: "Няма как да поставим наравно убития необразован рецидивист до Илън Мъск. Просто няма как."
Политическият елит не реагира адекватно, защото е много внимателен със съвременните течения на "толеризма", в чиято основа расата се конкурира със секса, а Фройд не подозира колко е бил прав.
Но и тук имаме приемственост, защото всяка империя в човешката история, достигнала бърз прогрес и военно надмощие, ознаменува възхода си с масова сексуална разкрепостеност като демонстрация на лукс и мода. Всички сме чували за разюздания живот в Крит и Микена, Древна Гърция, Римската империя и Ренесансова Европа.
Излиза, че просперитетът и сексът вървят ръка за ръка, както и безспорният факт, че всеки заслужава да бъде щастлив.
Началото на настоящия галопиращ технологичен ренесанс също е съпроводен със сексуална революция, благодарение на която изкуствено създадените задръжки падат и дори става ценно да си различен като признак на дълбока душевност и повече скрити качества.
В края на миналия век за първи път обществото се разгръща и хуманизира не като първосигнален плебс, а с разум и разбиране спрямо различните. Чудесно помня, как всички обичаха Майкъл Джексън, Бой Джордж, Ру Пол и Кей Ди Ланг без да се фокусират върху половия им живот. Една от добродетелите на шоубизнеса, локализиран в Щатите, е че възпита няколко отворени, модерни поколения, положили основите на истинската толерантност, а именно в края на миналия век САЩ се доближиха до първоначалния си замисъл на сътворение. И понеже там наистина се дава шанс на най-кадърните, независимо от произхода и сексуалността им, те един след друг се превръщаха в олицетворение на Американската мечта - идоли в киното и музиката, визионери в науката и техниката, официалното лице на страната, по-малкият качествен процент от населението, дърпащ целия свят напред. И всички бяха доволни - американците си мислеха, че са преодолели расизма, както немците нацизма, хомосексуалистите бяха звезди, жените пробиха на Уолстрийт.
Разбира се, винаги е имало и ще има кисели пуритани и моралисти, но през 80-те и 90-те години на миналия век те някак си не се чуваха. И никога не ни се е вярвало, че ще успеят да пуснат паяжината си върху това "свято място" - след десетилетия на сексуална разкрепостеност, Холивуд сгъна цирка и в името на общия либерален тон смачка Кевин Спейси, измисли движението на разочарованите проститутки, а Оскарите се превърнаха в състезание по толерантност.
В ерата на виртуалните комуникации, с настъпването на необятните и непроверени източници на информация и форми на общуване, човеците започнаха да прескачат границите на доброто и все повече да се доближават до онази деградивна бруталност от книгата на Саймък, която води до края на съществуването им. Защото наред с проявата на крайни индикации на хомофобство и расизъм, се развъждат и противоположните кукувци, смятащи, че простото приемане на различните не е достатъчно, а е необходима дълбока съпричастност и издигането им на пиедестал. Искат чернокожи рецидивисти да се погребват като президенти и да имат равни права с Илън Мъск и Бил Гейтс (от когото се страхуват, че ще ги чипира). И всичко това с мълчаливото съзерцание на политиците, които с примирение към войнстващия плебс, способен да сваля правителства, положиха основите на съвременната световна политика върху тотална, безпризорна толерантност, в която истински готините, чистите и обикновени "различни" някак си се загубиха - Ру Пол и Елтън Джон изглеждат непотребни и скучни, бедните озверели американци разбиват магазини под полицейски кордон, крайните ислямисти се третират еднакво с бежанците от Близкия изток, европейците повтарят: „Нас не ни е страх“, а Грета Тунберг е новият месия.
Истински онеправданите бяха изместени от бойни особи, повели паради и инициативи в тяхна "защита", олицетворени от странни същества, изискващи признаване на трети и четвърти пол и обща раса, целящи оправдание на липсата на други качества в името на "различността". Такива „визионери“ се изявяват редом с феновете на теориите за всякакви конспирации, защитниците на планетата, скандиращи против яденето на месо и раждането на деца, приветстващи връщането на човека към природата, скандиращи, че Земята е плоска, призоваващи за забрана на ваксините, оспорващи науката, образованието и правото.
Парадоксът е, че озверелите защитници на човешките и животински свободи - контрапунктът на расистите и хомофобите, „майчински“ поставят хомосексуалистите, децата, негрите и животните под един знаменател, което в крайна сметка е адски обидно и противоестествено. Както е казал писателят Самуел Джонсън: "Пътят към ада е постлан с добри намерения".
И ето че стигаме до момента, в който самаряни и престъпници, събудени от технологиите, се сливат, за да ескалират до вандалщини и размирици, преквалифицирани в "справедливи" протести в името на човешките права, в които рушат символи на историята и от тъпотия наново зорлем се разделят по цвят и пол. Реално човекът се самоотрича, изчерпва се и се самоунищожава, точно когато си въобразява, че стига до велики „прозрения“, отключени от придобития му буржоазен ентусиазъм за надмощие, без да осъзнава, че е първобитен в корените си.
Обективните реалисти от всяка сексуалност, раса и възраст стават все по-малко и все по-тихи.
Поразрових се, за да се уверя, че аналогията ми на книгата с реалността не е грешка, и попаднах на следната мисъл на Саймък от 80-те години на миналия век (30 години след създаването на "Градът"!):
"Няма нищо лошо в технологията сама по себе си; лошото е, че сме се захванали с нея. Ние превърнахме нашите машини в богове; продали сме им душите си по един или друг начин. По времето, когато написах „ГРАДЪТ“, аз чувствах, че има други, по-големи стойности от тези, които откриваме в технологията; аз все още го чувствам така и днес. В днешно време съществуват и такива, които не одобряват машините, защото те изтощават незаменими източници, но опасността не е само в това. Именно брутализирането на обществото ни е онова, което принципно ме засяга."
