Ненормално

Боже! Баща убива детето си. Толкова зловещо, че почти ослепяхме за застреляната майка. Нов коз за линчуване. Вече се наситихме на погубени любими, журналистки, старци... Грехове повтарящи се, отминаващи... Бърз взрив на недоволство, после пас и айде следващият. Генерални заключения, обединяващи престъпленията по пол, раса, политически пристрастия...
При предишния катарзис Северин олицетворяваше народното недоволство - необразован, от боята, МЪЖ, друсан, пиян... Можеше да не стане толкова известен, ако жертвата не бе прибързано обявена за борец срещу политическата система. Сегашният е бял, със законно оръжие, МЪЖ, хубав, с чиста алкохолна проба. Но се е насрал още повече. Убил е плът от плътта си. И двамата са МЪЖ. Убил жена.
Преди време отхвърлен любовник очисти бившето си гадже и цялата й фамилия с все съседското дете в Нови Хан. Проследихме цялото разследване наживо, докато изродът се застреля в барака. А сестрите Белнейски някога... погубени без време девойчета и години напрежение в очакване на присъда. Съвсем скоро поредната разкошна млада дама приключи земния си път след многобройни жалби и ограничителна заповед, издадена дни преди да бъде убита от мъжа си. Вече не ги помня поименно... то какво ли не беше... Безброй мъртви беззащитни жени с разбита психика, мълчащи съседи, с жалби, потънали в бездействащи институции. И безброй невинни случайни жертви на примати, дебнещи в храстите. Престъпления, заслужаващи най-строгото възможно наказание. И тъй като в повечето случаи не го получават, се превръщат в генератори за расиситки изблици и феминистки пориви за линч на срещуположния пол.
Най-важният за мен извод от последния кошмар е, че таксиметровият шофьор е страшен гъз - бил е в състояние да спаси детето, но за жалост е типичният пример за неандерталска апатия, спасявайки собствената си кожа.
НО! Колко случаи имаме на жени, родили в тоалетна и удушили бебетата си, захвърлили ги в кофи, в паркове... Имаме заключени от майките си деца, изгорели в пожар. Имахме бенгализирана акушерка, осакатила новородено. Имахме убития от майка си Пепи, заради който почти падна Костовото правителство. Насилието към по-слабия без заплаха за живота е чисто човешко качество. Сякаш забравяме, че е така откак свят светува. За Джак Изкормвача отпреди сексуалната революция, за О Джей Симпсън...
В момента на територията имаме масова лавинообразна агресия без умисъл и цел. Вследствие на лоши възпитание, образование, стандарат на живот, култура. Увенчани с чувство за безнаказност. Всеки прави, каквото си иска. Изродите, независимо от пола и расата, трябва да се наказват и то нагледно. И прословутата Истанбулска конвенция няма да вдигне нивото без работеща държава.
Имаме израснало поколение без ценностна система, чиито родители са набавяли насъщния, докато децата им са оцелявали на улицата. А там в крайния квартал или извън големия град е най-страшно. Обособява се липсващото звено - необразовано, агресивно, идеализирало чалгата като единствена форма на изкуство и парите като единствен признак на успех. Те вече са на 20-30 години - на колкото са детеубиецът Викторио и Северин.
На толкова са и вилнеещите из Европа бежанци. Тези, за които моята любима колежка Поли Трифонова, живееща на Острова от години, скоро написа, че когато има издевателство над жени, кметът излиза с официално обръщение "Не ги предизвиквайте, във ваши ръце е да се защитите". И когато гръмне атентат официалното становище е: "Нас не ни е страх, все едно не се е случило."... Не ги предизвиквайте... с какво по-точно... да ходим със скафандри??
ХОРА!
Хора, жени, живеем в ужасен свят, в който въпреки че дамите са бисери, мъжете са едно от най-хубавите неща. Най-добрите във всяка сфера - изкуство, наука, спорт, готварство ако щеш. Винаги ще бъде и трябва да е така. Мъжете са силният пол. Но въпреки че някои злоупотребяват с това, нека тяхното надмощие не се прехвърля от реалните случаи на насилие към всички останали взаимоотношения. Както каза Катрин Деньов: "Не отнемайте на мъжете правото на флирт." Нека не ги поставяме на колене заради убиеца Викторио и подобните му уроди. Като, разбира се, не забравяме, че заради флирт или несподелена любов не може да се отнеме правото на живот.
Мъже, вие сте велики! Особено моят и аз съм щастлива, че е "пофлиртувал" преди да стане опасно за него.

Родилни неволи и радости

В нюзфийда ми съжалението за загубения живот на родилката от Сливен върви в крак с агресия към лекарското съсловие. Съвсем скоро се случи обратното - всички медицински лица бяха издигнати в култ, когато доктор уби цигане. Интересна работа... 
Ще споделя моя родилен опит, за да изцедя изводите от него.

С моя гинеколог сме заедно около 15 години. Израждал е и двете ми деца. 
Преди повече от 11 години работеше в Шейново и при сина ми се сблъсках челно с мизерията в държавната болница. 
Началото на родилната ми агония започна с грубо подканване от сестрите да качвам и слизам стълби. Това беше около обед на 25 април 2007 г. Привечер еволюирахме до арогантен хумор, докато обяснявах, че се чувствам крайно зле: "Аре бе, само ти раждаш на тоя свят! Мноо па си важна!" 
Молех ги да се обадят на моя Док да дойде, а те ми обясняваха, че още нямам разкритие и няма да притесняват доктора. В предродилното отделение около мен настаняваха и отвеждаха родилки, а аз виех и се тресях с надеждата, че поне бебето ще оцелее. Ситуацията прерасна в паника, когато треснах 41 градуса температура и заповръщах зелен сок. През нощта ме изолираха в една стаичка на системи, около мен обикаляха объркани дежурни, аз губех съзнание през няколко минути, вече не знаех какво става. Още беше тъмно, когато като в мъгла се появи моят Док, над чиято глава, почти съм сигурна, имаше ореол. Оказа се, че ме подготвят за секцио, но впоследствие се отказаха, защото бебето е тръгнало. Този човек ми държа ръката, мокреше ми устните с кърпа и ме насърчаваше в следващите безброй часове, в които вече не усещах сили, дори воля за живот. Сашокът се роди около 16,15 ч на следващия ден, 26 април. Междувременно най-хардкор лелката в бяла престилка, която гръмогласно ме иронизираше, свали бронята и се превърна в помощ и безрезервна грижа. Нямах почти никакви жизнени функции, последното, което помня, преди бебето да изреве, беше как Док се мята на гърдите ми. Имах чувството, че ребрата ми ще се пръснат на трески и ще се врежат във вътрешностите ми. Не можех да дишам, но всички наоколо викаха: "Давай!" 
И той пак се хвърляше върху мен. Не разбрах как Сашокът излезна... От толкова болка вече не чувствах нищо. Той изплака, заплаках и аз. След това ме шиха половин час, а в следващия месец не само не можех да сядам, но не смеех да кихна или да се изхиля. Тогава си дадох сметка защо на пейките пред Шейново липсва средната дъска. Докато чаках да ме приемат за раждането, висях на двора и се възмущавах от вандалите, поругали и това свято място. Но когато ни изписваха и приличах на полуумрял пингвин, опитващ се да избяга от досег с жив човек, подпирайки кълка на наличните дъски, започнах да разсъждавм колко инженерна е човешката мисъл. 

След великото раждане видях Саши май на по-следващия ден... Стоварваха новородените в коридора от един огромен асансьор в нещо като колички от БИЛЛА с табелки. Майките си ги прибирахме за половин час, после трябваше да ги прибутаме обратно в коридора, за да може местните намусени служители да ги отведат в нищото. Аз си представях, че нощем са като жабки в блато, защото бебчетата се чуваха да квакат отнякъде - всички заедно и сякаш под вода... 
Шейново тогава беше след ремонт, но в следродилния престой не смеех да се докосна до стените в стаята, да не говорим за общите тоалетна и баня, в които запетайките по плочките бяха най-малкият проблем. Нямаше къде да си закача хавлията, а човекопотокът от пеесе (50) посестрими от боята (едната от които се казваше Хипариета) ме принуждаваше да върша всичко за около 15 секунди. Почти не можех да се движа и не бях сигурна, че ще оцелея. Както и да е, мина. 

Това, което се опитвам да извадя от цялата история е, че ако Док не бе помогнал на мен и Саши с натиска върху ребрата, нямаше да разказвам за Шейново с чувство за хумор. Оказа се, че синът ми също се е измъчил ужасно. От зор да излезне, си бе спукал капиляри по личицето, които се виждат до ден днешен, когато се изпоти или развълнува. Месеци наред дядо му го наричаше Коко Тайсъна - сплескана глава, крив нос, червен, подут и нищо общо с човек. Той е бил заклещен в тотална безизходица и неизбежно е бил изтласкан от мен чрез заклеймения в момента метод. Иначе просто е щял да се задуши. Лекарите в крайна сметка знаят какво правят. 

Когато след 9 години дойде ред на Инка, Док вече работеше в "София Мед". Тогава точно бе утихнал скандалът с акушерката, пребила бебе там, и той ми обяви, че това е следващата ми дестинация. Реакцията ми беше: "Нали няма да я бият много?" Опитахме се да се засмеем. Той ме убеди, че няма да съм разочарована и че е време да помислим, дали да не прибегнем до секцио, защото бебето отново е доста едро, аз съм с анемия, а Сашокът и 40-годишният ми мъж удариха по една варицела точно в петия ми месец, за да прихвана от тях божествен херпес зостер и почти да ослепея... Та рискувахме да повторим упражнението от предишния път. Тогава имах огромния шанс да съм в досег с едно от светилата на световната гинекология - вече покойната леля на мъжа ми. Великолепна жена, практикувала и живяла в Дубай през последните си 30 години. Тя също ми препоръча секцио, при все че бе твърдо за естественото раждане. 
Докарахме го някакси до "София Мед" и истината е, че почувствах болницата като хотел. Докато Док вадеше бебето, беше надул AC/DC, а една акушерка ме галеше по главата, както папа гали Бойко Борисов. После ме настаниха с едно момиче в чиста, спретната стая със собствена баня. Копчета и звънци навсякъде. Леглата приличаха на извънземни съоръжения - накланяха се на всички страни и посоки, само дето не ми говореха с роботски глас. Усмихнат, топъл персонал. Мъжът ми идваше при мен, когато си поиска. Навън люта зима, а вътре на хубавко по пантофи и пижамка, носят ти храна, интересуват се как си. Ти си лежиш, водят ти бебето щом им звъннеш по копчетата. Да не говорим, че ми я връчиха веднага след раждането и пуснаха таткото да я види преди да я измият. Акушерките го убеждаваха, че е много красива, а той я оглеждаше с нещо средно между снизхождение и разочарование. Но аз знаех колко са прави, защото чудесно помнех Коко Тайсъна. След раждането, разбира се, я отведоха за обработка, но аз бях абсолютно спокойна. 

Третата нощ прекарах в сестринската стая с едни страшни мацки-акушерки в мръснишки хумор и тежък смях, защото циците ми щяха да се спраскат, а Инка спеше като пън и не се събуждаше да ме облекчи... И всички ме натискаха и ми съдействаха, и се смяхме и беше разкошно... Само дето биричка нямаше. Беше лесно и велико. Кихаш 1400 лева и хората правят всичко вместо теб, включително оформянето на документи, за които в Шейново навремето ме караха да тичам без действащ организъм по етажите, даже до някакво гише в мазето, за да може да легализират бебето. 

Какъв е личният ми извод:
Лекарите ни са прекрасни, те овладяват ситуация във всякакви условия. Баба знае 2 и 200. Един и същи доктор в една и съща столица е правил най-доброто за мен два пъти, но в различни условия. Разковничето е разликата между държавната и частната болница (Макар че от всяка частна АГ болница транспортират непредвидените случаи в "Майчин дом"). 
Условията на работа и престой са крайно различни. Потърпевши са както пациентите, така и работещите там, поддържащият персонал най-вече. Едно е да се кискаш с цветни, спокойни акушерки от "Откраднат живот", друго е да те изяде клета женица пред пенсия, която няма стимул за живот и труд, камо ли за съчувствие към други клети женици. Въпреки че преди 11 години най-злата, вкисната и неугледна акушерка накрая свали маската и пърхаше покрай мен като пеперуда. Такова поведение за мен е защитна реакция - да могат да оцелеят някакси след ежедневен дългогодишен сблъсък с болки и смърти. 

Беди се случват. Понякога въпреки всички усилия да бъдат предотвратени. Ако аз си бях отишла преди 11 години въпреки усилията на Док, а след това той бе обвинен, щеше да е крайно несправедливо. Има и човешки грешки, има и съвкупности от обстоятелства, които дори опитен и добронамерен специалист не успява да преодолее. А когато загубиш близък, си склонен да колиш и бесиш на сляпо. 

Социалните мрежи дават свободата на масите да се пускат по течението и лесно да раздават правосъдие - спасяват чумави козички и бесни кучета, а бичуват лекари и учители, които се трудят в болнични и учебни заведения, превърнати в търговски дружества. В които преди да победиш болестта, трябва да пребориш лошите условия и бюрокрацията.

За плъховете и хората

Обикновен български гражданин, лекар, отстрелва рецидивиста Плъха в двора си и обществото настръхва. Лекарят стрелец е героизиран, но след това се оказва, че е сътворил тотална манджа.
В тази връзка ще ви разкажа една история. Ще я опиша дълго и подробно, за да ме разберете напълно.
На 4 май 2016 г. сутринта станах да изпратя Сашока на училище. Мъжът ми Мартин и тримесечната Инка още спяха. Саши вече се беше приготвил, нарамил раницата до външната врата. Претичах през кухнята, да проверя дали си е взел шишето с вода, и с почуда забелязах, че балконската врата е отворена. Макар и пролет, вътре бе станало студено и се усещаше странна миризма на оцет. Тръгнах да затварям вратата, блъснах я безуспешно, но бравата не захапа. В този момент още не осъзнавах какво се е случило. Понеже на 4 май Марти има рожден ден, преди да заспим му подарих нов портфейл. Затова, когато видях портмонетата ни, отворени на кухненската маса, а личните, банковите карти и визитките - извадени до тях, си помислих, че е решил да си подреди нещата в подаръка. Все пак ми се стори странно, че и моят портфейл е разхвърлян... Блъснах балконската врата още веднъж и чак тогава погледът ми се фокусира върху разбитата каса при горната брава.
Никога няма да забравя как ми се подкосиха краката. Изтичах към Сашока и истерично го заразпитвах дали всичко му е наред, забелязал ли е нещо необичайно и т.н. Той ме гледаше като теле, без да разбира какво ме прихваща. Тогава реших, че по-добре и да не разбира, прегърнах го силно и го засилих по стълбите да бяга към училище.
За пояснение отбелязвам, че живеем на втория етаж в панелен блок в Красно село.
Та изпратих милия Сашок, върнах се в кухнята и с треперещи ръце отворих портмонетата. Те бяха съвършено празни. Преди това бях изтеглила дневния си лимит и моето трябваше да пращи от мангизи. Като в мъгла се добрах до мъжа ми и вместо празничен квикот за рождения ден, изграчих: - Марти, май са ни обрали... Той се захили: - Да, бе, глупости!
Стана, последва ме в кухнята и се втрещи... До този миг в стреса си не бях забелязала, че служебният му лаптоп не е върху масата. Тогава започнахме да се щураме из апартамента, да си търсим телефоните, за да звъннем на 112... но и тях ги нямаше. Зарядното на моя висеше употребено на дивана в стаята, в която спим... в която още спеше бебето... Личният компютър на Марти също бе изчезнал. Купи си го седмица по-рано - геймърски, със светеща клавиатура, само дето не го целуваше, толкова беше щастлив. Дори старият лаптоп на леля му, забравен в раницата си, вече не бе наличен.
Марти се облече и тръгна към 6-о полицейско управление, а аз останах вкъщи да чакам, като внимавах да не се движа, за да не залича евентуални улики. Представях си, че като дойдат полицаите, ще се осъществи нещо като "От местопрестъплението: Красно село" - ще перкат фин вълшебен прах със специални четчици, ще отлепят следи от подметки по пода, ще светят с ултравиолетови фенерчета по ъгли и кьошета. Седях тихичко на един стол да не събудя бебето, като преди това внимателно го проверих за дишане и всякакви жизнени показатели. Треперех и се оглеждах. Под масата имаше няколко стотинки и парче от плик. Главата ми щеше да се пръсне от ужас, че някой е обикалял къщата докато спим. Стаята на Сашока е на другия край на коридора и той реално е изолиран от нас, толкова далечен и сам... Нощем често се събужда да пишка или да пие вода, ами ако беше срещнал някой... В този момент в паметта ми изплуваха шумове, които чух през нощта. Помислих, че може да е Саши, но някакси не можах да стана, надигнах се, дори ми се стори, че виждам силует в стаята, и колкото и да е странно, легнах обратно и заспах. Впоследствие ни светнаха, че е възможно да е имало газ, което би обяснило и странната миризма на оцет.
След около половин час се материализираха полицай и полицайка, изпратени от районното, докато Марти дава показания. Без да щадят местопрестъплението, затопуркаха с кални кубинки навсякъде. Мъжката кука ме попита:
- Искам да чуя и от вас какво липсва.
Аз запелтечих, а гласът и краката ми толкова трепереха, че сигурно съм изглеждала луда.
Той:
- Обадихте ли се на 112?
Аз:
- Как, като нямаме телефони и връзка със света...
Той:
- Е, не сте ли подали сигнал?!
Аз:
- А вие как сте тука, ако не сме подали??
Той:
- Хахах да бе, верно! - само дето не се плесна по челото и тримата изпаднахме в малоумен смях, примесен с лека истерия от моя страна. След това се повъртяха още малко и си тръгнаха, като ме предупредиха да чакам истинските разследващи. Преди да дойдат те, се прибра Марти, и двамата кротичко зачакахме. И така ТРИ часа.
Няма да обяснявам, какъв бардак настана, когато се появиха ония с отпечатъците. Химерата ми за криминално разследване бе разбита на пух и прах, след като оплескаха скарата с някаква чернилка, почукаха два пъти на касата на балконската врата, а когато им посочих стотинките и парчето плик на пода и плахо споменах: "Сигурно са пъхали нещата в пликове", единият ме стрелна: "Ами сигурно!". Окаляха пейзажа и си заминаха безвъзвратно и завинаги.
Това се случи на 4 май. На 6 май (Гергьовден) мъжът ми си засече откраднатия айфон в някаква циганска махала. Локализирахме го, даже огледахме къщата на стрийтвюто и звъннахме екзалтирани на дознателката. Какво разочарование настъпи, когато категорично ни отсвириха, защото е празник и нямало дежурни полицаи. - Елате в понеделник. - каза жената спокойно, но нетърпейки възражения. - А ако ние отидем с наши хора да си вземем нещата?? - Тогава ще нарушите закона.
В понеделник Марти отиде в 6-о и им показа мястото. Питал ги къде да им прехвърли линка, но те му отговорили, че нямат действаща поща, започнали да разгъват книжни карти и да се борят с тях като прасета с тиква. Един по-иновативен полицай все пак си дал фейсбука, за да поддържат връзка. В общи линии не останали изненадани от локацията, защото по техните думи "тая улица я знаели". И това ни беше последната среща с органите на реда.
Около две седмици по-късно Марти си засече лаптопа в Милано.
Междувременно на балкона изградихме непробиваема решетка, добавихме още една външна врата с две ключалки. Месеци наред спяхме с нож до леглото.
До ден днешен преди лягане вечер имаме ритуали: заключваме балконската врата на кухнята, затискаме я със стол, и все пак оставяме препятствия - торба с буклук, шише, което евентуално да издрънчи и др. Заключваме първата външна врата, после втората, щракаме резетата, оставяме лампата в коридора да свети... И въпреки всичко се стряскаме от всеки шум и се будим по 10 пъти да оглеждаме балкона.
Оттогава в квартала чухме за още такива случаи. Миналото лято едни хора отсякоха дърво под прозореца си, защото по добра случайност сгащили някакъв маймун, покатерен на него през нощта.
Почти две години от полицията няма ни вест, ни кост. Когато чуя за протестиращи полицаи, ми иде да ги запаля.
Ако имах оръжие и в онази нощ се бях събудила, щях да очистя крадеца. Много пъти съм сънувала, как всичко се случва отново и го убивам с върховно удоволствие. И когато обществото се взриви в защита на лекаря, застрелял рецидивист, аз бях категорична: Това е единственото, което е трябвало да направи!
Но когато се оказа, че е причаквал Плъха, че е дебнел точен момент и след това е прикрил действията си, размислих: Ние с Марти не сме се спотайвали под прозорците, не сме търсили отмъщение, дори не направихме опит да си върнем вещите сами, защото това противоречи на ЗАКОНИТЕ. Ако в афекта си след обира и бездействието на полицията се бяхме сдобили с незаконно оръжие, а след това бяхме забелязали някой под балкона, бяхме го издебнали и убили, какви хора щяхме да сме. Дори и да бяхме наказали истинския престъпник, а не някой случайно пикаещ, нямаше ли да сме лоши и ние? Да, щяхме да сме лоши.
Ако се бяхме събудили в онази нощ и по някакъв начин се бяхме справили сами, щяхме да сме герои, защото сме защитили децата си. Щяхме да сме убийци. Но все пак добри.
В това е тънката разлика.
И най-обезнадеждаващото е, че родната полиция хич, ама хич не ни пази.

Конвенцията

Избърсвам праха от блога си, за да комбинирам в общ текст няколко коментара, които писах във фейсбук под постове за конвенцията.
Конвенцията... брррр... вече се усеща като Конституцията... или Конфекцията... с елементи на Илюминация... Оставяме шегата настрана и ето, че отново имаме два полюса. Тълкува се, че тези, които са против нея, подкрепят домашното насилие, а тези които са за нея, са либерасти, които ще сменят половете на децата.
Аз, разбира се, се лутам по средата и ето бърз синтез на първосигналното ми възприятие по въпроса:
Истанбулската конвенция не е закон, а образно казано цели да "побутва" системата към прилагане на законите. Законите. Те съществуват. Но за съжаление няма функциониращи полиция и съдебна система. Това ме навежда на мисълта, че с въпросния документ или без, положението ще си остане същото. Просто ще се появят нови скъпоплатени бюрократи - т.нар. "надзорници" по прилагането му, които допълнително ще объркват с намесата и тълкуванията си и без това безнадеждните разследвания на случаите на домашно насилие. 
Какво разбираме под домашно насилие - това е физически и психически тормоз в дома. Автоматично означава, че под закрила трябва да е потърпевшият, независимо от пол, възраст, религия и т.н. - демек както жена, тормозена от мъжа си, така и мъж, тормозен от жена си, хермафродит от травестита и т.н. Следователно подразделението на полови и социални трансформации в конвенцията е напълно излишно и дори натрапва не толкова, че всички са равни, колкото, че някои са по-равни. Отваря се вратичка, че всеки с нетрадиционна ориентация се оказва по-защитен от насилие от всякакво естество, всравнение с изтезаваните жени, за чиито палачи ограничителната заповед не представлява никаква пречка. Т.нар. джендъри ще имат основание да се оплачат на базата на пола си, за разлика от мен, например.
Тук идва моментът с броя на половете. В един статус четох великодушно пояснение, че и биологичните, и социалните полове са 2, просто "вторите са въведени във формулярите заради еманципацията". Чудесно. Само че аз си представям следната картинка: Имаме мъж, който се чувства жена. Попълва документ. В графата биологичен пол (секс) той е длъжен да отбележи "мъж". Но в графата социален пол (джендър) той ще отбележи "жена". Половете са си два, но ко прайме сега? Аз съм достатъчно еманципирана, за да нямам проблем с това, но и достатъчно стъпила на земята, за да не ми допада, че тези отметки изместват фокуса от реалния проблем. А я да си представим, че този джендър ми е набрал за нещо. Винаги може да ме съди за насилие, позовавайки се на Истанбулската конвенция, защото съм го нарекла "педал". Докато аз не мога да го пипна, както и да ме обиди.
Страшна е не самата Конвенция, а лавинната тенденция да се пропагандират въпросните полови промени. Четох, че в Полша, Великобритания и редица други държави тя е приета, но със сериозни редакции. Демек няма лошо към побутване на системата да работи, но и не трябва да се отнасяме лежерно към останалите мракобесни идиотии, пробутвани покрай основното.
Не на последно място - прави ми впечатление, че за пореден път най-ревностните почитатели на джендърите са точно определен тип хора: с традиционна ориентация, но тенденциозна демонстрация на съпричастност към всяка нетрадиционна проява или малцинствена група без да са пряко засегнати. Когато има гейпарад, те първи са там. Когато се съберат кърмачки да свещенодействат в МОЛ, те веднага ги приветстват. Когато куче изяде дете, те спасяват кучето от евтаназия. 
За разлика от тях нормалните хомосексуалисти не се натрапват, живеят си като пичове и нямат нужда от специфични конвенции. Но всички ние като общество имаме нужда от работещи съдебна власт и полиция. 
Ако конвенцията може да гарантира, че ще стане чудо и всички престъпници ще се озоват в затвора, бих си затворила очите за спорните елементи. Но за мен е пределно ясно, че това няма да се случи.