Странджа

Чистейки компютъра си от стари файлове, се натъкнах на статия в "24 часа" под формата на сбит пътепис, която съм писала през 2012 г. Поради сантименталност, а и защото съдържа интересна информация, реших да я пусна със съпровождащия снимков и графичен материал, но без редакцията, с която е публикувана:

Сред вековните дъбови гори на Странджа витае мистика, към която никой не остава безразличен. Планината помни тайнствата на траките и ги съхранява в легенди и традиции, останали до днес. Истинска магия е досегът до целебните оброчища и параклиси в древните ѝ недра. 

Надгробни могили, крепостни руини и антични съкровища, закътани в живописната местност, чакат да бъдат видени от онези, които са готови да ги намерят. Пътища и каменни мостове са останали от времето, когато Тракия е била Римска провинция (I в. н. е.). Тези пътни артерии са свързвали Средна Европа и Османската империя, което говори за изключителното геополитическо и икономическо местоположение на региона.

До ден днешен местното население извършва религиозни обреди, по-близки до езичеството, отколкото до православното християнство. Такива са дори ритуалите, призоваващи Богородица. Странджанци пазят духа на траките още от новокаменната епоха, вярват в целебните извори и енергийните кътове, където молитвите биват чути. 

Научно обяснение за местната народопсихология дава швейцарският институт по генетика "Игенеа", според който във вените на българина тече 49% тракийска кръв, а едва 15% славянска, 15% елинска, 11% антично-македонска и 8% финикийска.

Разказът ми за Странджанските потайности започва от Синеморец, откъдето са двамата ми пътеводители с дълбоки корени - Донка и Светльо Фотеви, щедро споделящи знанията си за древните паметници и обичаи, запазени единствено в района на Странджа. 

Светльо е капитан далечно плаване, обиколил цялото земно кълбо. Защитил всички сертификати, той е един от малкото действащи капитани в ледови условия. Негово хоби е фотографията и попълва уникална фотоколекция. Бисер в нея е рядка снимка на семейство тюлени върху огромен ледников блок, които успява да щракне при едно от дългите си пътешествия. 

Донка е медицинска сестра, но артистичната ѝ натура се изявява в поезия. Издала е две самостоятелни стихосбирки и е от съставителите на първата антология "SMS Поезия". Двамата посрещат гости в хотелчето си в Синеморец и ги очароват с приказни истории от този край. 

Започвам странджанската си епопея именно оттук, където през август 2006 г. е открито Синеморското съкровище в могилата на тракийска жрица. Намира се над Царския плаж при устието на р. Велека. 

Донка, която е дарена с тънка сетивност към мистиката, разказва, че още преди разкопките, разхождайки се по хълмчето е усещала вибрации във въздуха. Могилата е съществувала скрита и непокътната до момента, в който собствениците на новопостроен зад нея хотел решават, че хълмът пречи на гледката към морето и започват да го рушат с багер. Зейналата дупка разкрива невиждана находка. По случайност в същото време на същото място е на почивка Даниела Агре - един от най-добрите действащи траколози, която веднага разпознава градежа на гробница и започва разкопки. Разкрива се едно от най-старите тракийски съкровища, датиращо от III в пр. Хр., свързано с почитание към бог Дионис. Съдържа златна пластина с надпис "Деметриус направи...". Такава находка е позната единствено от гроба на Александър Македонски. Тракийската жрица, от чиято огърлица е пластината, е била ритуално изгорена и погребана в Синеморската могила. Донка е присъствала на разкопките и е изживяла огромно вълнение, докато пред очите ѝ са се появявали бича глава с ювелирна изработка, фигура на богинята Нике и други изящни елементи. Помни как в деня след откритието небето и морето побелели и се развихрила внезапна буря.

Мистиката на Синеморец не се изчерпва с това. Точно под могилата, на Царския плаж се извисява каменен сфинкс, вперил взор на север. Образът му се вижда ясно, когато човек нагази в морето и погледнe на запад към скалите в началото на плажа. Има легенда, според която Сфинксът ще се надигне и скалната маса при устието на Велека, към която той гледа, ще се разтвори. Донка нарича тази забележителност "фараон" и споделя, че по залез слънчевите лъчи разиграват страхотен спектакъл, при който падат директно върху образа на каменното образувание.

По пътя от Царево към Малко Търново се намира село Българи. То е единственото място в България, където нестинарството (бос танц върху тлеещи въглени) е запазено в чистия си вид. По-назад във времето са го практикували некомерсиално и в селата Бродилово, Кости, Граматиково, Сливарово и Кондолово. Ритуалът е езически, въпреки, че се играе в деня на християнския празник "Св. Св. Константин и Елена". Църквата не го признава и го заклеймява като "дяволски", при все, че именно император Константин Велики, син на Елена, обявява християнството за равноправна религия в Римската империя чрез Миланския едикт (313 г. н. е.). 

По време на нестинарския танц изпълнителите изпадат в транс и често правят предсказания. Дори могат да преведат непросветени през жаравата чрез иконата на Богородица. 

Характерна забележителност в селото е каменната църква "Св. Св. Константин и Елена", пред която се намира нестинарският кръг. Била е опожарена по време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), но след това е възстановена и обявена за културен паметник. Интересен факт е, че иконите вътре са слабо засегнати от огъня, а стилът им е нетипичен за българското православие, тъй като се доближава до сецесиона. В някои от рисунките дори е хванато движение.

Следващата спирка е Граматиково (на 25 км от Малко Търново). То е родното село на Донка. Нейната майка е известна сред жителите като "Бялата магьосница". Гадае върху бобови зърна, което по странджански се нарича "замятане на боб". Това умение се предава от уста на уста през поколенията и тя го е усвоила от своята майка. Помогнала е на много хора и го прави безкористно, без да връща никого от портата си.

Тук е моментът за един куриозен факт: 

При едно от пътуванията си по море Светльо попада на интересна информация - според японски метеорологични сателити, измерващи климата и чистотата на въздуха в световен мащаб, има само едно място, освен Амазонската джунгла, където атмосферата е кристална - над горите край Граматиково. Сред тях е скътано лечебно аязмо и само няколко глътки от водата и половин час, прекаран в тишината край него, пречистват духа и тялото. Всяко листенце и тревичка се виждат необичайно ясно и разстоянията изглеждат нереално къси, поради оптичния ефект на кристалния въздух. Стигнахме до извора, след като Донка ни обясни, че за да го намерим, трябва да засечем на километража 3 км по пустия път след селото към Малко Търново и да отбием колата насред нищото. Отправяйки се наляво по полето, се стига до хълм, върху който се е кротнал малък параклис на Св. Илия. Преди години установили, че параклисът е построен върху древно тракийско светилище, чиито останки ясно се забелязват зад прихлупената обител. Вътре се пали свещ за здраве, а излизайки, търсещият аязмото трябва да се завърти 90 градуса надясно и да тръгне направо през високата трева. Пресича се добре запазен римски път и се навлиза навътре в гората. След спускане по стръмен склон, пред очите се разкрива каменната ниша, под която извира лековитата вода. В нея плуват почти микроскопични пиявици, но нашата инструкторка предварително успокои, че те са признак на живителните качества на течността. Когато напълниш шише от аязмото, можеш да си сигурен, че водата пази свойствата си, докато пиявичките мърдат в нея.

По нашия маршрут се намира и село Бродилово. Не може да не го споменем, тъй като стана печално известно с тракийския ритуал за гонене на болести "тричане". Извършва се, като кучета се улавят в примка, завъртат се бързо във въздуха и се пускат в реката. Макар че местните твърдят, че е безопасен, обичаят попадна под ударите на Закона за защита на животните и вече не може да бъде практикуван.

Един от феномените на Странджа е Индипасха - вековно тракийско оброчище, където жреците са извършвали жертвоприношения към Бога Слънце и Земята Майка. То е скрито дълбоко в горите и е много трудно достъпно. Години наред е било неоткриваемо в каньона на Аязмовската река. Представлява пространство, заградено от две огромни плоски скали, под които извира лечебен ручей. От тях пада дебела сянка, която създава усещане за свръхестествен сумрак. 

След години в неизвестност, когато там отново стъпва човешки крак, естествено се е осъществила симбиозата между езичество и християнство, и хората са сковали малък параклис, в който се пали свещ за здраве. На висящите по скалите растения символично се закачат кърпи или части от дрехи, които изглеждат като нереална човешка намеса в пустата местност. 

Самото име Индипасха означава "пет дена след Пасха (Великден)" и се смята, че водата, която извира от там, е най-лековита една седмица след Великден. 

Донка знае от майка си, че някога на Възкресение са ходили до Индипасха с волски коли. Нощували са там, а на сутринта са посрещали изгрева. Слънцето в този момент изглежда надвиснало и огромно.

Най-обсъжданото и спорно находище в дебрите на Странджа е Гробът на Бастет - древногипетско божество, дъщеря, а после и жена на бога на слънцето Ра. Изобразявана е с котешка глава. От нея тръгва египетският култ към котките. Култ, толкова силен, че възползвайки се от него персийският цар Камбиз разгромява египтяните през 525 г. пр. Хр., като използва живи котки за щитовете на своите войници и така превзема долината на река Нил и завладява Египет. 

Предполага се, че мъртвата Бастет е пренесена и погребана именно в Мишкова нива до Малко Търново. Това предположение се приписва и на Ванга, а през 1981 г. са проведени изследователски експедиции с дискретното съдействие на Людмила Живкова. Загадъчната ѝ смърт често е свързвана с проклятието на Бастет. 

Тракийският комплекс днес е разграбен от иманяри, безстрашни пред легендата за божествено възмездие. Но според мълвата, всеки отнесъл се с нечисти помисли към свещения гроб, е покосяван от прокобата. 

Предполагаемата гробница се намира в скала с отвор, чието местонахождение е проектирано от съзвездието Цефей. Местните твърдят, че са виждали образа на богинята, сияещ в отвора.

Територията на Странджа е осеяна с феномени, но те са малка част от историческото и духовно богатство на България, натрупано през вековната ѝ история. 

Не е трудно да отворим сетивата си и да го последваме.

SASIPAHA IA TAZIDARZAVA!!1!

Дежурното осмиване на таксиметровите шофьори, разбиращи от всичко, меланхолични към миналото си, споделящи знания, светоглед и приключения с отегчените клиенти, внезапно се преобрази във възторжени лозунги, че няма срамна работа, че е възхитително човек да е свободен и смел да смени средата си, когато е принуден от обстоятелствата, понеже държавната машина мачка обикновения честен гражданин и го принуждава да оцелява, както съумее.

Всичко е така. Отдавна няма държава. Има власт, концентрирана в една тиква и свитата ѝ, пуснали пипала във всяка сфера, за да се облагодетелстват и царуват вечно. 

Но и животът е въртележка. Ако си бил на гребена на вълната и изведнъж се озовеш под вода, изплуваш както можеш. Ако решиш да се развиваш на свободна практика, също си принуден да набавяш допълнителни средства по неведоми пътища, тъй като един талант не стига. Повечето жълти шофьори са на този хал и се борят с живота. Познавам страхотни музиканти, заработвали допълнително като таксита и бармани, знам ювелирна художничка, гледаща чужди деца за пари, учителка зад каса в супермаркет, пенсионери, които не берат плодовете на дългогодишния си труд... Това е дълбоко несправедливо. Държавата рядко е зад гърба на обикновения човек. А обикновеният човек радко е атрактивен за масата, така както публична личност, принизена до обикновена. И ето че пак сме изправени пред казус: за конкретно таксе ни е по-мъчно, отколкото за останалите. Във фокуса е, че то съдържа в себе си всичко, което според общите принципи не трябва да е шофьор на такси - известна, образовна, самостоятелна жена. Извън фокуса остава тътенът, че имиджът ѝ в досегашното поприще бе спорен и репортажите ѝ се клатеха на кантара на общественото мнение. Фокусът се плъзна покрай собствените ѝ думи, че не се е отказала от призванието си и пише за L’Europeo и „Мениджър“, че сама набляга на личния си избор след неизгодни предложения за работа поради морални и финансови причини, и същият този фокус се разби в обичайната мишена на ограниченото слово. 

За мен изводите са:

Карането на такси може да превърне някого в "лице на свободната журналистика" много по-бързо от години скандални репортажи.

Медиите ни са на 111-о място в света не само заради политическия похлупак, а и защото масовият потребител истерично се дави в информационния поток - или пали от половин оборот, плискайки във всеобща еуфория, или печално притихва пред (не)свободното слово. Споделя линкове към жълти сайтове като достоверни новини. Обявява карането на жълта кола за по-престижно от писането, след като до вчера е подценявал труда на шофьорите. Или както каза Сашока пред домашното кино: "В този филм звукът на прилепите е като на катерички, хванали бяс".

Таксиметровата професия е изморителна, но и авантюристична - обикалят града, трупат социален опит всяка минута, обогатяват нецензурния си речников запас в час пик, изострят чувството си за самосъхранение. Първосигнална и задружна, гилдията им навремето почти свали правителство. Това си е материал поне за книга. А реакциите от демонстрацията на мъжкото момиче, което е станало още по-мъжко, са напълно предвидими. 

SASIPAHA IA TAZIDARZAVA!!1!

Секс и последици

 
Дни наред чета за компроматите, качени в сайта на оня тупан Нидялко. Такава истерия настъпи, че цъкнах да видя за какво иде реч, а бях забравила за съществуването на ПИК.
Нагледно проработи принципът, че няма лоша реклама. Включително и за момчето, което безусловно защити своето момиче. Обаче зверски ме е яд поради следните причини:

Източниците: 

Интернет потребителите заклеймиха самодоволния, дълбоко сбъркан "проповедник на свободното слово", който публикува кадрите. Изригнаха срещу комплексирания келеш, направил снимките, както и срещу неадекватните органи на реда, проспали проблема още в зародиш. Въпреки това компроматите още си седят на сайта, наглото копеле Нидялко съска срещу всички, лайното с фотоапарата си живурка весело, а полицията се почесва да не казвам къде. Само думи, дела - не. Яд ме е нечовешки.

Отзвуците: 

Справедливото възмущение ескалира във възторжени феминистки изклесъци - всички мъже са за затвора, всички жени са богини, а останалите да гласуват за архитекта. Ми, не - повечето мъже защитиха момичето, нейният си мъж - също. Представителите на силния пол рядко постъпват като говедото с фотоапарата, за сметка на това много жени злорадо коментират "падението" на жертвата, все едно никога не са правили глупости. А това, че архитектът е нападнат грозно по време на предизборна кампания, нито го прави по-добър или по-лош професионалист, нито може да е повод за гласа ми на всяка цена. Яд ме е, много ме е яд, че гневът отново се пусна по вълната, а тя се разбива в най-различни брегове.

Последиците: 

С лека ръка е сринат човек, който има родители, приятели, его, бъдеще, планове... Колкото и момичето да усеща подкрепа и разбиране, такъв печат може да доведе до необратими последици. Дано тя осъзнае, че всяко чудо е за три дена и скоро всички ще забравим. Но мен продължава да ме е яд. Нидялко, дано никога не спиш спокойно!

Ахилесовата пета, обута в кец:

Като непоправим оптимист, който вече вметна максимата, че няма лоша реклама, напомням, че на територията имаме серия от чалгапевици и една адреналинка с домашни порноклипове, предизвикали стабилен тласък на кариерите им. По света имаме Памела Андерсън, Парис Хилтън, Моника Люински, даже еманципирам списъка с мъже като Кевин Костнър, Слай, Томи Лий и още много... Твърди се, че някои сами пускат порното, когато около личностите им цари затишие. Чуждият секс е любопитна пикантерия и търсено зрелище, а интимните ласки не са чужди никому. Демек нищо революционно под слънцето не се е случило. Всеки прави глупости и дори не мога да нарека грешка позирането на момичето. Тя има право да се забавлява, както ѝ е приятно, щом не престъпва законите. Но ме е яд за друго. За едно единствено нещо в тези снимки - изцапаната гуменка. Защото тя е ахилесовата пета на цялата история. Ако кракът беше бос или извън кадър, сигурна съм, че достойнството на момичето нямаше да страда така, че нямаше да има толкова моралисти срещу нея, че архитектът щеше да изкрещи: "Видяхте ли, смотаняци, каква яка жена си имам! Завиждате ли миии?!" И тя щеше да е Парис Хилтън, а не класическа обитателка на Студентски град. 

За това най-много ме е яд.

Насилие ли е изтупване на памперс върху дупе

Не съм запозната със съдържанието на поредната ябълка на раздора - Стратегията за закрила на детето. Предполагам, че не би трябвало да е нещо лошо, щом защитава най-уязвимата част от обществото. Но отзвуците определено предизвикват реакциите ми.
По новините на Нова коментират позицията на Църквата, искаща уточняване на дефиницията "физическо насилие над деца", и като контрапункт поставят напудрена майчица на едногодишно бебе, скромно разсъждаваща колко е лошо да удряш детето си. Чудесно. Нещата отново не са черно-бели. Действително да причиняваш болка на плът от плътта ти е върховна низост, но все пак не искаме съседите да ни докладват всеки път, когато се скараме на малък разбойник, защото не е ясно какво точно правим - насилваме ли го или се опитваме да го възпитаваме. И обратното - какъв авторитет може да е за многодетна изтощена майка дантелената женица от репортажа, която дори не е стигнала до етапа тичане по площадки, детето й още не е яло кучешки екскременти, не е влизало в схватка за лопатка със себеподобно, не е докопвало кутията с лекарства, ножици или карфици...

Аз съм далеч от съвършенството, нямам претенции на експерт в отглеждането на деца, дори напротив - трудно ми е, залагам на импровизации, проби, грешки, редувам ентусиазъм с апатия... пълна лудница ми е. Но има две неща, които са ми стълбове и отправни точки - обич и медицина: Децата ми да знаят, че са безумно обичани, че могат да споделят всичко и винаги съм до тях. А аз да не забравям, че медицината е чудо, думата на чичо доктор е закон, лекарствата лекуват, а ваксините предпазват. Толкова.
Имам сестра и приятелки, на които искрено се възхищавам за търпението, мъдростта и подхода, проявяващи чистосърдечно, утопично неразбиране даже към изтупване на памперс върху дупе. Но покрай обсъждането на Стратегията за закрила на детето освен справедливо отвращение към насилието, се възбуди патосът на един особен вид дами - онези, превърнати от майчинството в по-големи католици от папата. Дами, придобили абстрактни виждания относно хранене, ваксиниране, общуване, възпитание. В живота ще ги познаете по много признаци: Често децата им се казват Вивиан или Райън, но ги наричат "маменце" с кротък напевен гласец. Дами, които бленуват "50 нюанса сиво", но вербално се борят с домашното насилие. Кърмят в мола, пазаруват само от био магазини. При температура 40 градуса лекуват Вивиан с хомеопатични бонбонки, а педиатър посещават само при опит за добиване на фалшива бележка за ваксинации. Когато Вивиан бутне друго дете, кротичко продумват: "Недей така, маменцсеее." Когато го бутне пак, обясняват, че Вивиан не е искала, а на третия път обвиняват другото дете, че я предизвиква. Когато фиксират, че твоето отроче яде Зрънчо, че му се скараш като хукне към улицата или го оставиш да си сипва пясък във врата, те гледат с презрение и надмощие. За тези дами дърпането на ухо, плесването през ръката или дупето заслужават смъртна присъда (междувпрочем и аз мразя това с ухото и никога не съм го прилагала). И преди някоя богородица да ме нарече привърженик на насилието, ще изпреваря ситуацията с няколко думи:
Не понасям агресия под никаква форма. Няма нищо по-тъжно от дете, страдащо физически или душевно. Децата са привилегията на обществото, а човек се познава по отношението му към по-слабите. Това включва и възрастните хора, болните, бедните, животните.
Всички знаем, че една личност започва да се гради от капсулата на дома и семейството. Моят син имаше малшанса да съществува в объркани, трудни първи седем години от живота си. Спаси го това, че винаги е бил засипван с обич и подкрепа, но нито за миг не съм спирала да го третирам като нормално дете, което трябва да се научи да разграничава доброто от злото, да е състрадателно, да взима правилни решения. В момента е краен пацифист и много обичам да разказвам една случка от времето, когато беше първолак:
Отива с баба си и дядо си на вилата в Троянския балкан. Там живее едно Маугли, което е на неговата възраст, но диворасло - удря, плюе и бяга за добър ден. Баща ми, който е Банишорски "възпитаник" не може да издържа на гледката Сашокът да се прибира всеки ден ошамарен и разреван, и му дава мъдър съвет:
- Дадовото, ти си една глава над него, следващия път, когато те удари, плесни го и ти, и той повече няма да те закача.
На другия ден Маугли се появява на площадката, разритва конкуренцията, включително Сашока и побягва. Нашият, следвайки инструкциите на дядо си, яхва скутерчето и бавно скъсява дистанцията. Настига го и му плесва един шамар. Маугли ляга на асфалта и започва да пищи на заколение. Баба му дотичва с подкрепление от още 5 бабуина и се нахвърлят върху Сашко. Баща ми се добира до баталната сцена, разхвърля бабуините, изправя Мауглито и гордо цъфва:
- Браво, дядовото, ела да ти купя сладолед!
Прибират се с царствена походка, нашият плющи сладолед преди вечеря, но щом ляга, се върти и не може да заспи. Майка ми го пита:
- Какво става, бабе, какво те мъчи?
А той отговаря с печална физиономия:
- Бабо, не искам повече да удрям хора...
От следващия ден респектираният Маугли вече ходи след Сашока като сянка и го гледа в очите. Но това не помага на горкия пацифист да се чувства по-добре.
Та така. До ден днешен работим върху чувството му за самосъхранение, за да се научи поне да не опира пешкира в спорна ситуация.
Малката пък е голяма хала. Сашокът казва, че е "тя", но се усеща като "той". Инка расте в любвеобилно, весело семейство, не е чувала родителите си да се карат. Но пък редовно е в центъра на някаква дандания. Обикновено прави всичко наопаки с бойна походка, игрив поглед и усмивка под мустак. Ние редуваме всякакви общоприети методи за въздействие, но рядко дават резултат. Вкъщи често се шегуваме, че я корумпираме, за да слуша: "Ще ти дам бонбон, ако престанеш да рисуваш по вратата на хола". Но това не е никакво решение. И когато иска да докопа лекарствата, пригодила стол до хладилника, подскачаща на ръба му, събаряща магнити в безсилието си да достигне недостижимото, а ти й обясняваш десет минути, че е опасно и отровно за здрав човек, че ще я боли коремчето, че само мама може да дава лекарство и дъра-бъра, но тя продължава с вой да се напъва към целта, единственият работещ метод е плесване през ръчичката. В този момент тя се концентрира, усетила санкцията, и следващия път, когато кашля, не драпа към забранената зона, а знае към кого да се обърне:
- Мамо, може ли сироп?
Ако това е насилие, хвърляйте камъни. Но не е. Това е моето възпитание. Нормален човек не се отглежда нито с насилие, нито само с милване. Не може с еднаква интонация да го хвалиш и да му правиш забележка. Детето трябва да се извинява, да благодари и да казва "моля". Когато "Недей така" не помага, то трябва да разбере, че всяко действие има противодействие. Трябва да има чувство за самосъхранение, защото светът става все по-суров и няма всички да го наричат "маменцсеее". Трябва да разбере, че насилието е лошо, но да умее да се защитава. Това ще постигне, когато е смело, но не е агресивно. А няма да е агресивно, ако расте спокойно, обичано и поощрявано, и в същото време е научено да спазва правила. Да знае, че не то е шефът, а ти си неговият ментор. Да осъзнава кое е правилно и кое не е, да заслужава награди, но и да познава наказание.
Ако заради тези думи някой реши да ми взима децата, да знае, че те не могат без мен, а и не искат. А аз вече се изприщвам от псевдомиротворци и други идиоти, и на стари години ще стана агресивна към тях.

Лого и производни

Понеже е голяма дандания с логото на Пловдив-Евростолица на културата, селектирам и украсявам в общ текст отделни коментари, които съм писала по случая.
За пореден път настана вечният проблем, съпътстващ запазените знаци, спечелили обществени конкурси: работата е нагласена, логото е мега зле, всеки може да направи по-добро. Така беше при знака на Европредседателството, при неосъщественото лого на България, новото на БНТ и други. Факт е, че тези конкурси са спечелени от професионалисти по определени правила. Това, разбира се, не означава, че в кандидатурите не е имало по-добри. В крайна сметка всичко е в ръцете на жури от компетентни лица, на чието мнение възложителите разчитат. Оттам нататък масовите отзвуци нямат значка. Човешките възприятия са субективни - на мен може да ми харесва Джеймс Хетфилд, на теб - Дейв Мъстейн. Ако не те кефи, може да се помайтапиш, да попсуваш тихо, но дотам.
И понеже в случая с пловдивското лого нещата ескалираха от ирония с елементи на фалос до обвинения за "кражба на ГЕРБ" от швейцарската фирма Ascot Elite Entertainment, за която никой не е чувал, нито тя е чувала за някой, някакси моралната ми граница бе прескочена.

Всеки има право да не харесва знака на Пловдив, герба на София, логото на Пепси или Батман, но личните нападки са съвсем друга бира. Обвинението в кражба при случайно съвпадение на дадена форма с различни пропорции, омаловажаващо труда на човек в името на нечия политическа борба е смешно и гадно. Швейцарската фирма едва ли е заложила в концепцията си седем тепета и амфитеатър. И в музиката съществува принципа на първите 4 такта, в които не се определя авторство. А тук дори не може да има спор.
Аз обичах да се шегувам, че в знака на Европредседателството пише ГЕРБ обратно на часовниковата стрелка. Цитирам с върховно удоволствие великото стихче на Димитър Цолов-Доктора, посветено на логото на България:
Едно Яйченце рохко по средата,
на север Синьо цепнато дупе,
в подножието му блести Сълзата,
току до Розата на Бе Се Пе.
Чадърче за коктейл стърчи отляво,
Зелена шумка вдясно, долу - гьол ...
Картинката е превъзходна, браво!
Харесах я дори без Алкохол.

Но едно е естетически да не одобряваш нещо, друго е да се целиш насляпо в моралните качества на автора.
Всъщност с човека, създал пловдивския знак, сме състуденти в един курс от Художествената академия. Преди да разбера, че е той, видях продукта и си казах "HUBAVOE, GOTOVOE". После се светнах кой го е правил, и вдигнах палец: той е адски кадърен и работлив, спечелил е конкурса и просто си заслужава. Това е. В логото са спазени всички графични закони, има идея и смисъл. Харесването му е субективен въпрос. Всичко останало е интрига.

П.П.: От гореизброените конкурси съм участвала единствено в този за ребрандинг на БНТ, но там изборът на победител беше блестящ и напълно заслужен. Така че мнението ми не е користно, а е нормална реакция на човек, който това работи.