следите

Вървейки по тротоара в локалното на Цариградско от Орлов мост към Полиграфическия, размишлявайки за живота, вселената и всичко останало, се натъкнах на следното: в посока, обратна на моята, се нижеха кървави кучешки следички. Като умерен кучелюб реакцията ми беше съжаление към животното. Като умерен човекомраз споменах майките на всички, от които зависи собственикът на следичките и неговите събратя да не се мотаят безстопанствени по софийските улици. След двайсетина крачки по кървавите дири, възвърнах самообладание - като умерен реалист си дадох сметка, че просто трябва да се примиря с гледката, а като умерен оптимист благодарих на съдбата, че не ме срещна с куцащо квичащо псе. А какво ме дели от това, да се превърна в краен песимист? Гледка, която подсказва за болката на животно и безсилието на група хора пред елементарни проблеми, оставя болезнени дири и в моето съзнание. Защото притежателят на следичките беше заобиколил резултатите от отделителната система на домашните си колеги. Те пък са собственост на софиянци, псуващи селяните, но недорасли да събират лайната на кучетата си от offroadтротоара. По разбития паваж се редуваха препълнени кофи с подпрени на тях изтърбушени диванчета, а вълнообразното Цариградско пращеше по шевовете от автомобили. Ободряващо ми подейства глутница помиари, не само защото отсрамиха бройката на жизнените кучета в квартала, а и понеже целенасочено си влезнаха в подлеза, за да пресекат булеварда. За разлика от някои смели изкукали пенсионери, които съм виждала да ситнят безцеремонно през самото платно. Навързвайки нещата до темата за старците, оставени на доизживяване, рискувам да се превърна в черна станция... Защото нашият неуреден град е столица на болна държавица, където никой не носи отговорност за нищо. И когато първият сняг изтри кръвта от асфалта, затрупа кофите и скри дупките, пейзажът стана по-приятен, но пък придвижването - почти невъзможно... Няма пълно щастие.
Това, с което засега мога да допринеса, е да направя снежен човек, да му закача табелка "софиянец" и да му забия метлата отзад. И да се надявам, че синът ми ще живее в по-добър град.

XXI

Направих си кратък анализ на дългата 2009. Не глобален, а личен.

Цяла година дълбах като бормашинка във всякакви задачи с почти истерична бързина. И това не само заради натиска на времето. Най-вече заради първосигналната егоистична цел - да стигна до резултата и да усетя собственото си удовлетворение. Хвърлях се с главата надолу и влагах във всяко начало екстремен ентусиазъм. След това опитомявах предизвикателството и го превръщах в най-лесното нещо на света. Е, понякога бормашинката превърташе. Напоследък все по-често. И удовлетворението започна да куца... Искам, искам да хвана едно платно и да драскам, и да мажа, и да излизам от рамки... а това желание все повече се превръща в утопия на фона на задълженията. Плаша се, че хабя енергия за неща, които са ми много далеч и ме вкарват в клишета. Даже реших, че последното ми творчество (започнато с голям интерес) е толкова бабешко, че трябва да си боядисам косата зелена или да си сложа обица на носа. Но дори за миг не съм се докосвала до успокоението, че рисувам, за да се хареса на някого. И така до онзи ден. Когато се сблъсках с извода, че един жест може да осмисли много неща и да бъде страшен стимул. Получих първото официално признание за работата си. Точно това, към което не се бях стремила, ме направи по-щастлива от егоистичната ми цел. И най-голямата награда беше изненадата. Най-голямо значение имаше фактът, че тези, които заслужаваха признание не по-малко от мен, запазиха тайната до последния момент. И аз се зарадвах наистина. Духът ми се успокои. Сега най-много да си направя татуировка. И ще се налага да ме четкат по-честичко, защото е много гот :-)

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=312063