Една буца непрекъснато ми прескача в гърлото. Носталгия по онези 15 години от моя живот с онези хора и среда, която никой друг ежедневник, никоя друга работа на света не би могла да предложи. Неповторим опит, включващ отговорност, бързи реакции, второ семейство, голям купон, бирички след затваряне на броя, тежки дежурства, нощен стрес по време на избори, кавги и сдобрявания, компромиси, трудности, изненади, умора и мръсен професионализъм.
На прима виста се сещам за няколко титанични пакости от онова време, олицетворяващи калпазанското ми пребиваване в българската преса:
Когато забраниха пушенето в обществени сгради, при нас стриктно закриха даже пушалнята на етажа - пушалнята, в която имаше божествен автомат за бира и вафли, където с великия гуру Страшо
Димов
от спортния отдел на "168 часа", с трашъра под прикритие баче Тео Georgiev
от Медийната група, с мацките от Оживлението и Политиката и куп будни фотографи разисквахме нещата от живота. Забраната внезапно прекрати тази идилия. Първоначално спазвахме условията и притичвахме до вътрешния двор на Полиграфическия и обратно, но в крайна сметка с Пешо Бойчев
и Ilian
от нашия отдел решихме, че това препускане нагоре-надолу пречи на работата и никой няма да ни издаде, ако тайно и революционно дърпаме по бърз фас на прозореца. Веднъж бях дежурна сама в събота, точно си наредих кафето и пепелника и в стаята връхлетя професор Вучков, който беше объркал вратата. Търсеше Мила Вачева и ме помоли да я намерим заедно. Обиколихме цялата редакция без резултат и аз го пратих да си ходи, че повече не ми се занимаваше. Той видимо се обиди и яхна асансьора. След пет минути при мен връхлетя охраната от първия етаж, защото получил сигнал, че се пуши вътре. Обещах, т.е. излъгах, че повече няма и си стиснахме ръцете. Но в друг ден бяхме дежурни с Пешолино, свършихме работа по-рано и още към 16,30 той изтича до подлеза на Полиграфическия за бирички. Отворихме си по една, докато вторите се потяха в очакване на бюрата ни, извадихме си пепелниците, набичихме радиото, Пешо си вдигна краката на клавиатурата... И в този миг на вратата се почука. След шокираното ни мълчание в стаята се материализираха банда костюмирани чужденци с преводач - официална делегация, предвождана от Венелина Гочева, които замряха в тих ужас. Венелина смотолеви нещо от сорта: "Това тук са художници, те са над нещата...", избута чичовците и хлопвайки вратата, ни разстреля с поглед.
На нас с Пешо ни паднаха огънчетата, разляхме си бирите, пребледняхме, а той промълви:
- Лелеее, Винету, само дето не си бехме викнали ку*ви...
После разбрахме, че от предишната вечер сме получили мейли в служебните пощи, с които великият ятак Еми Стоянова, секретарка на главния редактор, ни е предупредила да сме официални и нащрек, понеже ще има важно посещение. А аз се чудех защо повечето ни колеги във въпросния ден са костюмирани и странни.
В друг злосторен случай, в едно чудно лято, когато нормалните хора бяха навън, а ние гниехме в редакцията и пропускахме живота, дежуряхме с моето братче чичо Ице
Petrov
. На края на работния ден той изтегли късата клечка да ходи за бира до подлеза. Купил един сладолед за мен, два за него и четири бири, и попаднал в аснасьора с Венелина. Тя погледнала прозрачната торба и му смигнала: "Сладоледче, а?" А той коварно отвърнал: "Да, сладоледчето е за мен, а бирата е за Венета"... От този момент окончателно признах Венелина за широкоскроен човек и страхотна компания. А когато вечерта споделих историята с Буги Барабата, светла му памет, той с типичното си чувство за хумор ми цитира Удхаус: "С такива приятели не ти трябват врагове."В нашия отдел деляхме няколко квадратни метра с второто ми семейство - Чичето, Пешо, Илиан и един от най-фините хора, които познавам -
Ивайло Нинов
. Помня как в първите години играехме на карти със спортния отдел в старата ни стая.
Banov
ми викаше "кака", а когато бързах да си ходя и развалях картите, ме базикаше, че отивам да правя мусака (което бе обществена тайна, че не умея). Затова трансформира прозвището в Мусакака, а оттам на Муси. Когато излезнах за първи път в майчинство и с Бани не се бяхме виждали месеци наред, един ден той изненадващо се свърза с мен по ICQ от Япония, за да ми каже, че се намира на гара "Мусакака" в Токийското метро. А
Едуард
Папажани ме кръсти на биволицата Венетка от стария български филм "От нищо нещо" и аз години наред си мислех, че нагалено ми вика Биби, а то се оказа, че съм Биви. С Павката
Kolev
бяхме голяма компания, особено след като установихме, че с брат му Васко Kolev
сме съученици. Помня как по време на ремоната на Полиграфическия ни бяха разпредилили да работим в изключително странен състав в гълъбарника без кислород, където битувахме с Оги Стефанов, с властелините на кореспондентите и Правния отдел.
Помня, колко пъти Юри Велев ме е връщал късно вечер за какво ли не - статистиката не може да насмогне на всичките му странни хрумвания. Но аз развих към него безпощаден Стокхолмски синдром и даже ми липсва.
Безкрайно обичам великолепната личност и професионалист Борко
Зюмбюлев
, който всякога ми е оказвал неимоверна подкрепа и му дължа голяма част от развитието си. Заради него мога да убия човек. Следвам съветите и на страхотната му жена Поли Husein
, която винаги е знаела какво и кога да ми каже, така че да ми въздейства, без сама да знае колко много. Помня как веднъж преди години със
Slavi
се скарахме лошо - той още беше шеф на кримките, аз бях дежурна по отдел за съботния брой, но се оказа, че чичо Ице е объркал някаква схема за Наглите от предишния ден. Слави връхлетя ядосан и ми вдигна скандал, който не разбрах, но много се засегнах. Креснах и аз и след това дълго не си говорехме. После се напихме на няколко купона и забравихме, а към днешна дата възобновихме цялата си взаимност и адски се възхищавам на неговия висок дух и остро перо. Оцеолка, голям си!Щастлива съм, че вестникът ме срещна с Гальони
Chariyska
, Фифката Dimitrova
, лудата Бети Radkova
, доброто старо Друже Vasilij
, Iva
, Kalina
, Anna
, Кокоши Raicheva
, милото Верче Ivanova
, Guerontiev
, Фори Берковски
, Краситу Kostov
, "мили ми Симо" Огнянов
, Kancheva
, Stefan
, Nayden
, Коко Botusharov
, Дари Ilieva
, професор Кашмеров
, Силвето Gurmeva
и Тонката Peltekova
, Pierre
, сина му Себасчън Pier
, Юрката Димитров
, търпеливите и свръхестествени коректрорки и страньори, на които само мога да се възхищавам за паметта, уменията и човещината, разкошните мацки от Културния отдел... както и задочната дружба с Kapka
, която е джиниъз. Сигурно пропускам имена, но никой, който не съм споменала в конкретна случка, не е по-малко важен за мен.
Велики хора! Велика школа! Велики, велики години...
