По новините на Нова коментират позицията на Църквата, искаща уточняване на дефиницията "физическо насилие над деца", и като контрапункт поставят напудрена майчица на едногодишно бебе, скромно разсъждаваща колко е лошо да удряш детето си. Чудесно. Нещата отново не са черно-бели. Действително да причиняваш болка на плът от плътта ти е върховна низост, но все пак не искаме съседите да ни докладват всеки път, когато се скараме на малък разбойник, защото не е ясно какво точно правим - насилваме ли го или се опитваме да го възпитаваме. И обратното - какъв авторитет може да е за многодетна изтощена майка дантелената женица от репортажа, която дори не е стигнала до етапа тичане по площадки, детето й още не е яло кучешки екскременти, не е влизало в схватка за лопатка със себеподобно, не е докопвало кутията с лекарства, ножици или карфици...
Аз съм далеч от съвършенството, нямам претенции на експерт в отглеждането на деца, дори напротив - трудно ми е, залагам на импровизации, проби, грешки, редувам ентусиазъм с апатия... пълна лудница ми е. Но има две неща, които са ми стълбове и отправни точки - обич и медицина: Децата ми да знаят, че са безумно обичани, че могат да споделят всичко и винаги съм до тях. А аз да не забравям, че медицината е чудо, думата на чичо доктор е закон, лекарствата лекуват, а ваксините предпазват. Толкова.
Имам сестра и приятелки, на които искрено се възхищавам за търпението, мъдростта и подхода, проявяващи чистосърдечно, утопично неразбиране даже към изтупване на памперс върху дупе. Но покрай обсъждането на Стратегията за закрила на детето освен справедливо отвращение към насилието, се възбуди патосът на един особен вид дами - онези, превърнати от майчинството в по-големи католици от папата. Дами, придобили абстрактни виждания относно хранене, ваксиниране, общуване, възпитание. В живота ще ги познаете по много признаци: Често децата им се казват Вивиан или Райън, но ги наричат "маменце" с кротък напевен гласец. Дами, които бленуват "50 нюанса сиво", но вербално се борят с домашното насилие. Кърмят в мола, пазаруват само от био магазини. При температура 40 градуса лекуват Вивиан с хомеопатични бонбонки, а педиатър посещават само при опит за добиване на фалшива бележка за ваксинации. Когато Вивиан бутне друго дете, кротичко продумват: "Недей така, маменцсеее." Когато го бутне пак, обясняват, че Вивиан не е искала, а на третия път обвиняват другото дете, че я предизвиква. Когато фиксират, че твоето отроче яде Зрънчо, че му се скараш като хукне към улицата или го оставиш да си сипва пясък във врата, те гледат с презрение и надмощие. За тези дами дърпането на ухо, плесването през ръката или дупето заслужават смъртна присъда (междувпрочем и аз мразя това с ухото и никога не съм го прилагала). И преди някоя богородица да ме нарече привърженик на насилието, ще изпреваря ситуацията с няколко думи:
Не понасям агресия под никаква форма. Няма нищо по-тъжно от дете, страдащо физически или душевно. Децата са привилегията на обществото, а човек се познава по отношението му към по-слабите. Това включва и възрастните хора, болните, бедните, животните.
Всички знаем, че една личност започва да се гради от капсулата на дома и семейството. Моят син имаше малшанса да съществува в объркани, трудни първи седем години от живота си. Спаси го това, че винаги е бил засипван с обич и подкрепа, но нито за миг не съм спирала да го третирам като нормално дете, което трябва да се научи да разграничава доброто от злото, да е състрадателно, да взима правилни решения. В момента е краен пацифист и много обичам да разказвам една случка от времето, когато беше първолак:
Отива с баба си и дядо си на вилата в Троянския балкан. Там живее едно Маугли, което е на неговата възраст, но диворасло - удря, плюе и бяга за добър ден. Баща ми, който е Банишорски "възпитаник" не може да издържа на гледката Сашокът да се прибира всеки ден ошамарен и разреван, и му дава мъдър съвет:
- Дадовото, ти си една глава над него, следващия път, когато те удари, плесни го и ти, и той повече няма да те закача.
На другия ден Маугли се появява на площадката, разритва конкуренцията, включително Сашока и побягва. Нашият, следвайки инструкциите на дядо си, яхва скутерчето и бавно скъсява дистанцията. Настига го и му плесва един шамар. Маугли ляга на асфалта и започва да пищи на заколение. Баба му дотичва с подкрепление от още 5 бабуина и се нахвърлят върху Сашко. Баща ми се добира до баталната сцена, разхвърля бабуините, изправя Мауглито и гордо цъфва:
- Браво, дядовото, ела да ти купя сладолед!
Прибират се с царствена походка, нашият плющи сладолед преди вечеря, но щом ляга, се върти и не може да заспи. Майка ми го пита:
- Какво става, бабе, какво те мъчи?
А той отговаря с печална физиономия:
- Бабо, не искам повече да удрям хора...
От следващия ден респектираният Маугли вече ходи след Сашока като сянка и го гледа в очите. Но това не помага на горкия пацифист да се чувства по-добре.
Та така. До ден днешен работим върху чувството му за самосъхранение, за да се научи поне да не опира пешкира в спорна ситуация.
Малката пък е голяма хала. Сашокът казва, че е "тя", но се усеща като "той". Инка расте в любвеобилно, весело семейство, не е чувала родителите си да се карат. Но пък редовно е в центъра на някаква дандания. Обикновено прави всичко наопаки с бойна походка, игрив поглед и усмивка под мустак. Ние редуваме всякакви общоприети методи за въздействие, но рядко дават резултат. Вкъщи често се шегуваме, че я корумпираме, за да слуша: "Ще ти дам бонбон, ако престанеш да рисуваш по вратата на хола". Но това не е никакво решение. И когато иска да докопа лекарствата, пригодила стол до хладилника, подскачаща на ръба му, събаряща магнити в безсилието си да достигне недостижимото, а ти й обясняваш десет минути, че е опасно и отровно за здрав човек, че ще я боли коремчето, че само мама може да дава лекарство и дъра-бъра, но тя продължава с вой да се напъва към целта, единственият работещ метод е плесване през ръчичката. В този момент тя се концентрира, усетила санкцията, и следващия път, когато кашля, не драпа към забранената зона, а знае към кого да се обърне:
- Мамо, може ли сироп?
Ако това е насилие, хвърляйте камъни. Но не е. Това е моето възпитание. Нормален човек не се отглежда нито с насилие, нито само с милване. Не може с еднаква интонация да го хвалиш и да му правиш забележка. Детето трябва да се извинява, да благодари и да казва "моля". Когато "Недей така" не помага, то трябва да разбере, че всяко действие има противодействие. Трябва да има чувство за самосъхранение, защото светът става все по-суров и няма всички да го наричат "маменцсеее". Трябва да разбере, че насилието е лошо, но да умее да се защитава. Това ще постигне, когато е смело, но не е агресивно. А няма да е агресивно, ако расте спокойно, обичано и поощрявано, и в същото време е научено да спазва правила. Да знае, че не то е шефът, а ти си неговият ментор. Да осъзнава кое е правилно и кое не е, да заслужава награди, но и да познава наказание.
Ако заради тези думи някой реши да ми взима децата, да знае, че те не могат без мен, а и не искат. А аз вече се изприщвам от псевдомиротворци и други идиоти, и на стари години ще стана агресивна към тях.
