Не бях ходила в Ахтопол повече от 15 години. Последно пребивавах в бунгалата на артистите - мърлява база с общи тоалетни и бани, но пък бяхме млади, луди и изобщо не ни пукаше.
Веднъж се събрахме толкова гигантска банда, че се чудехме в какво да си нарежем салатата. И тогава точно като по поръчка случайно открих под леглото леген и възкликнах гордо "Еврика!". Поизплакнахме го и накълцахме доматите и краставиците в него. Докато си хапваме, покрай нас мина шефът на бунгалата - пенсионираният осветител Фико от Театъра на Армията, който се ококори: "Вие луди ли сте, бе?! Тоя леген съм го сложил, за да пикаят хората нощем в него!"
Емблематичната ни явка беше Метълското в началото на главната улица, а навръх плажа кротуваше другата класика - "Цунами".
Навсякъде кипеше живот и шарения.
Тази година импровизирано се хвърлихме в ново ахтополско приключение и аз нямах търпение да видя пак доброто старо градче. Инкачу и Сашока досега не бяха ходили на черноморски къмпинг и представата им за такова място се изчерпваше до китния Арменистис.
С приятели наехме реновирани бунгала с пълен пансион точно над плажа, като до последния миг нито аз, нито Марти бяхме запомнили за колко дена и къде точно отиваме. Като пристигнахме се оказа, че сме предплатили една нощувка повече.
Но едно по едно...
Още с влизането в Ахтопол по пряката вляво след табелата, еуфорията на всички секна от поразяващата гледка.
Ако навремето ми се е струвало непретенциозно и неподдържано, сега усетих тихия чар на Припят.
Инкачу и Сашока се залепиха за прозорците на колата и безмълвно зяпнаха в неприкрит ужас.
Открихме нашата база, изглеждаща на пръв поглед прилично на общия фон. Посрещна ни мургава дама, която директно ни вкара за късен обяд в разпадаща се соцстолова́, понеже шефчето го нямало да ни даде ключа от бунгалото. Озовахме се в широко помещение, отрупано със стари маси, облицовано с древна ламперия и две гишета - от едното взимаш таблите с храна, а на другото ги връщаш. От първото гише се подаде мощна зачервена готвачка с шапчица, която ни проведе военен инструктаж за закуската, обяда и вечерята по часове и минути. Сашока и Инкачу вече почти плачеха от отчаяние, но ние с Марти се държахме мъжки и почти козирувахме.
И тук дойде първата приятна изненада - ако във Варна ядат пържола за 160 кинта, ние се сдобихме без пари с таратор, промишлено количество разкошна мусака и ябълки, и даже не успяхме да се справим с тях. Оттам нататък се започна неравна борба с храната, а през последните дни се чувствахме толкова безпомощни от преяждане, че често не взимахме полагащото ни се, което пък предизвикваше готвачката да ни мъмри, размахвайки черпака.
Но да се върна на пристигането.
Сдобихме се с ключа от бунгалото и се намерихме пред боядисана в бяло къщурка с голяма веранда, масичка и столчета под дълбока смокинова сянка. Физиономиите на децата светнаха. Но щом влезнахме, ченетата ни увиснаха отново. Реновирането на бунгалата явно се бе случило преди години, защото пред нас зейнаха напукани плочки, цепки по ъглите с пряка видимост към външния свят, разнебитени мебели, впоследствие установихме, че лампите в стаята на децата и коридора не светят, душът заяжда, а в редките случаи, когато проработва, водата бие в мивката на свръхтесничката баня и къпането се оказа истинска гимнастика.
В хола зад допотопния телевизор с непрогледен от бърсане с мръсен парцал екран, обитаваше колония дългокраки паяци, натрупали солидно количество жертви в подножието на дебелите си мрежи и само дето не ни поискаха заплата.
Шкафът под мивката в кухнята бе закован и не се отваряше, но пък матраците бяха удобни, с чисти чаршафи.
Ако до този миг децата бяха шокирани, сега вече усетих, че са на ръба на травма за цял живот. Хубавото е, че с топването в морето започнаха да се възстановяват, а до края на почивката вече спокойно съжителстваха с щипалките, паяците и останалата членестонога фауна, а бунгалото се превърна в нашата си кочинка.
Преди да приключа с оплакванията и да премина към веселата част, само още няколко снимки като апогей на възмущението ми - пътят от бунгалата към сърцето на Ахтопол. Ей така, просто за информация какво представлява българско курортно селище и защо хората избягват да летуват у нас:
Бай Булгар е толкова прост, че боклуците му са навсякъде - където му свърши пиенето, там си изхвърля шибаното шише. Ахтопол е заринат с боклуци, включително едрогабаритни отпадъци, някои от които изглежда че се трупат отдавна, без да се събират.
По тези стълби навремето слизахме от бунгалата на артистите към плажа. Тогава си бяха прилични, а под тях имаше две будки - една за вестници и плажни атрибути, където надуваха пояси, и една за закуски и...спагети с кетчуп. Сега тези неща се бяха стопили до ръждясали колци сред шубраци и боклуци, а атрофиралите стълби изискваха специални двигателни умения.
В самия Ахтопол не съм правила снимки, защото не знаех къде ми е телефонът, само ще спомена, че имаше магазин за плажни кърпи с ликовете на Путин, Хитлер и Тодор Живков, които бяха опнати насред улицата.
А сега хубавото! Плажът се простираше на 3 минути от базата. В съседното семейно бунгало бяха добрите стари Денчеви, с които сме като дупе и гащи, само не сме се разбрали кой е дупето и кой - гащите. А в съседния къмпинг - добрите млади Белишка и Коки, с които се движехме заедно напът към морето и висяхме няколко часа в задръстване на "Тракия" заради запален тир с лепило. За щастие нищо не подишахме, защото ни отклониха.
По пътя към плажа, на втората минута от излизането от базата и една минута преди да стигнем до пясъка, в чудни караванки сред боровата гора се помещаваха Пешо и Миленка, които си дойдоха от Лондон за морето, и лудото Коле, което когато не нощуваше в палатката до тях, му отстъпвахме Волвото до нас. На плажа ни чакаше компания от Пловдивския театър, до чиято тента опъвахме нашата и купонът стартираше още от сутринта. Майните бяха две семейства с петима тийнейджъри и две кучета, съответно Сашока, Добчо от Денчевите и Камен от Пешовите сформираха такава зверска банда с останалите, че нощем се прибираха към 2,30 след странстване из Ахтопол. Инкачу и пешовата Савина станаха сиамски близнаци и по неведоми пътища се прекръстиха на Софи и Пенчето. Лудница, ви казвам!
Вечер се събирахме или в шатрата с дървени маси до нашето бунгало, или долу в гората при Пешови. Усетихме се, че можем да взимаме излишните порции и да ги разполагаме като красиво и вкусно мезе за всички. В един момент се сприятелихме и с готвачката в старанието си да я умилостивим за пропуснатите посещения, а когато веднъж сърдечно я похвалих, че готви толкова добре, че трябва да се запише за Hell's Kitchen, а и търсят такъв типаж, тя ми отговори:
- Аааа, не е за мене. Оня много вика и ше се наложи да го бия.
Почивката ни беше разкошна, а изводът е, че не е важно къде си, важно е с кого си.
Чудехме се, колко ли е бил красив Ахтопол по времето, когато са строени тези бунгала, когато са били новички сред спретнати алеи и красива зеленина, когато е било грехота да си изхвърлиш боклуците на чисто и устроено място... Сърцето ми се къса, че занемаряваме и изоставяме такова богатство.
И за финал - атракцията на плажа! Атлетичен, симпатичен младеж, център на компания от пищни мадами. С Кокича не се сдържахме и го помолихме да снимаме татуса му под предлог, че е много добра изработка. Момчето се поласка и гордо се изпружи, а на нас ни беше хем смешно, хем тъжно:
