следите

Вървейки по тротоара в локалното на Цариградско от Орлов мост към Полиграфическия, размишлявайки за живота, вселената и всичко останало, се натъкнах на следното: в посока, обратна на моята, се нижеха кървави кучешки следички. Като умерен кучелюб реакцията ми беше съжаление към животното. Като умерен човекомраз споменах майките на всички, от които зависи собственикът на следичките и неговите събратя да не се мотаят безстопанствени по софийските улици. След двайсетина крачки по кървавите дири, възвърнах самообладание - като умерен реалист си дадох сметка, че просто трябва да се примиря с гледката, а като умерен оптимист благодарих на съдбата, че не ме срещна с куцащо квичащо псе. А какво ме дели от това, да се превърна в краен песимист? Гледка, която подсказва за болката на животно и безсилието на група хора пред елементарни проблеми, оставя болезнени дири и в моето съзнание. Защото притежателят на следичките беше заобиколил резултатите от отделителната система на домашните си колеги. Те пък са собственост на софиянци, псуващи селяните, но недорасли да събират лайната на кучетата си от offroadтротоара. По разбития паваж се редуваха препълнени кофи с подпрени на тях изтърбушени диванчета, а вълнообразното Цариградско пращеше по шевовете от автомобили. Ободряващо ми подейства глутница помиари, не само защото отсрамиха бройката на жизнените кучета в квартала, а и понеже целенасочено си влезнаха в подлеза, за да пресекат булеварда. За разлика от някои смели изкукали пенсионери, които съм виждала да ситнят безцеремонно през самото платно. Навързвайки нещата до темата за старците, оставени на доизживяване, рискувам да се превърна в черна станция... Защото нашият неуреден град е столица на болна държавица, където никой не носи отговорност за нищо. И когато първият сняг изтри кръвта от асфалта, затрупа кофите и скри дупките, пейзажът стана по-приятен, но пък придвижването - почти невъзможно... Няма пълно щастие.
Това, с което засега мога да допринеса, е да направя снежен човек, да му закача табелка "софиянец" и да му забия метлата отзад. И да се надявам, че синът ми ще живее в по-добър град.

XXI

Направих си кратък анализ на дългата 2009. Не глобален, а личен.

Цяла година дълбах като бормашинка във всякакви задачи с почти истерична бързина. И това не само заради натиска на времето. Най-вече заради първосигналната егоистична цел - да стигна до резултата и да усетя собственото си удовлетворение. Хвърлях се с главата надолу и влагах във всяко начало екстремен ентусиазъм. След това опитомявах предизвикателството и го превръщах в най-лесното нещо на света. Е, понякога бормашинката превърташе. Напоследък все по-често. И удовлетворението започна да куца... Искам, искам да хвана едно платно и да драскам, и да мажа, и да излизам от рамки... а това желание все повече се превръща в утопия на фона на задълженията. Плаша се, че хабя енергия за неща, които са ми много далеч и ме вкарват в клишета. Даже реших, че последното ми творчество (започнато с голям интерес) е толкова бабешко, че трябва да си боядисам косата зелена или да си сложа обица на носа. Но дори за миг не съм се докосвала до успокоението, че рисувам, за да се хареса на някого. И така до онзи ден. Когато се сблъсках с извода, че един жест може да осмисли много неща и да бъде страшен стимул. Получих първото официално признание за работата си. Точно това, към което не се бях стремила, ме направи по-щастлива от егоистичната ми цел. И най-голямата награда беше изненадата. Най-голямо значение имаше фактът, че тези, които заслужаваха признание не по-малко от мен, запазиха тайната до последния момент. И аз се зарадвах наистина. Духът ми се успокои. Сега най-много да си направя татуировка. И ще се налага да ме четкат по-честичко, защото е много гот :-)

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=312063

XIX

саши

Играейки със сополивото си момченце, което бленува яслите, ама все не може да се задържи там повече от два дена, ми хрумнаха няколко реда. Докато го чакам да се наспи, или по-точно да се нахърка (сънят на бедния Саши е съпроводен със сумтения, ръмжения и други страховити звуци, благодарение на прословутата му трета сливица), съчетах редовете с едно бързо колажче от странички на мои книжки и Самия Саши.
Маймунче, посвещавам ти цяло стихотворение, моля те, оздравявай веднъж завинаги!

дай една цигара....

Звезда ли бе, да го опишеш! Огрява навсякъде - отвисоко в ролята на толкова земен. И хората обичат да им свети. Ето още една гледна точка - разбира се поглед отдолу нагоре. По поръчка на "168 часа" продължих традицията да вадя от звездната карта лика на актуалния Първи. След Станишевото съзвездие на небосклона изгря Батбойковото - дето се вика, звездите ми го говорят. И ако бат Серго седеше семпличък там горе, бат Бойко цепи мрака. Сипе метеоритен дъжд. Със Сириус в десетката и блясъка на Голямото куче в погледа. На фона му бледнеят Орион и Еднорог...
Едни мъдри хора, наречени Ъпсурт, вече са го казали: Дай една цигара ше те e** у звездата...

XIX

Доста приятна задача ме сполетя - да напудря поизветрялата романтика на 19 век. Може би обречена кауза. Два века по-късно се залага на погледа в бъдещето, не назад. А и киното надви книгата. Отдавна някаква си Гражданска война между Севера и Юга не може да се сравнява с Междузвездните, Дракула диша праха на Блейд, а мускетарите изостават не само числено пред бандата на Оушън. И все пак цялата атмосфера на чисти идеали и приключенски дух ми навя носталгия по юношеството... дори не само моето, а на всеки, който не е заспивал докато не изпие последната страница на "Айвънхоу" или "Моби Дик". С много симпатия към запрашените класици започнах да работя. Ето част от резултата:

...А и слушам по радиото Hey Jude...

...

what the hell....?!?

След няколко дни подтискане на емоции, изведнъж избуших - почти изпаднах в паника.... чакай малко да попиша, за да разпусна....
Човек понякога получава удари под кръста. И когато разбере, че е останал сляп за очевидното, започва да се чуди какво още недовижда. Дали е къртица, защото е прекалено доверчив, или не може да общува с хората. Или, задълбавайки по-навътре - дали самият той не носи вина...
След години многобройни и безразборни приятелства, сред които много забравени, а други - истински бисери, започнах постепенно да стеснявам кръга около себе си. Никога не съм съжалявала, не съм искала да забравя... но в един момент се оказах в окото на бурята-живот и докато се чудя кое по-напред, песъчинките минават през ситото, а отгоре остават едрите камъни. Лудите вечери оредяват, отстъпват място на топли приятелски компании. Дългите дни се стопяват и ги сменя побесняло ежедневие. Щедро раздаваните чувства се насочват към черупката на новоизграденото семейство, смелите мечти и вдъхновения се прехвърлят върху малкото момченце, което нямам търпение да видя вечер... Един ден се огледах и установих: дори да не летя на крилете на безграничната свобода, имам семейство и шепа приятели, без които не мога. Понякога ми се иска да благодаря на някого. Искам да заслужа нещата около себе си... и се опитвам да не разочаровам, да не лъжа, да прощавам - наивно, но това май е най-добрата рецепта за спокоен сън и добро настроение.
Е, да, но постигнатият синхрон изненадващо бе нарушен и в страха си да не се разпадне, започнах да се чудя: дали когато съм мека, не гася огъня в общуването, а когато съм директна - обратното, нося напрежение и мога да обидя? Когато прощавам, не правя ли лоша услуга...? Затваряйки кръга на комуникациите, не се ли вторачвам повече в себе си. Не пресъхвам ли, не посивявам ли точно, когато обличам настроението си в цветни дрехи? Май се страхувам повече да не лъсне мисълта ми гола, докато я боядисвам още по-шарено. Или да не стана като онзи, който нанася удари под кръста. А дали нямам много високи изисквания... Дали на онзи сивото просто му седи по-добре... Абе, изключваме го от кръга и готово... Крепостта малко се пропука, но пък останаха само цветните камъни. Докато още ми седи синината от удара по доброто отношение, ще бъда една ококорена къртица, която понякога може да си затваря очите. И ще спра да се съмнявам в себе си... ей, чак се засмях сама :D
Добре, че в моята крепост няма да останат по-малко от три камъка...

more faces & the biggest little man

more

предизборно

Ознаменувах компанията по начин, който прилича на потупване по рамото, а всъщност е шут в задника.
Отново ирония, насочена към познати образи. Рисувах ги ухилени, а моята физиономия изстиваше, мислейки си до къде се простират границите между думите и действията, усмивките и завоалираните цели, черното и бялото. Бих ли се поддала на влияние и провокация, ще повярвам ли на нечие остроумие. До колко мога да открия човека във всеки от тях, различавам ли ролята от истинските намерения...
А лицата са само повърхността, опаковка на кой знае какво. Мимиките са надписи на опаковката, обаче написани на език, който трудно разбирам. Реших да превеждам през собствените си сетива, дори резултатът да заприлича на вица за чукчи, който издал къде е заровил съкровището, но преводачът казал, че чукчи няма да признае. И с риск да се изгубя в превода, разбрах, че не мога да повЕрвам. С риск да променя съдържанието, ще преведа: безсилни са и трябва да им дърпаме ушите!
Реших. Този път, за разлика от предишните години, ще гласувам. Само че с един голям среден пръст върху бюлетината.

faces

Cheers!

Тези дни до болка се чоплеше темата за творбата на чешкия художник Дейвид Чорни. Хора с различни компетенции афишираха крайни мирогледи - от мнението, че България паднала невинна жертва на посредствен творец, до тезата, че и това ни е малко и трябва да сме благодарни, че кенефът не е осран.

Свързаха се с мен от чешки ежедневник с молба за ответен удар. Искали да видят Чехия през погледа на чуждестранни карикатуристи. Възползвах се от това великодушие - може би очакваха, че ще отприщят комплексарски гняв (все пак след бурните BG реакции покриха нашата част от инсталацията с траурен воал). Обаче аз не се чувствам засегната от творбата, дори Чорни ме спечели. Защо? Защото работата на артиста е да провокира и в този смисъл той се е справил блестящо. Смисълът на изкуството е да можеш да се изразяваш свободно, да имаш силата да прескачаш бариери, непосилни за тези, които не го разбират. Изкуството е начин да манипулираш. Чорни овладя магията, която го превърна от никому неизвестен авангардист в световноизвестна личност. И между другото се поинтересувах от произведенията му и открих, че никак не е посредствен. Несериозни бяха самозванските протести на тези, които не осъзнават магията.

Но....след като ми хвърлиха ръкавицата, реших да скалъпя един отговор. Общувах си онлайн с безкрайно любезна чешка журналистка, която окончателно стопи всички ледове. И така обезоръжена сътворих следната семпла илюстрация:

Лицето на Чехия неизбежно е Швейк. Банално. Но реших да им намигна, като го сложа върху етикета на друг елемент от тяхната култура - БИРАТА. За да наблегна на тази "неразривност", придадох на пяната формата на Чехия. И тук идва краткият момент на заядливост - изливането на чешката бира в прословутия български кенеф.
В крайна сметка тамошната журналистка се оказа широко скроена. Беше напълно съпричастна в потушаването на "революцията" и доколкото можахме, скрепихме българо-чешката дружба. Наздраве!

stars

В края на 2008 година вестникарското ми ежедневие бе оцветено от една задача: да илюстрирам случващото се в публичното пространство на BG с поредица шаржове. Получих пълна свобода на избор кого и как да "опозоря". За разнообразие включих и две международни знакови фигури от политиката и шоубизнеса - Обама и Мадона (все пак не може да се игнорира целия шарен свят на фона на родните бледи звездици).
***
Не ми беше лесно да селектирам образите с най-крещяща изява на политическата сцена. Като превъзмогнах пълната си апатия към тях, се оставих по течението на аполитичната си нагласа и реших да направя един жест, който едва ли заслужават - зад фасадата от корупция и интриги да изкарам приповдигнато коледно настроение. Избрах си типичните представители на водещите сили и ги вкарах в кадър от ролите, които играят в театъра на абсурда, наречен България.

С т. нар. "звезди" не бе толкова трудно. Докато върху политиците се излива хорската жлъч, те са любимците на народа. Сред представителите на посредствени жанрове като чалгата и други "свободни професии", проблясват и свежи типажи - такива, които светят не само над родината, или симпатични водещи, които не ни доскучават всяка вечер по телевизията. Или други, решили да ни подсетят, че освен the fuckin' попфолк съществува истинска музика.

И тъй като уважавам труда на хората, дори да не харесвам резултата, целта ми бе да вложа максимална доза добронамереност. Оттдавна ме мързи да демонстрирам бунтарско поведение. За това си затварям очите и за политиката, и за чалгата и оставам безучастен зрител на това бездарно представление. Не ръкопляскам и чакам да свърши. Дотогава нека да греят с отразена светлина, а аз ще удавя бунта в биричка :-)

again

Завръщайки се във вестника след майчинството, животът и работата ме завъртяха с бясна скорост - дори нямах време да се зарадвам на цивилизацията, колкото очаквах. В резултат на този вихър за нула време се родиха множество рожби на моя молив - техника, малко позабравена, но много удовлетворяваща художническото его. Свобода на ръката, упражнение за окото и много лица на непознати хора, запечатани в главата ми - това са серия портрети на личности, изявяващи се на страниците на "24 часа".

Изплуваща от период, в който се доказвах на детето си, се гмурнах в друг - в който се доказвам на себе си. Влагането на толкова енергия в това доведе до бързото размножаване на въпросните скици - голямо завръщане! :-)