Протести 2020

Всяка власт трябва да има опозиция. Всеки гражданин е длъжен да изисква. Всяка стотинка от нашите данъци трябва да бъде оправдана.* Правото на избор е изконно право, а нарушаването на което и да било право е престъпление. 

Правото на избор от всеки вид - парламентарен, президентски или общински, се дава на всеки 4 години, като това не се случва наведнъж - демек на около 2 години ние упражняваме своето право. 

Лошото е, че изборът ни е крайно ограничен и до голяма степен предопределен - от много години насам се купуват изборни секции, подкупват се малцинствени групи, притискат се дребни работници и служители и т.н., които трупат изкуствени или неграмотни гласове. Но колкото и вотът да е опорочен, съществуват крайните привърженици на наличните партии, които реално клатят везните - всички знаем, че безсмъртната дама с деменция от третия етаж ще гласува за БСП, младият адвокат от партера ще заложи на десницата, а изтърбушеният тумбак от автомивката благоговее пред Тиквоча.

Какво се случва по избори:

При най-лошият сценарий досега мобилизираните братя от боята и фалшивите бюлетини докарват примерно 300 хиляди гласа. Обаче дори при ниска избирателна активност от да кажем 45% (което е около 3 милиона души) тяхното участие не би трябвало да е определящо, ако тези 3 милиона знаят какво правят. Имайки предвид, че по-голямата част от тези милиони са застаряващо или изперкало население, ГЕРБ и БСП са ни в кърпа вързани, аранжирани с гласовете-ментета, независимо накъде ще наклонят везните между двете основни партии. И това въпреки 30 000-те омерзени будни граждани, решили да се противопоставят на системата, излизайки на площада или барикадирайки Орлов мост. 

Проблемът е в истинските гласове.

Как усещам сегашните протести:

След предишната халтура с "Възраждане" и краставиците много исках да ни запали всеобщ искрен импулс за метеж. Ама сега пак не го усещам такъв - тези протести са прекалено "яхнати" от всички страни, не ми оставят право на лично недоволство, а ме карат да се чувствам обречена, обвързана със спорни лица и необмислени лозунги.

Кои са лицата в битка за "яхването" на народното недоволство:

Първо ми избоде очите Отровното трио, което е основано прекалено свише, за да е истинско. 

Радев също няма как да "яхне" вълната на моето недоволство, независимо от целия му популизъм, защото не предлага реална алтернатива за идващите избори. 

И Христо Иванов и Атанас Атанасов, които се въртят безуспешно на политическата сцена от години, не са най-симпатичните и неопетнени хора, които съм виждала в живота си, за да "яхнат" моя протест.

А всички други шашавели са още по-зле. 

Някои казват - това няма значение, важен е резултатът. Ми аз го знам резултата - всички ще го видим на изборите съвсем скоро.

През 2013 беше много по-искрено, ала изборите дадоха своя абсурден резултат.    

Младите и хубави идеалисти, които се дистанцират от гореизброените, или старите протестиращи кучета като мен, които още не са се предали, тихо следват вълната без агресия, наивно провокиращи с оригинални постери и смешки, на приятна разходка, забавляващи се тъжно. Те са съвършено прави във всичко, което искат - мафията трябва да се изрине, съдебната система трябва да проработи. 

Но на есен студентът ще се върне в Хага, дядо му, Отровното трио и бабата с деменцията ще гласуват за БСП, малкото стари кучета ще заложат на Христо по дясна традиция, няколкостотин хиляди чалгари ще бичат Слави Трифонов, ДПС вече са тотално задкулисие, за да ги интересуват избори, а всички останали, начело с тумбака ще гласуват за Тикви. Аз отново ще пиша К*Р на бюлетината и ще си бегам, за да знам, че все пак съм упражнила правото си на наказателен вот.

Защото истинският проблем, който със сигурност не можем да променим на предстоящите избори, а както се оказва и не реагира на протести, е главният прокурор. Този проблем може да се реши само от по-висша независима сила, стояща далеч над него и тя би трябвало да се крие в централата на Европейския парламент, откъдето да тръгне основна и безпощадна ревизия на държавата, понеже тук вече всичко е изгубено. Защо тази европейска сила мълчи, "EU, are u blind?" Е, тва вече наистина не го разбирам.

Какво излиза:

Сегашните българските протестиращи са най-неуспешните на планетата, въпреки че са най-културните и прозорливи, с най-многослойните послания и изисквания, с най-яките постери, с най-екстравагантните и широкоспектърни лидери. Българските протести са най-лежерните, там е най-големият купон и най-веселото място за прекарване на свободно време. По света ринат протестърите с бам бам и водни струи, тук оскубаха трима души и те после станаха звезди. Вчера гербава бабичка и солташакът на Иванчева се сдавили, за да блеснат и хоп! - и те звезди. Смисълът на протеста отново отива на заден план. И така 20 и не знам кой ден. 

Истината е, че в съвременната ни история всеки успешен протест е олицетворен от горяща сграда, символ на властта много преди 20-ия ден. От ядосани и безкористни хора, които наистина имат цел.

Далеч не съм агресор, но тази халтурка с няколко палатки на Орлов мост не е сериозна. Орлов мост не е символ на властта, а основно кръстовище в столицата. И колкото и да си ляламе, че шофьорите са нахалници, които се движат по един в автомобил, че има метро и уж по света не допускат коли в центровете на големите градове, през Орлов мост минава градски транспорт, има съществуващ легален трафик и в крайна сметка резултатът е настройване срещу денонощните кротки протестъри и омаловажаване на същността на справедливите искания. Затова и Тиквоча им позволява да си лежат на кръстовището и да си пеят.

Преди две вечери вървях пеша заради тези палатки, но всъщност, след като в началото припсувах, нощното Цариградско ми стана много приятно. 

Хубаво е да се изправиш, да участваш, да си въведен и изкушен от предизвикателство и чиста кауза.

А още по-хубаво е, да доведеш нещата докрая със смисъл.

Не забравяте, драги самаряни, че ако Тиквоча и Курнелия останат след изборите, ще трябва ритуално да ги изядем тея палатки.

 *Не знам как стоят нещата с хората, които не плащат данъци и осигуровки, но обикновено искат най-много от държавата. 

Градът

Покрай размирните тенденции напоследък се сетих за една позабравена любима книга.
През призмата на времето тя се оказва пророческа, въпреки че реалността още не е стигнала до епилога ѝ.
Става дума за "Градът".
Клифърд Саймък оставя тази следа в литературата през 50-те години на миналия век, но нишката ѝ е по-актуална отвсякога.
В "Градът" човечеството изчезва вследствие на технологичното развитие, а нишката, както я виждам, е следната:
След дълъг период на въздържание от световни войни хората напредват в механизациите и осъществяват симбиозата между човека и машината - общуват предимно от разстояние заради технологичната революция и обществото може да си позволи да избяга от града, тъй като необятните възможности за комуникация не го задържат там. Вследствие на това социумът се разбива, а липсата на пряк контакт отключва необратима агресия и дава простор на деградивната човешка природа, довела до края на нашия род. Хората губят способността си да мислят и се превръщат в безполезни, вегетиращи същества. Тяхното място на Земята заемат кучетата, които еволюират след модифициране на гласните им струни - това им дава шанс да проговорят, благодарение на което напредват в менталното си развитие и компенсират непохватността си посредством роботите, създадени от хората.
Саймък посвещава тази книга на починалия си териер, през чийто поглед проследява дегенерацията на човечеството.

Преди да се върна към книгата, ще нахвърлям обективен анализ на случващото се в съвременния свят:
След студената война (станала много след написването на романа) Великите сили запазват неподозирано самообладание и освен "мимолетните" набези в Близкия Изток и Африка, успяват да се въздържат от тотален разрив и Трета световна война.
Подмятат си под сурдинка заплахи за атомни и биологични оръжия, но реалната битка е за технологично надмощие. Вследствие на тази надпревара човечеството достигна най-бързото си историческо развитие. Животът ни се променя толкова бързо, че аз на 40 години едвам смогвам да го догоня. Само преди 10-ина години вече покойната ми баба, която в младостта си се е предвижвала с каруца, се удивляваше: "Кога съм вярвала, че докато бера гъби в Балкана мога да се обадя на дъщеря си в София?"
Благодарение на технологиите собствената ми 4-годишната дъщеря се научи да брои и да различава цветовете първо на английски, а в момента пее и използва реплики и на руски и испански. 13-годишният ми син говори перфектен английски и общува свободно с пубери от цял свят (докато аз навремето си пишех с украинчета от морето и писмата пътуваха по пощата с месеци), а ние с мъжът ми работим и пазаруваме без да излизаме от хола. Тенденцията за водене на спокоен живот извън полиса също е факт – гражданите все по-често се устройват в провинцията далеч от шум и мръсотия, а в общуването си се очуждават физически. Дотук с позитивите от необятния шанс за комуникация и скъсяването на разстоянията.
Оттук нататък идват негативите от новата реалност, далновидно представени в "Градът".

По време на написване на романа хората още са далеч от Космоса, в Америка се борят за правата на чернокожите, Роза Паркс още не е превзела автобуса на раздора, а жените като цяло са втора ръка. Рокендролът тепърва прохожда и точно великите негри го поднасят на света, за да доведе по-късно до сексуалната революция, отприщила правото на протест на всяко угнетено и дискриминирано същество.

Неслучайно фокусът ми е върху САЩ - Саймък е американец (както и много други мои любими автори), а настоящото сътресение, както и повечето световни ексцесии тръгват именно оттам - от технологичния пионер, от люлката на съвременната демокрация, която все по-агресивно избива изконните си комплекси от кратката си история в стремеж да запази мястото си на първа световна сила.

Америка е изградена с великата идея за Нова люлка на цивилизацията. Най-силните умове, най-добрите строители, архитекти, инженери, скулптори, хора на изкуството и науката се съсредоточават в пренасянето на новия Рим върху неопетнената територия. Грандиозният план се осъществява с преселването на бедни работници и затворници от Европа и Африка и прилагането на робски труд от всички раси за изграждането на инфраструктурата. Покрай всичко останало в Новия континент успяват да се шмугнат и представители на тогавашните мътни европейски "бизнесмени", алчни за територия в новия Рай и бягащи от проблемите си на Стария континент.
Впоследствие онези хора - затворници, мошеници и роби, се оказват по-многобройни от елита, размножават се по-бързо, а за да се установят окончателно, избиват и поробват местното червенокожо население. По този начин основите на принципа им за управление са безвъзвратно положени - малцинствената висша прослойка се изражда, защото съществува и се налага посредством угнетяване и превземане на нисшите, с което отваря бездната между бедни и богати, черни и бели.
Неслучайно единствената война, водена на тяхна територия е Гражданската - резултат от есенцията за основаването на тази държава в лицето на вътрешни борби и дискриминация, което е обратното на великия замисъл.
Америка е открита от Колумб по погрешка и се развива по погрешка.
Тези проблеми са им в кръвчицата и те никога няма да избягат от тях - до ден днешен по улиците им се търкалят най-многобройните бездомници на глава от населението, а сред тях освен бедните и необразовани цветнокожи, преобладават бледолики ветерани, които са изпълнили робския си дълг във войните им на чужда територия (Една от най-добрите настоящи американски банди - Five Finger Death Punch разработва тази тематика).
Днес по-голямата част от американското население представлява съвременна форма на робство - хора от всички раси и възрасти, често уповаващи се на религията, живеят на косъм от загубата на ипотека, изнервени, малоценни и готови да скочат на протест за всеки мним проблем, за да се почувстват човек.
Въпреки лъскавата обвивка, именно в Щатите за първи път обикновени жители започнаха да прескачат границите на нормалното – когато преди години чувахме за тийнейджъри, разстреляли съучениците си, за масови убийства, локални атентати и всякакви други местни форми на тероризъм, тук ни изглеждаха невероятни и далечни. В Европа може би първият аналогичен случай след Втората световна (освен ислямския тероризъм, който също се прояви първо в САЩ), беше през 2011-а, когато норвежкият психопат Брайвик уби 77 и рани повече от 100 души.
Днес атентатите, бомбите и разрушенията са ежедневие навсякъде по Света, лошото е, че все по-често се извършват от бели хора и са облечени в добри намерения за постигане на идеални цели. Понеже тенденцията човеците да се самоопределят като неразбрани, поробени и дискриминирани непрекъснато ескалира, дори спокойни и нормални чернокожи, дори спокойни и нормални хомосексуалисти, дори спокойни и нормални жени са склонни да пропагандират индивидуалността си, без да имат пряк проблем в живота си.
Полюсите са толкова размити, че стигаме до поредния парадокс - съмнението за полицейски произвол се превръща във война с расизма, а отявлен престъпник се канонизира, само защото е чернокож. И ако преди години мразехме ИДИЛ заради вандалското унищожаване на древни исторически монументи в Близкия Изток, днес "цивилизованото" общество самичко руши паметниците си и дори се гордее с действията си, защото смята, че има висше оправдание за това.
На принципа на скачените съдове и разваления телефон локалните вълни на недоволство се разливат по целия модерен свят, тъй като навсякъде държавите са построени върху основите на робството, а след Холокоста и германския комплекс за малоценност от лошия имидж на нацизма, настъпва и напънът за абсолютно равенство дори при американците. Комунизмът уж си отиде, но идеологията се завръща по цялата земя - всички искат да са равни, но малко полагат усилия за това. И както някой каза наскоро: "Няма как да поставим наравно убития необразован рецидивист до Илън Мъск. Просто няма как."
Политическият елит не реагира адекватно, защото е много внимателен със съвременните течения на "толеризма", в чиято основа расата се конкурира със секса, а Фройд не подозира колко е бил прав.
Но и тук имаме приемственост, защото всяка империя в човешката история, достигнала бърз прогрес и военно надмощие, ознаменува възхода си с масова сексуална разкрепостеност като демонстрация на лукс и мода. Всички сме чували за разюздания живот в Крит и Микена, Древна Гърция, Римската империя и Ренесансова Европа.
Излиза, че просперитетът и сексът вървят ръка за ръка, както и безспорният факт, че всеки заслужава да бъде щастлив.
Началото на настоящия галопиращ технологичен ренесанс също е съпроводен със сексуална революция, благодарение на която изкуствено създадените задръжки падат и дори става ценно да си различен като признак на дълбока душевност и повече скрити качества.

В края на миналия век за първи път обществото се разгръща и хуманизира не като първосигнален плебс, а с разум и разбиране спрямо различните. Чудесно помня, как всички обичаха Майкъл Джексън, Бой Джордж, Ру Пол и Кей Ди Ланг без да се фокусират върху половия им живот. Една от добродетелите на шоубизнеса, локализиран в Щатите, е че възпита няколко отворени, модерни поколения, положили основите на истинската толерантност, а именно в края на миналия век САЩ се доближиха до първоначалния си замисъл на сътворение. И понеже там наистина се дава шанс на най-кадърните, независимо от произхода и сексуалността им, те един след друг се превръщаха в олицетворение на Американската мечта - идоли в киното и музиката, визионери в науката и техниката, официалното лице на страната, по-малкият качествен процент от населението, дърпащ целия свят напред. И всички бяха доволни - американците си мислеха, че са преодолели расизма, както немците нацизма, хомосексуалистите бяха звезди, жените пробиха на Уолстрийт.
Разбира се, винаги е имало и ще има кисели пуритани и моралисти, но през 80-те и 90-те години на миналия век те някак си не се чуваха. И никога не ни се е вярвало, че ще успеят да пуснат паяжината си върху това "свято място" - след десетилетия на сексуална разкрепостеност, Холивуд сгъна цирка и в името на общия либерален тон смачка Кевин Спейси, измисли движението на разочарованите проститутки, а Оскарите се превърнаха в състезание по толерантност.

В ерата на виртуалните комуникации, с настъпването на необятните и непроверени източници на информация и форми на общуване, човеците започнаха да прескачат границите на доброто и все повече да се доближават до онази деградивна бруталност от книгата на Саймък, която води до края на съществуването им. Защото наред с проявата на крайни индикации на хомофобство и расизъм, се развъждат и противоположните кукувци, смятащи, че простото приемане на различните не е достатъчно, а е необходима дълбока съпричастност и издигането им на пиедестал. Искат чернокожи рецидивисти да се погребват като президенти и да имат равни права с Илън Мъск и Бил Гейтс (от когото се страхуват, че ще ги чипира). И всичко това с мълчаливото съзерцание на политиците, които с примирение към войнстващия плебс, способен да сваля правителства, положиха основите на съвременната световна политика върху тотална, безпризорна толерантност, в която истински готините, чистите и обикновени "различни" някак си се загубиха - Ру Пол и Елтън Джон изглеждат непотребни и скучни, бедните озверели американци разбиват магазини под полицейски кордон, крайните ислямисти се третират еднакво с бежанците от Близкия изток, европейците повтарят: „Нас не ни е страх“, а Грета Тунберг е новият месия.

Истински онеправданите бяха изместени от бойни особи, повели паради и инициативи в тяхна "защита", олицетворени от странни същества, изискващи признаване на трети и четвърти пол и обща раса, целящи оправдание на липсата на други качества в името на "различността". Такива „визионери“ се изявяват редом с феновете на теориите за всякакви конспирации, защитниците на планетата, скандиращи против яденето на месо и раждането на деца, приветстващи връщането на човека към природата, скандиращи, че Земята е плоска, призоваващи за забрана на ваксините, оспорващи науката, образованието и правото.
Парадоксът е, че озверелите защитници на човешките и животински свободи - контрапунктът на расистите и хомофобите, „майчински“ поставят хомосексуалистите, децата, негрите и животните под един знаменател, което в крайна сметка е адски обидно и противоестествено. Както е казал писателят Самуел Джонсън: "Пътят към ада е постлан с добри намерения".

И ето че стигаме до момента, в който самаряни и престъпници, събудени от технологиите, се сливат, за да ескалират до вандалщини и размирици, преквалифицирани в "справедливи" протести в името на човешките права, в които рушат символи на историята и от тъпотия наново зорлем се разделят по цвят и пол. Реално човекът се самоотрича, изчерпва се и се самоунищожава, точно когато си въобразява, че стига до велики „прозрения“, отключени от придобития му буржоазен ентусиазъм за надмощие, без да осъзнава, че е първобитен в корените си.
Обективните реалисти от всяка сексуалност, раса и възраст стават все по-малко и все по-тихи.


Поразрових се, за да се уверя, че аналогията ми на книгата с реалността не е грешка, и попаднах на следната мисъл на Саймък от 80-те години на миналия век (30 години след създаването на "Градът"!):
"Няма нищо лошо в технологията сама по себе си; лошото е, че сме се захванали с нея. Ние превърнахме нашите машини в богове; продали сме им душите си по един или друг начин. По времето, когато написах „ГРАДЪТ“, аз чувствах, че има други, по-големи стойности от тези, които откриваме в технологията; аз все още го чувствам така и днес. В днешно време съществуват и такива, които не одобряват машините, защото те изтощават незаменими източници, но опасността не е само в това. Именно брутализирането на обществото ни е онова, което принципно ме засяга."

Червената Хардкор Шапчица

Участвах безславно в конкурс макло ас с този хардкор римейк на "Червената шапчица" по време на карантина, който представлява нещо като трагикомичен хиперреализъм с еротични елементи.

Историята е препратка към случая с двете заразени дами, завърнали се от Холандия в Хасково, и е посветена на всички смели и безотговорни граждани на света и носители на короната, които я пренасяха по въздух и земя без да им мигне окото.

Хасково. В един чуден майски ден Червената шапчица кротко спяла като уважаващ себе си тулуп.
Тя носела прякора си, защото преди карантината работела в местната дискотека, а програмата ѝ включвала селекция от фокуси, които изпълнявала със закачлива алена баретка, украсена с пайети, подарък от баба ѝ. Аксесоарът толкова ѝ отивал, че всички в града гальовно я наричали Червената шапчица.
Във въпросния пролетен ден, точно когато слънцето достигало зенита си в тихото небе, а махмурлукът отстъпвал място на достоен регенериращ сън, неприкосновените права на Шапчицата били рязко нарушени от майка ѝ, която влетяла в стаята и викнала:
- Атанаске, ставай! Баба ти от Амстердам се обади, че е болна. Тръгвай към летището в София, че съм ѝ опаковала луканка от бесния глиган и литър от ракията на свако ти, та барем изправи гребена!
Червената Атанаска погледнала лошо с мътно око, прозинала се и се съсредоточила в опит за преодоляване на гравитацията. След като се изправила на крака, бавно, но сигурно си облякла малката червена рокля, пресовала си косата, шпакловала се стабилно с портокалов фон дьо тен и си начертала главозамайваща очна линия от носа до ушите. Провлачила куфара с луканката и ракията към вратата, а на прага майка ѝ я инструктирала:
- И да не говориш с непознати, че на летището дебне големият лош Вълк и само чака да ти вземе паспорта, за да те засили по предназначение!
- Бе, я трай там! - раздразнено изджвакала с дъвка Червената шапчица и пукнала розов балон върху носа си.
Потеглила с рейса към София, даже придремала по пътя, но когато стигнала на летището, установила, че главоболът и цивилизацията са непосилно бреме за крехките ѝ плещи. Безславно се залутала сред разписанията на полетите, нервно чаткала с 20-сантиметровите си токчета, блъскала се по хората и от напрежение си залепила дъвката на едно табло. А-ха да си извади червилото, за да напише заветната трибуквена дума с "К", когато изневиделица към нея се приближил Вълкът - изтупан с официален анцуг, изящен ланец и ослепителна усмивка а ла Благо Джизъса:
- Накъде пътувате, млада госпожице?
- Отивам при баба ми. - светнала Червената шапчица. - Но се обърках и не мога да си намеря полета.
- Аууу! А къде живее баба ти?
- В Амстердам. В първата къща до Червените фенери.
- Какво съвпадение! И аз отивам там! А на колко години е баба ти?
- На 41.
- Чудесно! Ще мина и аз да я навестя.
- Ооо, колко сте мил! Баба много ще Ви се зарадва. - изчуруликала замаяната девойка.
Тогава Вълкът изпратил Червената Атанаска на самолета за Амстердам през Москва, а той се метнал на директния полет.
Докато Шапчицата обикаляла Евразия по въздух, злосторникът кацнал в нидерландската столица и лесно намерил къщичката до Червените фенери. Звъннал по домофона и чул прокашлянето на бабата:
- Кой е?
- Аз съм, бабо.
- Аре, бе, Атанаске, откога те чакам! Ше пукна сама тука, де*ба! - изграчила старата майка и натиснала копчето.
Вълкът с няколко скока преодолял стълбите, ритнал вратата и се озовал в цялата си мощ пред леглото на шашардисаната маман. Тя тамън да изпищи, но фиксирала стройната му фигура и луксозния анцуг, затова само скромно изхриптяла в ковидска немощ. Той злоупотребил с нея, след което я затворил в банята. Облякъл си нейните жартиери и сатенен пеньоар, сложил най-пищната ѝ руса перука, легнал в кревата и зачакал.
След 7 часа по домофона се звъннало:
- Дърто, отваряй, че съм скапана! Нося ти луканка и от домашнярката на свако.
- Влизай, влизай, отключено е.
Червената шапчица влезнала, приближила се до леглото и се опулила:
- Дърто, що са ти толкова червени очите?
- Защото пафках много силен джойнт, бабиното.
- А що са ти толкова големи ръките, чуйек?
- Защото тренирам за бицепси, бабиното.
- Ъъъ.. а защо ти е толкова набола брадата?
- За да те изям! - изригнал Вълкът и се хвърлил върху девойката.
Злоупотребил и с нея, заключил я при бабата, изпушил една цигара и доволен заспал в мекото легло.
Но през това време през къщата минали инспектори на местното РЗИ, които наглеждали диагностицираните с Ковид 19. Веднага забелязали, че вратата е открехната, надзърнали и що да видят - тъмен балкански субект!
- Ах, злосторнико, откога те търсим!
Точно да го закопчаят и се сетили, че може българската труженичка да е затворена някъде вътре. Тихичко обиколили, стигнали до банята, отключили и намерили двете жертви - опърпани, запотени, превъзбудени, но живи! Те много се зарадвали, обаче инспекторите ги посекли:
- Не бързайте! Чакайте първо да неутрализираме врага!
Тихо се приближили към него, извадили една сонда и внимателно му я пъхнали в... гърлото, откъдето напълнили корема му с дезинфектант. След това всички се скрили в банята и зачакали.
Не след дълго престъпникът се събудил и усетил, че му е много лошо. Едвам се надигнал, простенал, избълбукал и издал по един гръм от всичките си отверстия. Тъй като не му станало по-добре, решил да се разходи на чист въздух по брега на Амстел, за да му олекне.
Тръгнал той, а главата му тежала, ръцете и краката му не го слушали, мозъкът му пулсирал, гърлото му стържело от жажда. Залитнал към реката да пийне малко вода, но в този миг дезинфектантът в корема му натежал, Вълкът приритал, цамбурнал и се удавил. Впоследствие влезнал в регистрите като случай на Ковид със съпътстващи усложнения.
Чак тогава инспекторите изкарали Червената шапчица и баба ѝ от банята и ги положили на леглото. Понеже бабата кашляла като магаре, те я интубирали и вентилирали, после ги предупредили никъде да не излизат и си тръгнали.
Двете жени само това чакали. Тъй като бабата нямала здравни осигуровки, решили, че в Амстердам са обречени, събрали си багажа и хукнали към летището. Ни живи, ни умрели хванали първия полет за София, който бил с прекачвания през Прага, Талин, Букурещ и Варна. През целия път кашляли и се потели, но геройски оцелели и кацнали на Софийското летище. Оттам незабелязано се шмугнали между служителите, финтирали термокамерите и със сетни сили се натоварили в автобуса за Хасково. На родната автогара първо си купили кебапчета, после се довлекли до будката за вестници, където прелистили цялата преса с наплюнчени пръсти, за да проверят дали не ги издирват от Интерпол, и накрая успокоени се трупясали в такси до дома.
Пред къщата радостно ги посрещнала цялата рода. Сложили ги да си легнат и събрали махалата, за да отпразнуват прибирането на Червената шапчица и баба ѝ.
Три дни яли, пили и се веселили.
Край.

Илюстрацията е много стара и съм я рисувала по друг повод, където Червената шапчица е по-скоро положителна героиня.

Бъдещето

От няколко дена попадам на коментари и статии за това, колко ще се промени животът ни оттук нататък. Повечето хора, включително и аз, трудно осъзнаваме, че ако не завинаги, то поне в следващите няколко години нищо няма да е същото. Объркваме се от разнообразните прогнози и динамичната обстановка, храним надежда, че нещата бързо ще се върнат по местата си. Но по всичко личи, че това няма да стане скоро - докато някои държави в Европа, преминали пика, планират разхлабване на мерките, в Сингапур, например, са покосени от втора вълна и се връщат в първи клас.
Плоскоземците, вярващи в конспирацията за смяна на световния ред, сляпо пропагандират, че гладът, мизерията и безправието са по-опасните болести, които са и крайна цел на мнимите създатели на вируса. А в локален план реват, че хипермаркетите убиват дребния производител и търговец, че онея горе умишлено разоряват обикновения човек и разболяват здравия, забранявайки му да излиза, че си измислят факти и статистики, за да ни плашат, обират и изтезават.
Но колкото повече се замислям, толкова представата ми за бъдещето изглежда по-оптимистична, а промените - по-малко страшни.
Давам примери:
Кога преди са прокарвали закон за продажба на български продукти в големите магазини? Това се случи вследствие на масовата психоза, въпреки че от време оно всеки хипермаркет залага на реклами за българска краставица от Симитли, розов домат от Горно уйно и грозде от Долно такова. Даже една от веригите винаги е поддържала щанд с български млека, сирена и колбаси, като впоследствие създаде собствена марка.
Освен това, кога сме пазарували толкова от малки дюкянчета, колкото сега, когато избягваме навалицата? Аз вече редовно купувам яйца, хляб и мляко от магазинчето на чичо Митко, а преди си вземах оттам само биричка и сладолед.
Друг бонус от ситуацията е, че гражданите масово заложиха на онлайн банкирането и плащене на сметки, което драстично намалява и за далечно бъдеще бюрокрацията от административните услуги, от която винаги сме се оплаквали. Следващата стъпка е така бленуваното онлайн гласуване на избори.
Умните индустриалци вече насочиха производството си към изработване на маски, костюми и шлемове, като по този начин не лишиха работниците си от хляб и себе си от бъдеще.
Моят приятел Пецата пък успя да реализира отдавнашната си мечта - бизнес с екопродукти, които преди му костваха големи разходи и специални разрешителни за наем на помещение, витрини, реклама и т.н. Сега вече може да ги доставя директно от производителя до дома на клиента, благодарение на развитието на онлайн търговията. Освен всичко друго, той е съобразил да комбинира уникалните и полезни сирена и колбаси с вина и марков алкохол за пълен полет на душата между скучните 4 стени, без да се налага консуматорът да излиза от дома си. За това се иска визионерство и мисъл.
Това е страницата, от която да поръчвате и да бъдете безкрайно доволни: https://www.facebook.com/vinoimeze.online/

Следващите примери, които давам, засягат духовната храна:
Група иновативни художници, между които Ilian Urumov и Petko Dourmana създадоха и администрират революционна онлайн галерия, в която всеки ден се продават десетки картини и произведения на изкуството - нещо, което никога не се е случвало в предишния свят и е шанс за всеки професионалист в тази сфера да излезе на бял свят и да печели от таланта си.
Разкошна храна за душата може да намерите тук:
https://www.facebook.com/groups/BuyBulgarianArt/

Изобщо в цял свят творци излизат от ъндърграунда, където преди са били цял живот - нови музиканти и актьори трупат гледания в Ютюб, нови художници продават като бесни, а обикновените любители за първи път гледат онлайн "Лебедово езеро" в Большой театр, Мона Лиза в Лувъра или интериор на египетска гробница.
Разкошната учителка по пиано на Сашока Nadejda Pencheva Ivanova преди пердашеше по цял ден между школата си и домовете на учениците, а сега се справя чудесно по интернет и никой нищо не губи. Можете да превърнете детето си във виртуоз, ако го запишете на онлайн уроци по пиано при Надето: https://www.facebook.com/MusicStudioPianissimo/

Извън личните примери:
За първи път има подходящ и незабавен повод за въвеждане на ред в циганските махали - тези малки светове в големия свят, неподвластни на правила и закони. Най-накрая ще приберат каруците от шосетата, както останалите хора ограничиха пътуванията си с автомобил. И това не е расизъм, а пряка нужда правилата да важат за всички.
Споменавайки трафика - за първи път от години планетата ни си почива от смог и вредни емисии, въздухът е толкова чист, колкото не сме предполагали, че може да бъде.

Друг спорен аспект е бъдещето на туризма. Пак не разбирам общата истерия, защото за първи път имаме шанса да се върнем към природата, да оценим омаловаженото, да загърбим бетонния олинклузив и да отсвирим алкохолните туристи на потиснатата средна класа на Западна Европа и Русия. Отлично съзнавам досегашната им роля в хазната ни, но няма по-подходящ миг да върнем чара на родното Черноморие, а в утопично бъдеще да заложим на добрите стари къмпинзи, бунгала и капанчета, които са неустоимия чар на Гърция, например.
Сериозните ресторанти навсякъде не прекъснаха дейност, а се пренасочиха към услуги за дома.
Жизненоважните услуги никога няма да изчезнат, а ще стават все по-ценни. Просто човек трябва поне малко да е визионер и да се сети, че животът може да стане дори по-лесен.

Относно излизането и дишането на кислород, което е основна болка на антиваксърите и плоскоземците, напомням, че никой не го е забранил. В цял свят забраниха струпването на екстремни мързеливци на едно място. Поради неспазване на тази първоначална мярка, у нас затвориха парковете, защото се превърнаха в кръчми. На фона на тукашното недоволство моят стар приятел Янко ми показа снимка, на която се вижда разграфяване на парковите алеи в Лондон, където хората да се движат на дистанция, без да мрънкат и да кривват от правия път. Тук не виждам как ще стане с тази борба за "права".
А моята мила Поля ми каза, че в Гърция градовете отдавна са затворени, по улиците могат да излизат само по двама, при това с декларация, и че там работят само магазините и аптеките, докато тук фризьорският салон и магазинът за матраци под нашия блок бичат с пълна сила и никой копче не може да им каже.
Тук до този миг почти никой не спазва дистанция - вчера в магазина, докато събирам краставици, попаднах в следната ситуация, както би я разказал Димитър Пенев: "От 6 човека при зеленчуците ме обградиха едини двама, един друг ми дишаше във врата, а трети ме прибута да му направя място, за да се сгъчка четвърти." По пазарите още повече се бутат като говеда, най-вече от рисковата група, но когато ги затвориха, прозорливите плоскоземци ревнаха, че убиват търговията и се изумиха защо не са затворени и големите вериги, където има пропусквателен режим и пръскат с дезинфектант на входа. Пълно безумие.

Относно децата: Аз не разбирам, какво пречи човек да си хване детето за ръчичка и да свещенодейства в приятна и полезна разходка на чист въздух, която преди е пропускал, за да пуйчи на пейката с биричка, докато отрочето се рине в пясъка или се върти около оста си.
И семействата прекарват повече време заедно, което много по-често ги сплотява, отколкото форсира домашно насилие, с каквато версия някои се опитват да натягат и без това напрегнатата обстановка.

Научиха ни да си мием ръцете.
Е, верно, че прекомерната хигиена ни отнема ценно време, снощи искрено съчуствах на любимата ми Фифка, която сподели как изнемогва от миене на кенчета и зарзавати. Това също е една от големите промени в живота и психиката ни. Но за разведряване на обстановката завършвам този безкраен статус с коментара ми под поста на Фифката, който олицетворява моята скромна лична пънкария и блокаж:
"Аз не мия нищо, леко позабърсвам това-онова с мокра кърпа. Но веднъж изпуснах пакет с кухненска хартия в Кауфланд и докато го вдигна, го ритнах, после в суматохата го подхвърлих и пак го изпуснах... бе избърсах пода на магазина с него и изтанцувах бърз казачок, та затова като се прибрах му отделих специално внимание и го изолирах в гардероба за две седмици преди да го отворя."

Децата, кучетата, прилепите и коронавирусът

Животите ни започнаха да се развиват в неочаквана и сюрреалистична посока. Всичко нормално отлетя на вятъра за дни. Свидетели сме на обръщането на Света с главата надолу. Фантастични сценарии се превръщат в реалност и приоритетите на човечеството рязко се променят. Разбира се, никой не е подготвен за това - обезлюдени улици, хора-затворници в собствените си домове, градски пространства, превърнати в импровизирани болници и гробища на много места по планетата. И тепърва ще страдаме от последиците - повечето от нас (тези, които потенциално са най-малко засегнати от болестта, избутват я на крак и създават стадния имунитет) ще се наложи да стартират нов живот от нулата, да се борят с глад и мизерия. Но ще останат живи и здрави, което всъщност е целта на всички сегашни мерки.

Световните лидери се обединяват в търсене на лекарство, вземат идентични решения и никоя засегната държава не прави изключение от тази картина... пардон - карантина.

Дали източникът на заразата е прилеп или китаец, американец, руснак - вече няма никакво значение, защото целият свят е изправен пред общ проблем, който е нелепо да се подценява. Както каза мъжът ми: "Скептиците трябва да ги слагаме в обща графа с плоскоземците и антиваксърите."

На фона на всичко това попадам на дребнави коментари от сорта: "Как така кучетата могат да излизат, а децата - не?!" и ми иде да се смея от сърце.

Точно преди седмица, когато италианците вече измираха като пилци, защото преди това също като нас се ебаваха с инструкциите, по телевизорите излезнаха едни образовани български чичовци, събрани в специален щаб, и казаха кратко и ясно: "Хора, бъдете спокойни, ще мине и замине, но трябва да сте дисциплинирани, за да пощадите най-уязвимата част от населението и за да не сринем и без това издишащата здравна система. Спазвайте дистанция и хигиена, не излизайте без основателна причина, ходете само на работа и да пазарувате храна и лекарства." 

Всичко това бе поднесено със спокоен тон от може би най-адекватния и специализиран човек в държавата, който даже се пошегува с меметата по негов адрес и приключи обръщението: "- Отиваме на купон. - Не, не отивате!" 

Какъв беше резултатът - още на следващата сутрин всички се юрнаха по улици и градинки, задръстиха големите магазини, за да инкубират вируса максимално добре, потеглиха от курорт в курорта, започнаха да заминават и да се връщат от чужбина. Времето било хубаво, децата бедствали, нямали тоалетна хартия... А вечер се провесваха по балконите да ръкопляскат на лекарите - акт, за който италианците узряха чак след като се сблъскаха със сериозността на положението. И пак ще цитирам Хегел: "Модата е за предпочитане пред природата."

Една седмица по-късно същият специализиран щаб, който със сигурност знае и може повече от плоскоземците, каза: "Вие не схващате и затова ще се наложи да разберете по трудния начин в името на общото благо."

И оттам плоскоземците се фокусираха върху хората с пагони, Гешев и други идиоти, защото не можели да позволят да им нарушават правата, искали да ги преебат, нарочно всявали страх и репресии, за да им отнемат демокрацията завинаги и да наложат диктатура... 

Аз, без да съм плоскоземец, не мога да отрека, че Гешеф е мутра, облечена с власт и се бута там, където не му е работа, за да участва и той в нещо, че Боко и Радев се подпичкосват и те за авторитет. Че оня дангалак Каракачанов симулира дейност, преинсталирайки "Арена Армеец" в полева болница от началото на миналия век, което буди в мен повече забавление, отколкото страх. Но не мога да се примиря с простотията на плоскоземците да насочват първосигналния си гняв от неквалифицираното правителство към надпартийни специалисти и да слагат идиотите в една кошница с ген. Мутафчийкси - основният "човек с пагони", който ни информира и се опитва да владее положението - един от най-добрите ни действащи лекари с опит в екстремна среда, чиято биография е по-дълга от Македонската история. Не знам защо си мисля, че той разбира ситуацията по-добре от мен и онези, които панически се страхуват за правата и свободите си, и категорично му вярвам повече, отколкото на тях. Ако трябва, нека да облече пустата бяла престилка, за да задоволи визуалните нужди на магаретата, алергични към пагони.

Слушах внимателно всичките му изказвания. Той не всява страх, а вдъхва оптимизъм, давайки разумни насоки как културно и дисциплинирано да си улесним живота, за да може максимално скоро всички отново да перкаме нявсякъде заедно. И дава тези насоки не заради конспирация на местните "пагони", а заради шибания прилеп... или руснак, американец, китаец, който се е пошегувал с човечеството. И заради когото отмениха световни спортни първенства и фестивали, звезди си преустановиха турнетата, самолети спряха да летят... Амбициите за власт на Гешеф са далеч от такива предели.

Аз съм старо пънкарче, обикновено съм опозиция на всичко. Адски ми се пие биричка навън, а сърцето ми се къса за милите ми деца, които са като зверчета в клетка и гледат през прозореца като наказани. 

Времето продължава да е хубаво, децата имат нужда от катерушки и витамин Д. Кучетата нямат. 

Кучетата ходят по асфалта и тревата, вършат си работата и се прибират. Те не са преносители и не могат да заразят стопаните си. Докато децата пипат навсякъде, бършат си лицата, пренасят короната без да разберем, заразяват ни, често също без да разберем, съответно участваме в разпространението на проблема, който по този начин се задълбочава. Това е отговорът на въпроса "Как така кучетата могат да излизат, а децата - не?!"

Пиленца, времето ще става все по-хубаво, а дните - все по-дълги, но ако сега не се стегнете, в най-добрия случай ще излезем чак по Коледа.

Автобус 404

Разбор на участниците в историята с момчето, съблечено от връстници в рейс 404:
1. Свидетелите:
Пълни мухльовци, oсвен майчицата, свалила дрехата от детето си, за да наметне хлапето, което току що е било унизено, хубаво наснимано и веднага разпространено, иска или не.
2. Дежурните самаряни:
Чак на втория ден жалеещите се сетиха да замъглят лицето на момчето в кадъра. За щастие се оказа, че човекът е самбист и ако онези не са били петима, а двама, вероятно е щял да им заравни физиономиите с тила и раменете им са щели да ръкопляскат. Но ако тренираше за клет шахматист, кармата от рейса можеше да тегне над него до абитуриентския бал, а масовото съчувствие да изиграе съвсем друга роля в живота му.

Ако бяха разпространили снимка на Сашока гол в автобуса, щах да полудея. Саши не е самбист! Той е пианист, математик, комик и шматка. Как би преживял славата на голо момче в 404??!!!
Ако съм свидетел на подобно нещо, веднага бих звъннала на 112, а междувременно ще вдигна във въздуха и келешите, и фотографите.
Анонимните самаряни и будни граждани не си дават сметка, че понякога също са мухльовци.

3. Агресорите:
Пълни мухльовци, независимо от спортните им предпочитания.
Поели са предизвикателствата на възрастта си без да преценят последствията за жертвата и себе си, както и силата на социалните мрежи. Има шанс да стане човек от тях, стига да им го дадем.
4. Шофьорът:
Пълен мухльо, вероятно притиснат от житейски и трудови обстоятелства, без адекватна реакция и информираност за евентуален протокол при такова положение.
5. Хлапето:
Тотален пич. Стои като истукан на снимката, събрал в себе си сила и самообладание в екстремна ситуация като истинска бойна машина. Не му е гот да го снимат точно в този момент и се прави, че не е там.
Възхитена съм от него!
6. У наше село аналогичен случай:
Когато бях тийн през 90-те ни джобеха на всеки ъгъл. Ако някой се озовеше в краен непознат квартал, почти задължително се връщаше бос, без яке, без неща. В центъра на София при набезите на тийнейджърски групировки беше по-цивилизовано, защото имаше разпределение по полове - съществуваха момичета, чиято длъжност бе да обръщат джобовете на други момичета. На мен ми се е случвало и беше много мило да те обере друга девойка, а не да те обарва младеж. Веднъж до Университета ми взеха даже картата за градския транспорт, докато един приятел Дани небрежно се опитваше да си скрие парите във вътрешен джоб, но онея професионалисти го видеха и му шибнАха един шамар да не се прави на интересен.
В друг случай имаше голяма акция на Царевец, Орлов мост, в която набиха и обраха сума ти народ, но аз извадих късмет, защото тарторът беше местен до гимназията ми в Орландовци, позна ме и каза: "Тая я оставете". И тогава не ме биха за норматив.
И всичко това без да сме фенове на отбори.
За футболните истории, които съм чувала, думи не могат да ми стигнат. Но относно отборите и спортаната злоба съм била свидетел на друго: На концерт на езерото "Ариана", някъде 95-а година, Васко Кръпката слезна от сцената, за да свали шалчето на ЦСКА от раменете на Любето от нашата компания. Стисна го за врата и с висша звездна сила му даде да разбере, че Кръпката е от "Левски". Толкоз.
7. Изводи:
Случката в рейс 404 е адски нередна. Хубаво е, че заради нея ще поставят камери в градския транспорт. Че ще бъдат предотвратени или наказани ексцесии, кражби и вандализми. Прекрасно е, че лошите спомени от моето детство вече не са ежедневие, радвам се заради собствените си деца.
Но някакси днешните свидетели страдат повече от потърпевшите. Всеки иска да е свидетел, да е морален, съпричастен, чувствителен... Ако не му се получи да е свидетел, гледа да е жертва, което вече е върхът на сладоледа.

Получава се така, че страшните примери от моето детство са изравнени с много по-леки постъпки днес. Тогава беше страшно. Днес на улицата е страшно много по-рядко и много по-леко. Има публичност, има толерантност, има драматизация и будни съвести, които биват чути.
Аз съм оптимист за сегашните тийнейджъри. Винаги съм оптимист.
Лошото е, че като хора се изчерпваме. Не защото сме прекалено зли или много добри, а защото сме уморени, обременени.
Момчетата стават мъже винаги. Някои стават по-бързо. Но дайте да не ги снимаме голи и да не съсипваме живота на младежите и от двата отбора.

Rocketman

И аз гледах "Rocketman".

Но преди това сканирах отзвуците: 

За разлика от прехваления "Bohemian Rhapsody", филмът "Rocketman" масово е определян като плосък, като средство за самоизтъкване на живия Елтън Джон, съревноваващ се безсрамно с покойния Фреди. Аз се настървих, седнах пред телевизора и... изненада! "Rocketman" се оказа мюзикъл! 

Мюзикълът е разтоварващ жанр, в който се преекспонират хумор и драма посредством танци-манци и песни на народите. Мюзикълът е нещо утопично, идеалистично, въобще нещо несравнимо с биографична драма като "Рапсодията", освен че конкретно и в нея, и в "Rocketman" се разказва за живота на музикант. 

Толкова обичам мюзикъли! Като се започне от "Hair", през "Tenacious D", та до "Rock of Аges"...
Разбирайки, че "Rocketman" е съвсем различен от "Бохемската", го загледах с допълнително любопитство и елементи на анализ. Първото, което ми се набоде на очи, също както в "Рапсодията", бяха перуките. Във филмите на 21 век върлуват реалистични чудовища, извънземни и белязани... гримьорите правят уродите като истински, но още не могат да постигнат реалистична ретроприческа! Пълен парадокс!

После се подразних, че за разлика от повечето легендарни мюзикъли, където героите се надпяват, тук имаме един гуру, а останалите мяукат, както могат. Точно си помислих, че филмът наистина е е*ати дървото, когато осъзнах, че артистът в главната роля е зверски добър. Обратно на Реми Малек, който безсилно се кокори и зъби в сериозната си роля, това момче Тарън Еджъртън играе така, сякаш с минимум усилия постига максимален резултат. Не знам, не знам... Асен Блатечки да каже, но този актьор видимо не се криви и не се гърби. 

Благодарение на интерпретацията му вденах дълбокия прочит на една човешка съдба, един живот, в който всичко се случва като на магия, в който героят е обречен, но грабва шанса, намира себе си, после се губи, бори се, предава се, страда, обича, мрази, страхува се... Възхищават му се, но злоупотребявят със слабостите му. Разгръщат таланта му, а накрая го изцеждат. Ала той намира сили да се изправи и разбере, че дори грешките в битието му са били верни. И всичко това поднесено леко и първосигнално под формата на мюзикъл. Всичко това в "Бохемска рапсодия" не видях.

Много силен емоционален ангажимент се оказа "Rocketman". Усетих и еволюцията, и регреса, и прогреса на образа. А освен актьорското майсторство и мелодичната меланхолия има и друго, което ме изкефи - голяма част от сцените са на принципа one shot, което ги прави още по-трудни, но това хич не си личи. 

На фона на цялата неочаквана ескалация на чувства и впечатления отново си дадох сметка колко голям е реалният Сър Елтън. Бях го позабравила и омаловажила с времето. Даже се смеех на вица, че децата му цял живот знаели, че родителите им са гейове, но чак когато ги лишили от наследство, за да се оправят сами, разбрали, че са педерасти.

Много съм елементарна понякога. Наистина хората не си дават сметка какво коства на звездите от световния публичен хоризонт да оцеляват.

Адски готин филм, харесах го въпреки предубежденията. 

Ще се опитам да игнорирам перуките.