правата на детето

   

разбор

В разгара на лятото имам усещането за късна есен. И може би не е само от времето. Слънцето липсва не само горе, но и вътре. А вътре - това е моята стая, моят компютър, моята глава... толкова ясно липсва, колкото по средата на юли. Под дъжда и тежките капки на собственото си ежедневие пропускам масови еуфории от политически чистки, световно по футбол, химн на МВР и какви ли не още любопитни проблясъци. Реших да се информирам, да разгоня облаците на скуката, да разчистя хоризонта на стаята и главата, и да избърша праха от блога си... И такаа - относно мрака в държавата: капят първите круши на това свещено правителство - пак без време, вече казахме, че е лято. Защо ли Лъчезар Иванов, дето подал оставка от три поста, отдавна ми изглеждаше съмнителен - от мига, в който пресоли медиите със семейните си проблеми, нагазвайки в "голямата" политика. Сигурна бях, че добродетелите се градят отвътре навън - не може в личния си живот да си гъз, а в професионалния да не си. А в по-широк кръгозор - силно се боя, че политически елит, състоящ се от шепа строги, но справедливи батмани и още толкова объркани харипотъровци, ще се пребори с криза, хранена 20 години в домашни условия и увенчана с десерт от световната икономическа дупка.... Както и да е, поживем - увидим.
Относно футбола: какво разбрах аз от това първенство, освен за съществуването на вувузелите. Светът е футбол, и ние с него - само дето българските спортни успехи се концентрираха на други места. Защо ли имам чувството, че отразяването на волейболните ни победи мина пестеливо. А наред с похвалите, Цвети Пиронкова не се размина и с преброяване на паричните си награди - "ех, как се нагуши това момиче". Побъркаха се да коментират колко пари е взела, все едно не си ги е изработила. Абе, всеки получава, каквото заслужава. Давай напред и нагоре, Пиронкова!
.... И сега любимата ми тема от два дена насам - ХИМНА. Ще се възползвам от факта, че Веско Маринов не четял в интернет, за да дам простор на думите си. Ясно е, че човекът подхожда с чисти чувства. Чувствата видимо са сбъркани, но според мен той е объркал и десетилетията. Химнът е мелодично, запомнящо се недоразумение - казвам го, защото снощи го слушах и после цяла нощ ми се въртя в главата. Тази симбиоза от марш, стара градска песен, естрада и чалга може да побърка човек! Явно авторството на Евтим Евтимов и Тончо Русев си казва думата, но нито безспорният им авторитет, нито преклонната им възраст оправдават безумието на това титанично произведение. Мислех си, че такива възхваляващи изклесъци отдавна не се котират, но ето че Веско Маринов изпълзя от собственото си безвремие и изби рибата. Вече Икебаната има сериозна конкуренция. Жал ми е за ченгетата, олицетворени от женствени, гънещи се танцьори в полицейски униформи на концерта в НДК. Макар че и куките не заслужават снизхождение....
И ако всичко, написано до тук се намира навън, стигам до истината, че слънчев лъч може да пробие единствено отвътре - от моята стая и моята глава. Решавам: ще разгоня преждевременната есен с хубаво парче на Pearl Jam и блян за топло моренце и студена биричка :)

the last XIX century illustrations

След 40 илюстрации затворих последната страница на колекцията "XIX век". Доста пътуване във времето, понякога отегчение и резултати, с които не се гордея, понякога вдъхновение и малки пространства, в които не се побирам. Странно, но имам чувство за раздяла - 40 рисунки = 40 седмици - определено ще ми липсва този сочен пълнеж в сухата ми работа. Ето ги и тях:

раздаване

Свалям картите на масата. Аз съм валат. Слаб играч в това раздаване. Само че играта е Венета срещу Венета - една трийсетинагодишна кукувица, в чиято глава прелитат по трийсетина проблема в минута. Губещата ми половина търси безхаберие, но е пометена от тази с ограничените възможности и неограничените грижи. Иска да полегне в сочната трева под сянката на ореха в балканско село. Да зарови крака в мокрия пясък. Да послуша хубава музика в задимено сепаре... Водещата половина обаче, полегва единствено пред телевизора и се обременява с лоши новини и лоши примери. Заравя си не краката, а главата. Губещата търси време за хубава книга, за място на първия ред в театъра или на последния в киното. Недоумява как добрите вести се завъртат около бутафорни полицейски акции, кадри на Б.Б., приклещил Меркел под мишница, нови футболни съпруги, конкурс за красота на тайландски травестити или изложба на фризирани домашни любимци. А лошите опират пак до четириноги - кой гад, за Бога, превърна хрисимата кучка Мима в безпомощен торс?! Да, човешката добрина прозира най-ясно през отношението към животните и по-слабите, но защо нямаше такива общонационални акции срещу изверга, насилвал двегодишното си дете? Защо по улиците се шляят агресивни малоумници с последно предупреждение от органите на реда, за които е въпрос на време да накълцат невярната си съжителка с трите й деца от друг подобен? Защо полудели алкохолизирани камикадзета всеки ден убиват десетки хора по пътищата? Защо падат цели фасади от ерозирали сгради и погребват случайни минувачи насред големи градове? Защо са необходими луноходи за придвижване по софийските "улици"? Защо... водещата ми половина свиква с тези неща и небрежно махва с ръка - всеки да се оправя както може... А губещата все пак пуска SMS за болно дете, търси кошче да си изхвърли шишето от минерална вода и вярва, че да загубиш едно раздаване не значи, че няма да ти дойдат силни карти. Големият проблем е, че всички тези неща са прах на вятъра. Вятърът, разнасящ пепелта от вулкана, изригнал на майната си, но объркал трафика на цяла Европа. Вятърът, разнасящ мирисът на болка и смърт от изравнената Хаити. Стихии, които не знам дали предизвикваме, но пред които сме абсолютно загубени. Така че, струва ми се, всяка злоупотреба с живота, подигравка със законите и безцелна жестокост е бъркане с пръст в раната на гангренясалата не държава, а планета. Където не съм губеща само аз.
За това търся ореха - там тази безнадеждност изглежда далече. И белотът е приятен, и ракийката е мека, и сънят е дълбок.
Свалям картите на масата. Всичко коз. Играта е Венета срещу лошите. Аз съм една трийсетинагодишна волна птица... Отлитам.

alice in wonderland

разделители за книги

it might get loud

Гледах един филм. Впечатлявам се от филми, но този е с истински герои. И то такива, които мислех, че познавам. Падна ми ябълка върху главата и погледнах през различна призма. Зад въпросните идеализирани, помпозни личности са скрити търсещи, мислещи хора. Филмът е своеобразна среща-> сблъсък-> споделяне-> допълване-> урок... на три живи легенди - Jimmy Page, The Edge & Jack White. Три поколения, три борби, три пътя, три изказа, три реалности. Неподправени, естествени и земни, въпреки своята мощ. Колко мъдрост и опит се крият зад музика, изстрадана, за да получим наготово храна за сетивата си. И фактът, че са идоли на милиони, не е успял да ги изкара от релси. Направо видях ореол над побелялата глава на Пейдж и ми стана смешно, сещайки се за градската легенда, че Stairway to Heaven е молитва към дявола, изпята наобратно. Та той е целунат от Господ, за да създаде Библията на толкова музиканти след себе си. А The Edge - звено от най-великата съвременна група, която пълни стадиони и изгражда културата на цели поколения меломани - той излъчва смирение! Що се отнася до Jack White - направо ми отнесе главата това момче! Сега го открих и останах поразена от неговия суров темперамент. Като гледах кръвта от прежулените му пръсти върху китарата, усетих една струна да се къса и в мен - защо, по дяволите, спрях да свиря на пиано като дете, сега можех да имам и тази способност на изразяване. Аз съм художник, но съм дълбоко убедена, че музиката е най-великото изкуство. Най-масовото средство за влияние над масите. Тези тримата са си извоювали възможността да възпитават целия свят. Във филма всеки от тях разказва за собствената си спечелена война - Page е бил жертва на критиците, заклеймяващи Rock'n'roll-a (не само в BG ги е имало, гадовете) и доста е почакал преди да му кацне птичката на рамото. The Edge е преживял бомбите по улиците на Дъблин и не случайно днес U2 е най-социалната група в света. Jack White се е борил с бедност и липса на шанс. Но всеки от тях е търсил, усъвършенствал себе си, пак търсил, за да можем накрая да ги намерим ние. Видях как трима гурута, трима гении вадят китарите си и без да се надсвирват, без да се дразнят или надцакват, се допълват, вдъхновяват и попиват един от друг. Добър урок за родната действителност, където всеки драпа да е най-велик. В тази връзка, ще избягам от темата - онзи ден пътувах в едно такси, където шофьорът беше събирателен образ на повечето си колеги. За пореден път се наслушах на това: колко сме зле, тоя как ни окрал държавата, оня колко бил богат, от къде ги има тея пари, какво трябва да се направи, за да се оправим, пък ако той (шофьорът) имал власт, как щял да ги изтрепе, да взриви парламента, как той (шофьорът) бил учил еди какво си, работил еди що си, колко е умен, разбира от всичко, пък на - кара такси! Знам, че не е лесно и не е честно... Бъди жив и здрав, недооценен интелектуалецо, обаче предпочитам примера на хора, които се борят, но не спират да търсят. Твойто търсене сигурно се изчерпва до газова уредба за таксето... извинявай, ако бъркам... След това налудничаво отклонение ще се върна до основното - много готин филм, влюбих се в неговите герои за пореден път през живота си и формулирах в главата си следното: няма начин човек да е учител, ако спре сам да се учи. Не може да въздейства, без сам да се впечатлява. Никога не трябва да забравя от къде е тръгнал, за да стигне далеч. Израснала съм с всчики измерения на Rock'n'roll-a - плакали сме на Zeppelin и Floyd, бунтували сме се с Ramones и Pistols, тръскали сме гриви на AC/DC и Judas, рецитирали сме Doors, танцували сме сълзливи блусoве на Bon Jovi.... но за първи път този филм (It might get loud) ме запозна истински с някои от тях - не с идолите, а с хората. Сега сядам да го изгледам още веднъж.

coming soon...