Ще споделя моя родилен опит, за да изцедя изводите от него.
С моя гинеколог сме заедно около 15 години. Израждал е и двете ми деца.
Преди повече от 11 години работеше в Шейново и при сина ми се сблъсках челно с мизерията в държавната болница.
Началото на родилната ми агония започна с грубо подканване от сестрите да качвам и слизам стълби. Това беше около обед на 25 април 2007 г. Привечер еволюирахме до арогантен хумор, докато обяснявах, че се чувствам крайно зле: "Аре бе, само ти раждаш на тоя свят! Мноо па си важна!"
Молех ги да се обадят на моя Док да дойде, а те ми обясняваха, че още нямам разкритие и няма да притесняват доктора. В предродилното отделение около мен настаняваха и отвеждаха родилки, а аз виех и се тресях с надеждата, че поне бебето ще оцелее. Ситуацията прерасна в паника, когато треснах 41 градуса температура и заповръщах зелен сок. През нощта ме изолираха в една стаичка на системи, около мен обикаляха объркани дежурни, аз губех съзнание през няколко минути, вече не знаех какво става. Още беше тъмно, когато като в мъгла се появи моят Док, над чиято глава, почти съм сигурна, имаше ореол. Оказа се, че ме подготвят за секцио, но впоследствие се отказаха, защото бебето е тръгнало. Този човек ми държа ръката, мокреше ми устните с кърпа и ме насърчаваше в следващите безброй часове, в които вече не усещах сили, дори воля за живот. Сашокът се роди около 16,15 ч на следващия ден, 26 април. Междувременно най-хардкор лелката в бяла престилка, която гръмогласно ме иронизираше, свали бронята и се превърна в помощ и безрезервна грижа. Нямах почти никакви жизнени функции, последното, което помня, преди бебето да изреве, беше как Док се мята на гърдите ми. Имах чувството, че ребрата ми ще се пръснат на трески и ще се врежат във вътрешностите ми. Не можех да дишам, но всички наоколо викаха: "Давай!"
И той пак се хвърляше върху мен. Не разбрах как Сашокът излезна... От толкова болка вече не чувствах нищо. Той изплака, заплаках и аз. След това ме шиха половин час, а в следващия месец не само не можех да сядам, но не смеех да кихна или да се изхиля. Тогава си дадох сметка защо на пейките пред Шейново липсва средната дъска. Докато чаках да ме приемат за раждането, висях на двора и се възмущавах от вандалите, поругали и това свято място. Но когато ни изписваха и приличах на полуумрял пингвин, опитващ се да избяга от досег с жив човек, подпирайки кълка на наличните дъски, започнах да разсъждавм колко инженерна е човешката мисъл.
Преди повече от 11 години работеше в Шейново и при сина ми се сблъсках челно с мизерията в държавната болница.
Началото на родилната ми агония започна с грубо подканване от сестрите да качвам и слизам стълби. Това беше около обед на 25 април 2007 г. Привечер еволюирахме до арогантен хумор, докато обяснявах, че се чувствам крайно зле: "Аре бе, само ти раждаш на тоя свят! Мноо па си важна!"
Молех ги да се обадят на моя Док да дойде, а те ми обясняваха, че още нямам разкритие и няма да притесняват доктора. В предродилното отделение около мен настаняваха и отвеждаха родилки, а аз виех и се тресях с надеждата, че поне бебето ще оцелее. Ситуацията прерасна в паника, когато треснах 41 градуса температура и заповръщах зелен сок. През нощта ме изолираха в една стаичка на системи, около мен обикаляха объркани дежурни, аз губех съзнание през няколко минути, вече не знаех какво става. Още беше тъмно, когато като в мъгла се появи моят Док, над чиято глава, почти съм сигурна, имаше ореол. Оказа се, че ме подготвят за секцио, но впоследствие се отказаха, защото бебето е тръгнало. Този човек ми държа ръката, мокреше ми устните с кърпа и ме насърчаваше в следващите безброй часове, в които вече не усещах сили, дори воля за живот. Сашокът се роди около 16,15 ч на следващия ден, 26 април. Междувременно най-хардкор лелката в бяла престилка, която гръмогласно ме иронизираше, свали бронята и се превърна в помощ и безрезервна грижа. Нямах почти никакви жизнени функции, последното, което помня, преди бебето да изреве, беше как Док се мята на гърдите ми. Имах чувството, че ребрата ми ще се пръснат на трески и ще се врежат във вътрешностите ми. Не можех да дишам, но всички наоколо викаха: "Давай!"
И той пак се хвърляше върху мен. Не разбрах как Сашокът излезна... От толкова болка вече не чувствах нищо. Той изплака, заплаках и аз. След това ме шиха половин час, а в следващия месец не само не можех да сядам, но не смеех да кихна или да се изхиля. Тогава си дадох сметка защо на пейките пред Шейново липсва средната дъска. Докато чаках да ме приемат за раждането, висях на двора и се възмущавах от вандалите, поругали и това свято място. Но когато ни изписваха и приличах на полуумрял пингвин, опитващ се да избяга от досег с жив човек, подпирайки кълка на наличните дъски, започнах да разсъждавм колко инженерна е човешката мисъл.
След великото раждане видях Саши май на по-следващия ден... Стоварваха новородените в коридора от един огромен асансьор в нещо като колички от БИЛЛА с табелки. Майките си ги прибирахме за половин час, после трябваше да ги прибутаме обратно в коридора, за да може местните намусени служители да ги отведат в нищото. Аз си представях, че нощем са като жабки в блато, защото бебчетата се чуваха да квакат отнякъде - всички заедно и сякаш под вода...
Шейново тогава беше след ремонт, но в следродилния престой не смеех да се докосна до стените в стаята, да не говорим за общите тоалетна и баня, в които запетайките по плочките бяха най-малкият проблем. Нямаше къде да си закача хавлията, а човекопотокът от пеесе (50) посестрими от боята (едната от които се казваше Хипариета) ме принуждаваше да върша всичко за около 15 секунди. Почти не можех да се движа и не бях сигурна, че ще оцелея. Както и да е, мина.
Шейново тогава беше след ремонт, но в следродилния престой не смеех да се докосна до стените в стаята, да не говорим за общите тоалетна и баня, в които запетайките по плочките бяха най-малкият проблем. Нямаше къде да си закача хавлията, а човекопотокът от пеесе (50) посестрими от боята (едната от които се казваше Хипариета) ме принуждаваше да върша всичко за около 15 секунди. Почти не можех да се движа и не бях сигурна, че ще оцелея. Както и да е, мина.
Това, което се опитвам да извадя от цялата история е, че ако Док не бе помогнал на мен и Саши с натиска върху ребрата, нямаше да разказвам за Шейново с чувство за хумор. Оказа се, че синът ми също се е измъчил ужасно. От зор да излезне, си бе спукал капиляри по личицето, които се виждат до ден днешен, когато се изпоти или развълнува. Месеци наред дядо му го наричаше Коко Тайсъна - сплескана глава, крив нос, червен, подут и нищо общо с човек. Той е бил заклещен в тотална безизходица и неизбежно е бил изтласкан от мен чрез заклеймения в момента метод. Иначе просто е щял да се задуши. Лекарите в крайна сметка знаят какво правят.
Когато след 9 години дойде ред на Инка, Док вече работеше в "София Мед". Тогава точно бе утихнал скандалът с акушерката, пребила бебе там, и той ми обяви, че това е следващата ми дестинация. Реакцията ми беше: "Нали няма да я бият много?" Опитахме се да се засмеем. Той ме убеди, че няма да съм разочарована и че е време да помислим, дали да не прибегнем до секцио, защото бебето отново е доста едро, аз съм с анемия, а Сашокът и 40-годишният ми мъж удариха по една варицела точно в петия ми месец, за да прихвана от тях божествен херпес зостер и почти да ослепея... Та рискувахме да повторим упражнението от предишния път. Тогава имах огромния шанс да съм в досег с едно от светилата на световната гинекология - вече покойната леля на мъжа ми. Великолепна жена, практикувала и живяла в Дубай през последните си 30 години. Тя също ми препоръча секцио, при все че бе твърдо за естественото раждане.
Докарахме го някакси до "София Мед" и истината е, че почувствах болницата като хотел. Докато Док вадеше бебето, беше надул AC/DC, а една акушерка ме галеше по главата, както папа гали Бойко Борисов. После ме настаниха с едно момиче в чиста, спретната стая със собствена баня. Копчета и звънци навсякъде. Леглата приличаха на извънземни съоръжения - накланяха се на всички страни и посоки, само дето не ми говореха с роботски глас. Усмихнат, топъл персонал. Мъжът ми идваше при мен, когато си поиска. Навън люта зима, а вътре на хубавко по пантофи и пижамка, носят ти храна, интересуват се как си. Ти си лежиш, водят ти бебето щом им звъннеш по копчетата. Да не говорим, че ми я връчиха веднага след раждането и пуснаха таткото да я види преди да я измият. Акушерките го убеждаваха, че е много красива, а той я оглеждаше с нещо средно между снизхождение и разочарование. Но аз знаех колко са прави, защото чудесно помнех Коко Тайсъна. След раждането, разбира се, я отведоха за обработка, но аз бях абсолютно спокойна.
Докарахме го някакси до "София Мед" и истината е, че почувствах болницата като хотел. Докато Док вадеше бебето, беше надул AC/DC, а една акушерка ме галеше по главата, както папа гали Бойко Борисов. После ме настаниха с едно момиче в чиста, спретната стая със собствена баня. Копчета и звънци навсякъде. Леглата приличаха на извънземни съоръжения - накланяха се на всички страни и посоки, само дето не ми говореха с роботски глас. Усмихнат, топъл персонал. Мъжът ми идваше при мен, когато си поиска. Навън люта зима, а вътре на хубавко по пантофи и пижамка, носят ти храна, интересуват се как си. Ти си лежиш, водят ти бебето щом им звъннеш по копчетата. Да не говорим, че ми я връчиха веднага след раждането и пуснаха таткото да я види преди да я измият. Акушерките го убеждаваха, че е много красива, а той я оглеждаше с нещо средно между снизхождение и разочарование. Но аз знаех колко са прави, защото чудесно помнех Коко Тайсъна. След раждането, разбира се, я отведоха за обработка, но аз бях абсолютно спокойна.
Третата нощ прекарах в сестринската стая с едни страшни мацки-акушерки в мръснишки хумор и тежък смях, защото циците ми щяха да се спраскат, а Инка спеше като пън и не се събуждаше да ме облекчи... И всички ме натискаха и ми съдействаха, и се смяхме и беше разкошно... Само дето биричка нямаше. Беше лесно и велико. Кихаш 1400 лева и хората правят всичко вместо теб, включително оформянето на документи, за които в Шейново навремето ме караха да тичам без действащ организъм по етажите, даже до някакво гише в мазето, за да може да легализират бебето.
Какъв е личният ми извод:
Лекарите ни са прекрасни, те овладяват ситуация във всякакви условия. Баба знае 2 и 200. Един и същи доктор в една и съща столица е правил най-доброто за мен два пъти, но в различни условия. Разковничето е разликата между държавната и частната болница (Макар че от всяка частна АГ болница транспортират непредвидените случаи в "Майчин дом").
Условията на работа и престой са крайно различни. Потърпевши са както пациентите, така и работещите там, поддържащият персонал най-вече. Едно е да се кискаш с цветни, спокойни акушерки от "Откраднат живот", друго е да те изяде клета женица пред пенсия, която няма стимул за живот и труд, камо ли за съчувствие към други клети женици. Въпреки че преди 11 години най-злата, вкисната и неугледна акушерка накрая свали маската и пърхаше покрай мен като пеперуда. Такова поведение за мен е защитна реакция - да могат да оцелеят някакси след ежедневен дългогодишен сблъсък с болки и смърти.
Лекарите ни са прекрасни, те овладяват ситуация във всякакви условия. Баба знае 2 и 200. Един и същи доктор в една и съща столица е правил най-доброто за мен два пъти, но в различни условия. Разковничето е разликата между държавната и частната болница (Макар че от всяка частна АГ болница транспортират непредвидените случаи в "Майчин дом").
Условията на работа и престой са крайно различни. Потърпевши са както пациентите, така и работещите там, поддържащият персонал най-вече. Едно е да се кискаш с цветни, спокойни акушерки от "Откраднат живот", друго е да те изяде клета женица пред пенсия, която няма стимул за живот и труд, камо ли за съчувствие към други клети женици. Въпреки че преди 11 години най-злата, вкисната и неугледна акушерка накрая свали маската и пърхаше покрай мен като пеперуда. Такова поведение за мен е защитна реакция - да могат да оцелеят някакси след ежедневен дългогодишен сблъсък с болки и смърти.
Беди се случват. Понякога въпреки всички усилия да бъдат предотвратени. Ако аз си бях отишла преди 11 години въпреки усилията на Док, а след това той бе обвинен, щеше да е крайно несправедливо. Има и човешки грешки, има и съвкупности от обстоятелства, които дори опитен и добронамерен специалист не успява да преодолее. А когато загубиш близък, си склонен да колиш и бесиш на сляпо.
Социалните мрежи дават свободата на масите да се пускат по течението и лесно да раздават правосъдие - спасяват чумави козички и бесни кучета, а бичуват лекари и учители, които се трудят в болнични и учебни заведения, превърнати в търговски дружества. В които преди да победиш болестта, трябва да пребориш лошите условия и бюрокрацията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар