разделители за книги

it might get loud

Гледах един филм. Впечатлявам се от филми, но този е с истински герои. И то такива, които мислех, че познавам. Падна ми ябълка върху главата и погледнах през различна призма. Зад въпросните идеализирани, помпозни личности са скрити търсещи, мислещи хора. Филмът е своеобразна среща-> сблъсък-> споделяне-> допълване-> урок... на три живи легенди - Jimmy Page, The Edge & Jack White. Три поколения, три борби, три пътя, три изказа, три реалности. Неподправени, естествени и земни, въпреки своята мощ. Колко мъдрост и опит се крият зад музика, изстрадана, за да получим наготово храна за сетивата си. И фактът, че са идоли на милиони, не е успял да ги изкара от релси. Направо видях ореол над побелялата глава на Пейдж и ми стана смешно, сещайки се за градската легенда, че Stairway to Heaven е молитва към дявола, изпята наобратно. Та той е целунат от Господ, за да създаде Библията на толкова музиканти след себе си. А The Edge - звено от най-великата съвременна група, която пълни стадиони и изгражда културата на цели поколения меломани - той излъчва смирение! Що се отнася до Jack White - направо ми отнесе главата това момче! Сега го открих и останах поразена от неговия суров темперамент. Като гледах кръвта от прежулените му пръсти върху китарата, усетих една струна да се къса и в мен - защо, по дяволите, спрях да свиря на пиано като дете, сега можех да имам и тази способност на изразяване. Аз съм художник, но съм дълбоко убедена, че музиката е най-великото изкуство. Най-масовото средство за влияние над масите. Тези тримата са си извоювали възможността да възпитават целия свят. Във филма всеки от тях разказва за собствената си спечелена война - Page е бил жертва на критиците, заклеймяващи Rock'n'roll-a (не само в BG ги е имало, гадовете) и доста е почакал преди да му кацне птичката на рамото. The Edge е преживял бомбите по улиците на Дъблин и не случайно днес U2 е най-социалната група в света. Jack White се е борил с бедност и липса на шанс. Но всеки от тях е търсил, усъвършенствал себе си, пак търсил, за да можем накрая да ги намерим ние. Видях как трима гурута, трима гении вадят китарите си и без да се надсвирват, без да се дразнят или надцакват, се допълват, вдъхновяват и попиват един от друг. Добър урок за родната действителност, където всеки драпа да е най-велик. В тази връзка, ще избягам от темата - онзи ден пътувах в едно такси, където шофьорът беше събирателен образ на повечето си колеги. За пореден път се наслушах на това: колко сме зле, тоя как ни окрал държавата, оня колко бил богат, от къде ги има тея пари, какво трябва да се направи, за да се оправим, пък ако той (шофьорът) имал власт, как щял да ги изтрепе, да взриви парламента, как той (шофьорът) бил учил еди какво си, работил еди що си, колко е умен, разбира от всичко, пък на - кара такси! Знам, че не е лесно и не е честно... Бъди жив и здрав, недооценен интелектуалецо, обаче предпочитам примера на хора, които се борят, но не спират да търсят. Твойто търсене сигурно се изчерпва до газова уредба за таксето... извинявай, ако бъркам... След това налудничаво отклонение ще се върна до основното - много готин филм, влюбих се в неговите герои за пореден път през живота си и формулирах в главата си следното: няма начин човек да е учител, ако спре сам да се учи. Не може да въздейства, без сам да се впечатлява. Никога не трябва да забравя от къде е тръгнал, за да стигне далеч. Израснала съм с всчики измерения на Rock'n'roll-a - плакали сме на Zeppelin и Floyd, бунтували сме се с Ramones и Pistols, тръскали сме гриви на AC/DC и Judas, рецитирали сме Doors, танцували сме сълзливи блусoве на Bon Jovi.... но за първи път този филм (It might get loud) ме запозна истински с някои от тях - не с идолите, а с хората. Сега сядам да го изгледам още веднъж.