XXI

Направих си кратък анализ на дългата 2009. Не глобален, а личен.

Цяла година дълбах като бормашинка във всякакви задачи с почти истерична бързина. И това не само заради натиска на времето. Най-вече заради първосигналната егоистична цел - да стигна до резултата и да усетя собственото си удовлетворение. Хвърлях се с главата надолу и влагах във всяко начало екстремен ентусиазъм. След това опитомявах предизвикателството и го превръщах в най-лесното нещо на света. Е, понякога бормашинката превърташе. Напоследък все по-често. И удовлетворението започна да куца... Искам, искам да хвана едно платно и да драскам, и да мажа, и да излизам от рамки... а това желание все повече се превръща в утопия на фона на задълженията. Плаша се, че хабя енергия за неща, които са ми много далеч и ме вкарват в клишета. Даже реших, че последното ми творчество (започнато с голям интерес) е толкова бабешко, че трябва да си боядисам косата зелена или да си сложа обица на носа. Но дори за миг не съм се докосвала до успокоението, че рисувам, за да се хареса на някого. И така до онзи ден. Когато се сблъсках с извода, че един жест може да осмисли много неща и да бъде страшен стимул. Получих първото официално признание за работата си. Точно това, към което не се бях стремила, ме направи по-щастлива от егоистичната ми цел. И най-голямата награда беше изненадата. Най-голямо значение имаше фактът, че тези, които заслужаваха признание не по-малко от мен, запазиха тайната до последния момент. И аз се зарадвах наистина. Духът ми се успокои. Сега най-много да си направя татуировка. И ще се налага да ме четкат по-честичко, защото е много гот :-)

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=312063