Илюстрации в "24 часа" към крими материали: Съдебната палата и разстрелът на Златко Баретата, арестът на месаря Пачеджиев, портрети на Б. Б. и Красьо Черничкия

Руски пънкарки?

От доста време преглеждам сайтове с половин ирис, разширен от скептицизъм. Отсявам посланията, дори обикновено вдявам обратното. Информацията, която ни залива, рядко е полезна, а излишна и стеснява мирогледа.
Как да изплуваме от информационния поток, вдишвайки истина сред цялата помия, и да разберем, кога главоногите рожби на пропагандата пускат пипала в стремеж за промяна на човешки нагласи? В даден момент може да се случва нещо по-важно, пропуснато заради рязане на лентички. Вече и аз по американски не искам да знам името на президента си - просто, защото не се чувствам ангажирана.
Какво оръжие са думите и действията? Тези, които ги използват смело, камикадзета ли са? Има ли успешни опити за противопоставяне и революция. Зомбирани ли сме...
Посредством нета хората се обединяват лесно зад общи цели, даже започнаха да свалят правителства. Но колко са искрени, изригвайки против или в защита на някой? Защото под прикритието на анонимна маса е лесно да се крещи. Какъв процент са реално реагиращите и колко са представителите на модерното стадо, на хейтсъсловието или са тролове?
Поредният хит е пърформанса на руските пънкарки.
Като непримирим лаик и кротко камикадзе искам да взривя няколко цели.
Питам се: Проблемът обществен или политически е? Кои са Pussy Riot? Какъв ефект са търсели и имат ли вина за изкупване?
Pussy Riot са достатъчно досетливи за путиновите реакции, за да си направят пиар чрез него. Дори с цената на анатемосване. Действали са целенасочено. Затворът за тях е трамплин, даже успех и награда. Ако не бяха стигнали до там, щеше ли целият свят да гръмне? Този тип авангард до голяма степен е демоде. Хора на изкуството от десетки години се противопоставят на църквата. И Мадона е газила лука заради черния Исус. А сега се рекламира на гърба на Pussy Riot (или по-скоро на своя, където плесна името им на концерт в Москва). Стинг докато ги бранеше, не прие ли офертата на руски магнати да им свири на ушенце? Останалите артисти-защитници не се ли опитват да са симпатични на феновете, демонстрирайки широко скроени разбирания, повечето с оглед напредналата си възраст (е, Пол Маккартни наистина си е поживял и полудувал). Проблемът е чисто политически, добре. Но подобна изява в Европа и Америка не би ли довела до последствия? Ако храмът беше католически? А ако се бяха изтъпанили пред Белия дом, където знаем за арестите през 60-те на протестиращи срещу войната във Виетнам хипита.
И ако за подобен случай на Запад в днешно време не произнесат присъда, няма ли да е заради клякане под обществения натиск. Което при Мечока просто не минава.
Постъпката им изглежда смела и бунтарска, но зад нея стоят поредица неуспешни опити за скандал и бърза слава. Акцията им "Секс в музея" също е адски демоде - оргия в Московския биологически музей е нещо като нищо - безсилието на опитите в днешно време всеки да бъде артист. В Чикаго си ядяха косите през 40-те - доста по-оригинално. Истинско радикално изкуство отпреди векове е Кама сутра, голите Джон и Йоко през 70-те, ние си имаме Косьо, Хубен и Тушев от 90-те, тогава и "Хиподил" отвориха цяла страница в бг музиката. Колко по-красив и говорещ беше боядисаният паметник на съветската армия в София миналата година. И колко повече беше "В крак с времето" от хаоса в Московската катедрала. "God save the queen" на фона на молебена срещу Путин е класическа, да не кажа елегантна - при все, че Pistols са истинските пънкари.
Защо ни впечатляват тези момичета - отговорът е, че са цветна опозиция срещу съвременна диктатура. А народите масово се опълчват срещу силните на деня и застават на страната на слабите. За съжаление често не виждат детайлите.

...

8

Баба

Животе... Колко си пълен и колко бързо можеш да опустееш. Колко не си случаен. Как следваш своя ритъм... Но дори изконната ти последователност не дава покой, когато ни връхлети загуба. Не изпреварваш събитията... оценявам. Но не мога да свикна с липсата на големия човек, скрит в дребничката бабка. Че вече я няма, поне не в този живот. А в него се разкъса паяжината, която вълшебно обвързваше и сплотяваше няколко поколения - връзката, която започваше от пиедестала на нашия Странджа в женски облик, обгръщаше ни, приближаваше ни един към друг, възпитаваше ни. 

Дори нарушена, паяжината трябва да съществува невидима и здрава... Но пиедесталът е празен. А чувството е, че всичко се разпада, защото само нашият Странджа притежаваше магията да кове традиция.

Символът на Вазовия Странджа е толкова точен за нея - сила, топлина и сигурност. А нашият Странджа се казваше баба Донка. Скромна и крехка, горда и могъща. В мен се надпреварват много спомени - разказите ѝ за детството, за любовта, за трудностите и победите, за пътешествията. Виждам я пред себе си - естетика, красота и разум. 

Помня, как ме приспиваше, как ме учеше да шия. Как я карах да слуша първите ми албуми на Guns N' Roses и Bon Jovi. Колко хареса първата ми татуировка. Как с дядо посрещаха приятелите ми под ореха в Балкана на тяхната трапеза, с неговата ракийка, с нейните гозби... Семейните Коледи, когато стягаше паяжината най-здраво и цялата многобройна фамилия бе щастлива в нея. 

С присъствието си Баба Донка изпълни нашите животи и нейният винаги ще ни липсва. 

Напусна ни на 27 февруари 2012 г.

Обичам те, бабче!

people

20

Във връзка с юбилейна рубрика, посветена на 20-годишните, нашарих няколко типажа. Със започването дълбоко се зачудих: как, мамка му, изглеждат те?! Разминавам се с млади хора по улиците всеки ден, но кои от тях са на 15, на 20 или 30? А освен визията, май са объркани и приоритетите на прохождащите в живота. Колко юноши надрастват възрастта си, притиснати от обстоятелствата. И обратното. Могат ли да се изброят недорасляците, рожби на т.н. демокрация, "възпитани" от чалгакултурата. Kадърни момчета и момичета с олимпийски медали потъват в скромността си, а попфолккаки на 22 лъхат на дългогодишен порностаж. Защо ученички крият физиономиите си зад пластове макияж в опити да прескачат възрастта?! А пресни обитатели на Студентски град доказват възмъжаване, трепейки се по дискотЬеките. Ако бях 11-годишната смугла сливенска родилка Кортеза, спокойно можех да имам към 20-летно отроче, макар че самата аз се опитвам да изглеждам на толкова. Познавам страхотни, можещи хора извън София, но не съм сляпа за убийствения вакуум на времето в 70% от прованса, където ако си на 19, изглеждаш като багерист на 37 - без информация, без интереси, без бъдеще. От там е и Кортеза - детето с дете на ръце, която така и не разбрала, че може да не забременее. И даже, че на тази възраст момиченцата играят с кукли, а не с мъже. Е, никой не е застрахован от грешки и дето се вика - който няма грехове, пръв да хвърли камък....

Но все пак: как да приема обратната последователност в развитието - било под формата на масово псевдопорасване или проява на антикултура?!

Забравяйки разнообразието на природни издънки, се замислям - какво е да си на 20. Какво беше... Какво трябва да е. Дали не трябва да е обгърнато с духа от песента "Пак ще се срещнем...", когато 22-годишните са се разделяли с надежда, качвайки се на влака-живот. Доста ретро, но много обещаващо. Защото децата на хората, попили тази атмосфера, не може да не са от добрите 20-годишни. Които в този момент от живота си започват да градят, вдишват всяка секунда свобода и знание, и не бързат да остареят, преди да са загребали с пълни шепи от младостта си..... Нали не звуча като някоя леля?... Защото и аз не бързам. Не мога да спра времето, но на прага на зрелостта имам желанието винаги да се чувствам на 20 - вироглава и неориентирана. Мятайки око назад, нещата ми изглеждат лесни и бистри. Но тогава не успях да взема всичко, което ми се предлагаше и не съумях да предложа максимума на тези, които имах за даденост . И въпреки това пазех онзи дух. Иска ми се след 10 години да виждам ясно през погледа на 30-годишните, а след още 10 - да пия биричка с вироглавия си 20-годишен син, знаейки, че той е като мен. (Това за бирата го написах, за да не изневерявам на традицията да я споменавам като хепиенд в писанията си :))

правата на детето

   

разбор

В разгара на лятото имам усещането за късна есен. И може би не е само от времето. Слънцето липсва не само горе, но и вътре. А вътре - това е моята стая, моят компютър, моята глава... толкова ясно липсва, колкото по средата на юли. Под дъжда и тежките капки на собственото си ежедневие пропускам масови еуфории от политически чистки, световно по футбол, химн на МВР и какви ли не още любопитни проблясъци. Реших да се информирам, да разгоня облаците на скуката, да разчистя хоризонта на стаята и главата, и да избърша праха от блога си... И такаа - относно мрака в държавата: капят първите круши на това свещено правителство - пак без време, вече казахме, че е лято. Защо ли Лъчезар Иванов, дето подал оставка от три поста, отдавна ми изглеждаше съмнителен - от мига, в който пресоли медиите със семейните си проблеми, нагазвайки в "голямата" политика. Сигурна бях, че добродетелите се градят отвътре навън - не може в личния си живот да си гъз, а в професионалния да не си. А в по-широк кръгозор - силно се боя, че политически елит, състоящ се от шепа строги, но справедливи батмани и още толкова объркани харипотъровци, ще се пребори с криза, хранена 20 години в домашни условия и увенчана с десерт от световната икономическа дупка.... Както и да е, поживем - увидим.
Относно футбола: какво разбрах аз от това първенство, освен за съществуването на вувузелите. Светът е футбол, и ние с него - само дето българските спортни успехи се концентрираха на други места. Защо ли имам чувството, че отразяването на волейболните ни победи мина пестеливо. А наред с похвалите, Цвети Пиронкова не се размина и с преброяване на паричните си награди - "ех, как се нагуши това момиче". Побъркаха се да коментират колко пари е взела, все едно не си ги е изработила. Абе, всеки получава, каквото заслужава. Давай напред и нагоре, Пиронкова!
.... И сега любимата ми тема от два дена насам - ХИМНА. Ще се възползвам от факта, че Веско Маринов не четял в интернет, за да дам простор на думите си. Ясно е, че човекът подхожда с чисти чувства. Чувствата видимо са сбъркани, но според мен той е объркал и десетилетията. Химнът е мелодично, запомнящо се недоразумение - казвам го, защото снощи го слушах и после цяла нощ ми се въртя в главата. Тази симбиоза от марш, стара градска песен, естрада и чалга може да побърка човек! Явно авторството на Евтим Евтимов и Тончо Русев си казва думата, но нито безспорният им авторитет, нито преклонната им възраст оправдават безумието на това титанично произведение. Мислех си, че такива възхваляващи изклесъци отдавна не се котират, но ето че Веско Маринов изпълзя от собственото си безвремие и изби рибата. Вече Икебаната има сериозна конкуренция. Жал ми е за ченгетата, олицетворени от женствени, гънещи се танцьори в полицейски униформи на концерта в НДК. Макар че и куките не заслужават снизхождение....
И ако всичко, написано до тук се намира навън, стигам до истината, че слънчев лъч може да пробие единствено отвътре - от моята стая и моята глава. Решавам: ще разгоня преждевременната есен с хубаво парче на Pearl Jam и блян за топло моренце и студена биричка :)

the last XIX century illustrations

След 40 илюстрации затворих последната страница на колекцията "XIX век". Доста пътуване във времето, понякога отегчение и резултати, с които не се гордея, понякога вдъхновение и малки пространства, в които не се побирам. Странно, но имам чувство за раздяла - 40 рисунки = 40 седмици - определено ще ми липсва този сочен пълнеж в сухата ми работа. Ето ги и тях:

раздаване

Свалям картите на масата. Аз съм валат. Слаб играч в това раздаване. Само че играта е Венета срещу Венета - една трийсетинагодишна кукувица, в чиято глава прелитат по трийсетина проблема в минута. Губещата ми половина търси безхаберие, но е пометена от тази с ограничените възможности и неограничените грижи. Иска да полегне в сочната трева под сянката на ореха в балканско село. Да зарови крака в мокрия пясък. Да послуша хубава музика в задимено сепаре... Водещата половина обаче, полегва единствено пред телевизора и се обременява с лоши новини и лоши примери. Заравя си не краката, а главата. Губещата търси време за хубава книга, за място на първия ред в театъра или на последния в киното. Недоумява как добрите вести се завъртат около бутафорни полицейски акции, кадри на Б.Б., приклещил Меркел под мишница, нови футболни съпруги, конкурс за красота на тайландски травестити или изложба на фризирани домашни любимци. А лошите опират пак до четириноги - кой гад, за Бога, превърна хрисимата кучка Мима в безпомощен торс?! Да, човешката добрина прозира най-ясно през отношението към животните и по-слабите, но защо нямаше такива общонационални акции срещу изверга, насилвал двегодишното си дете? Защо по улиците се шляят агресивни малоумници с последно предупреждение от органите на реда, за които е въпрос на време да накълцат невярната си съжителка с трите й деца от друг подобен? Защо полудели алкохолизирани камикадзета всеки ден убиват десетки хора по пътищата? Защо падат цели фасади от ерозирали сгради и погребват случайни минувачи насред големи градове? Защо са необходими луноходи за придвижване по софийските "улици"? Защо... водещата ми половина свиква с тези неща и небрежно махва с ръка - всеки да се оправя както може... А губещата все пак пуска SMS за болно дете, търси кошче да си изхвърли шишето от минерална вода и вярва, че да загубиш едно раздаване не значи, че няма да ти дойдат силни карти. Големият проблем е, че всички тези неща са прах на вятъра. Вятърът, разнасящ пепелта от вулкана, изригнал на майната си, но объркал трафика на цяла Европа. Вятърът, разнасящ мирисът на болка и смърт от изравнената Хаити. Стихии, които не знам дали предизвикваме, но пред които сме абсолютно загубени. Така че, струва ми се, всяка злоупотреба с живота, подигравка със законите и безцелна жестокост е бъркане с пръст в раната на гангренясалата не държава, а планета. Където не съм губеща само аз.
За това търся ореха - там тази безнадеждност изглежда далече. И белотът е приятен, и ракийката е мека, и сънят е дълбок.
Свалям картите на масата. Всичко коз. Играта е Венета срещу лошите. Аз съм една трийсетинагодишна волна птица... Отлитам.

alice in wonderland

разделители за книги

it might get loud

Гледах един филм. Впечатлявам се от филми, но този е с истински герои. И то такива, които мислех, че познавам. Падна ми ябълка върху главата и погледнах през различна призма. Зад въпросните идеализирани, помпозни личности са скрити търсещи, мислещи хора. Филмът е своеобразна среща-> сблъсък-> споделяне-> допълване-> урок... на три живи легенди - Jimmy Page, The Edge & Jack White. Три поколения, три борби, три пътя, три изказа, три реалности. Неподправени, естествени и земни, въпреки своята мощ. Колко мъдрост и опит се крият зад музика, изстрадана, за да получим наготово храна за сетивата си. И фактът, че са идоли на милиони, не е успял да ги изкара от релси. Направо видях ореол над побелялата глава на Пейдж и ми стана смешно, сещайки се за градската легенда, че Stairway to Heaven е молитва към дявола, изпята наобратно. Та той е целунат от Господ, за да създаде Библията на толкова музиканти след себе си. А The Edge - звено от най-великата съвременна група, която пълни стадиони и изгражда културата на цели поколения меломани - той излъчва смирение! Що се отнася до Jack White - направо ми отнесе главата това момче! Сега го открих и останах поразена от неговия суров темперамент. Като гледах кръвта от прежулените му пръсти върху китарата, усетих една струна да се къса и в мен - защо, по дяволите, спрях да свиря на пиано като дете, сега можех да имам и тази способност на изразяване. Аз съм художник, но съм дълбоко убедена, че музиката е най-великото изкуство. Най-масовото средство за влияние над масите. Тези тримата са си извоювали възможността да възпитават целия свят. Във филма всеки от тях разказва за собствената си спечелена война - Page е бил жертва на критиците, заклеймяващи Rock'n'roll-a (не само в BG ги е имало, гадовете) и доста е почакал преди да му кацне птичката на рамото. The Edge е преживял бомбите по улиците на Дъблин и не случайно днес U2 е най-социалната група в света. Jack White се е борил с бедност и липса на шанс. Но всеки от тях е търсил, усъвършенствал себе си, пак търсил, за да можем накрая да ги намерим ние. Видях как трима гурута, трима гении вадят китарите си и без да се надсвирват, без да се дразнят или надцакват, се допълват, вдъхновяват и попиват един от друг. Добър урок за родната действителност, където всеки драпа да е най-велик. В тази връзка, ще избягам от темата - онзи ден пътувах в едно такси, където шофьорът беше събирателен образ на повечето си колеги. За пореден път се наслушах на това: колко сме зле, тоя как ни окрал държавата, оня колко бил богат, от къде ги има тея пари, какво трябва да се направи, за да се оправим, пък ако той (шофьорът) имал власт, как щял да ги изтрепе, да взриви парламента, как той (шофьорът) бил учил еди какво си, работил еди що си, колко е умен, разбира от всичко, пък на - кара такси! Знам, че не е лесно и не е честно... Бъди жив и здрав, недооценен интелектуалецо, обаче предпочитам примера на хора, които се борят, но не спират да търсят. Твойто търсене сигурно се изчерпва до газова уредба за таксето... извинявай, ако бъркам... След това налудничаво отклонение ще се върна до основното - много готин филм, влюбих се в неговите герои за пореден път през живота си и формулирах в главата си следното: няма начин човек да е учител, ако спре сам да се учи. Не може да въздейства, без сам да се впечатлява. Никога не трябва да забравя от къде е тръгнал, за да стигне далеч. Израснала съм с всчики измерения на Rock'n'roll-a - плакали сме на Zeppelin и Floyd, бунтували сме се с Ramones и Pistols, тръскали сме гриви на AC/DC и Judas, рецитирали сме Doors, танцували сме сълзливи блусoве на Bon Jovi.... но за първи път този филм (It might get loud) ме запозна истински с някои от тях - не с идолите, а с хората. Сега сядам да го изгледам още веднъж.

coming soon...

следите

Вървейки по тротоара в локалното на Цариградско от Орлов мост към Полиграфическия, размишлявайки за живота, вселената и всичко останало, се натъкнах на следното: в посока, обратна на моята, се нижеха кървави кучешки следички. Като умерен кучелюб реакцията ми беше съжаление към животното. Като умерен човекомраз споменах майките на всички, от които зависи собственикът на следичките и неговите събратя да не се мотаят безстопанствени по софийските улици. След двайсетина крачки по кървавите дири, възвърнах самообладание - като умерен реалист си дадох сметка, че просто трябва да се примиря с гледката, а като умерен оптимист благодарих на съдбата, че не ме срещна с куцащо квичащо псе. А какво ме дели от това, да се превърна в краен песимист? Гледка, която подсказва за болката на животно и безсилието на група хора пред елементарни проблеми, оставя болезнени дири и в моето съзнание. Защото притежателят на следичките беше заобиколил резултатите от отделителната система на домашните си колеги. Те пък са собственост на софиянци, псуващи селяните, но недорасли да събират лайната на кучетата си от offroadтротоара. По разбития паваж се редуваха препълнени кофи с подпрени на тях изтърбушени диванчета, а вълнообразното Цариградско пращеше по шевовете от автомобили. Ободряващо ми подейства глутница помиари, не само защото отсрамиха бройката на жизнените кучета в квартала, а и понеже целенасочено си влезнаха в подлеза, за да пресекат булеварда. За разлика от някои смели изкукали пенсионери, които съм виждала да ситнят безцеремонно през самото платно. Навързвайки нещата до темата за старците, оставени на доизживяване, рискувам да се превърна в черна станция... Защото нашият неуреден град е столица на болна държавица, където никой не носи отговорност за нищо. И когато първият сняг изтри кръвта от асфалта, затрупа кофите и скри дупките, пейзажът стана по-приятен, но пък придвижването - почти невъзможно... Няма пълно щастие.
Това, с което засега мога да допринеса, е да направя снежен човек, да му закача табелка "софиянец" и да му забия метлата отзад. И да се надявам, че синът ми ще живее в по-добър град.

XXI

Направих си кратък анализ на дългата 2009. Не глобален, а личен.

Цяла година дълбах като бормашинка във всякакви задачи с почти истерична бързина. И това не само заради натиска на времето. Най-вече заради първосигналната егоистична цел - да стигна до резултата и да усетя собственото си удовлетворение. Хвърлях се с главата надолу и влагах във всяко начало екстремен ентусиазъм. След това опитомявах предизвикателството и го превръщах в най-лесното нещо на света. Е, понякога бормашинката превърташе. Напоследък все по-често. И удовлетворението започна да куца... Искам, искам да хвана едно платно и да драскам, и да мажа, и да излизам от рамки... а това желание все повече се превръща в утопия на фона на задълженията. Плаша се, че хабя енергия за неща, които са ми много далеч и ме вкарват в клишета. Даже реших, че последното ми творчество (започнато с голям интерес) е толкова бабешко, че трябва да си боядисам косата зелена или да си сложа обица на носа. Но дори за миг не съм се докосвала до успокоението, че рисувам, за да се хареса на някого. И така до онзи ден. Когато се сблъсках с извода, че един жест може да осмисли много неща и да бъде страшен стимул. Получих първото официално признание за работата си. Точно това, към което не се бях стремила, ме направи по-щастлива от егоистичната ми цел. И най-голямата награда беше изненадата. Най-голямо значение имаше фактът, че тези, които заслужаваха признание не по-малко от мен, запазиха тайната до последния момент. И аз се зарадвах наистина. Духът ми се успокои. Сега най-много да си направя татуировка. И ще се налага да ме четкат по-честичко, защото е много гот :-)

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=312063

XIX

саши

Играейки със сополивото си момченце, което бленува яслите, ама все не може да се задържи там повече от два дена, ми хрумнаха няколко реда. Докато го чакам да се наспи, или по-точно да се нахърка (сънят на бедния Саши е съпроводен със сумтения, ръмжения и други страховити звуци, благодарение на прословутата му трета сливица), съчетах редовете с едно бързо колажче от странички на мои книжки и Самия Саши.
Маймунче, посвещавам ти цяло стихотворение, моля те, оздравявай веднъж завинаги!

дай една цигара....

Звезда ли бе, да го опишеш! Огрява навсякъде - отвисоко в ролята на толкова земен. И хората обичат да им свети. Ето още една гледна точка - разбира се поглед отдолу нагоре. По поръчка на "168 часа" продължих традицията да вадя от звездната карта лика на актуалния Първи. След Станишевото съзвездие на небосклона изгря Батбойковото - дето се вика, звездите ми го говорят. И ако бат Серго седеше семпличък там горе, бат Бойко цепи мрака. Сипе метеоритен дъжд. Със Сириус в десетката и блясъка на Голямото куче в погледа. На фона му бледнеят Орион и Еднорог...
Едни мъдри хора, наречени Ъпсурт, вече са го казали: Дай една цигара ше те e** у звездата...

XIX

Доста приятна задача ме сполетя - да напудря поизветрялата романтика на 19 век. Може би обречена кауза. Два века по-късно се залага на погледа в бъдещето, не назад. А и киното надви книгата. Отдавна някаква си Гражданска война между Севера и Юга не може да се сравнява с Междузвездните, Дракула диша праха на Блейд, а мускетарите изостават не само числено пред бандата на Оушън. И все пак цялата атмосфера на чисти идеали и приключенски дух ми навя носталгия по юношеството... дори не само моето, а на всеки, който не е заспивал докато не изпие последната страница на "Айвънхоу" или "Моби Дик". С много симпатия към запрашените класици започнах да работя. Ето част от резултата:

...А и слушам по радиото Hey Jude...

...

what the hell....?!?

След няколко дни подтискане на емоции, изведнъж избуших - почти изпаднах в паника.... чакай малко да попиша, за да разпусна....
Човек понякога получава удари под кръста. И когато разбере, че е останал сляп за очевидното, започва да се чуди какво още недовижда. Дали е къртица, защото е прекалено доверчив, или не може да общува с хората. Или, задълбавайки по-навътре - дали самият той не носи вина...
След години многобройни и безразборни приятелства, сред които много забравени, а други - истински бисери, започнах постепенно да стеснявам кръга около себе си. Никога не съм съжалявала, не съм искала да забравя... но в един момент се оказах в окото на бурята-живот и докато се чудя кое по-напред, песъчинките минават през ситото, а отгоре остават едрите камъни. Лудите вечери оредяват, отстъпват място на топли приятелски компании. Дългите дни се стопяват и ги сменя побесняло ежедневие. Щедро раздаваните чувства се насочват към черупката на новоизграденото семейство, смелите мечти и вдъхновения се прехвърлят върху малкото момченце, което нямам търпение да видя вечер... Един ден се огледах и установих: дори да не летя на крилете на безграничната свобода, имам семейство и шепа приятели, без които не мога. Понякога ми се иска да благодаря на някого. Искам да заслужа нещата около себе си... и се опитвам да не разочаровам, да не лъжа, да прощавам - наивно, но това май е най-добрата рецепта за спокоен сън и добро настроение.
Е, да, но постигнатият синхрон изненадващо бе нарушен и в страха си да не се разпадне, започнах да се чудя: дали когато съм мека, не гася огъня в общуването, а когато съм директна - обратното, нося напрежение и мога да обидя? Когато прощавам, не правя ли лоша услуга...? Затваряйки кръга на комуникациите, не се ли вторачвам повече в себе си. Не пресъхвам ли, не посивявам ли точно, когато обличам настроението си в цветни дрехи? Май се страхувам повече да не лъсне мисълта ми гола, докато я боядисвам още по-шарено. Или да не стана като онзи, който нанася удари под кръста. А дали нямам много високи изисквания... Дали на онзи сивото просто му седи по-добре... Абе, изключваме го от кръга и готово... Крепостта малко се пропука, но пък останаха само цветните камъни. Докато още ми седи синината от удара по доброто отношение, ще бъда една ококорена къртица, която понякога може да си затваря очите. И ще спра да се съмнявам в себе си... ей, чак се засмях сама :D
Добре, че в моята крепост няма да останат по-малко от три камъка...

more faces & the biggest little man

more

предизборно

Ознаменувах компанията по начин, който прилича на потупване по рамото, а всъщност е шут в задника.
Отново ирония, насочена към познати образи. Рисувах ги ухилени, а моята физиономия изстиваше, мислейки си до къде се простират границите между думите и действията, усмивките и завоалираните цели, черното и бялото. Бих ли се поддала на влияние и провокация, ще повярвам ли на нечие остроумие. До колко мога да открия човека във всеки от тях, различавам ли ролята от истинските намерения...
А лицата са само повърхността, опаковка на кой знае какво. Мимиките са надписи на опаковката, обаче написани на език, който трудно разбирам. Реших да превеждам през собствените си сетива, дори резултатът да заприлича на вица за чукчи, който издал къде е заровил съкровището, но преводачът казал, че чукчи няма да признае. И с риск да се изгубя в превода, разбрах, че не мога да повЕрвам. С риск да променя съдържанието, ще преведа: безсилни са и трябва да им дърпаме ушите!
Реших. Този път, за разлика от предишните години, ще гласувам. Само че с един голям среден пръст върху бюлетината.

faces

Cheers!

Тези дни до болка се чоплеше творбата на чешкия художник Дейвид Чорни. Хора с различни компетенции афишираха крайни светогледи - от мнението, че Велика България е жертва на посредствен творец, до тезата, че и това ни е малко и трябва да сме благодарни, че кенефът не е осран.

Свързаха се с мен от чешки ежедневник с молба за ответен удар - искали да видят Чехия през погледа на чуждестранни карикатуристи. 

Възползвах се от това великодушие. Може би очакваха, че ще отприщят комплексарски гняв - все пак след бурните BG реакции покриха нашата част от инсталацията с траурен воал. Обаче аз не се чувствам засегната от творбата, даже Чорни ме спечели. Защо? Защото работата на артиста е да провокира и в този смисъл той се е справил блестящо. Смисълът на изкуството е да можеш да се изразяваш свободно, да впечатляваш, да имаш силата да прескачаш бариери, непосилни за тесногръдието. Изкуството е начин да манипулираш и Чорни овладя магията, която го превърна от никому неизвестен авангардист в световноизвестна личност. И, между другото, поинтересувах се от произведенията му и установих, че никак не е посредствен. Несериозни са самозванските протести на онези, които не осъзнават смисъла.

Но! След като ми хвърлиха ръкавицата, реших да скалъпя следния отговор. Общувах си онлайн с безкрайно любезна чешка журналистка, която окончателно стопи всички ледове. И така, обезоръжена, сътворих тази семпла илюстрация:

Лицето на Чехия неизбежно е Швейк. Банално. Но реших да им намигна, като го сложа върху етикета на друг елемент от тяхната култура - БИРАТА. За да наблегна на тази "неразривност", придадох на пяната формата на Чехия. И тук идва краткият момент на заядливост - изливането на чешката бира в прословутия български кенеф.
В крайна сметка тамошната журналистка се оказа широко скроена. Беше напълно съпричастна в потушаването на "революцията" и доколкото можахме, скрепихме българо-чешката дружба. Наздраве!