Все по-често се сблъсквам с така модерната русофобия. Реших да подложа на дисекция тази форма на враждебност и да формулирам личното си мнение. Подозирам, че ще съм многословна, така че сега е моментът да спрете да четете.
Никога не съм имала афинитет дори към екскурзия до Русия. Скучна, тоталитарна, затворена страна. Задължителното изучаване на руски език в училище ми беше досадно. Аналогията с дървени трупи, танкове, москвичи и забрадени тьотки с времето ми се засилваше. 80-те на морето се запознах с едни русначета, облечени като бабички, дето искаха да си пишем, но аз ги отсвирих резко. И рускините, омъжени за българи, от дете ми изглеждат кошмарни - особено в мисията си да мьекат с роден акцент след десетки години живот в България. От всички, които съм срещала, има едно изключение - леля Надя, майка на най-добрата ми приятелка в началното училище. Работлива и грижовна, възпита две прекрасни деца, като между тях отглеждаше и сестра ми. Разрешаваше им да гледат телевизия до късно и те бяха експерти по "Робинята Изаура", докато аз мернах само 2-3 пъти Женоария и Леонсио. На снимките от сватбата си носеше венец с маргаритки, през лятото ходеха на палатки по Южното Черноморие. Единственият й "недостатък" бе, че приготвяше безсолни манджи, горчив чай, даже курабийките не бяха сладки. Ако култивираше люти чушки, сигурно нямаше да са люти. И въпреки гореспоменатите екстри, кулинарството й дамгоса допълнително отношението ми към руснаците.
По времето на другарите и другарките, когато ме пращаха при баба ми на ул. "Екзарх Йосиф", си умирах от кеф, как тя се обръщаше към жените. Наричаше ги "Госпожо", което ми звучеше направо като "Мадмоазель". Разказваше ми за царски времена, водеше ме в "Александър Невски" да палим свещички и въобще водехме светски живот.
Проруското влияние, на което бях подложена, бе от страна на дядо. Полковник от ВВС, изучил се в Москва, първият български военен аташе във Виетнам, живял в Ханой по време на войната. По негова линия съм потомка на Капитан Петко войвода. В момента е на 87 години, всеки ден взима сина ми от училище, шофира от София до Ловеч по 10 пъти в годината. Дори се шегува, че дъщеря му (майка ми) не му разрешава да качва стопаджийки. Той успя да възпита у мен особен сантимент - абонира ме за "Колобок", пускаше ми емблематичните руски песнички, гледахме "Ну, погоди", а по-късно ми подари албуми с репродукции на Репин и Шишкин, които оказаха огромно влияние върху художественото ми ориентиране. В последствие открих Виктор Цой, Висоцки, братя Стругацки, Булгаков, Илф и Петров... Всеки е учил Менделеевата таблица, цял свят знае Виктор Нуреев, Ломоносов, Толстой, Чайковски - хора от всички сфери на изкуството, науката и литературата. А когато скоро пак метнах око на "Ну, погоди", установих, че в серията с цирка кончето препуска върху мелодията на "School's Out" на Алис Купър - SLO4AENOS?! NEMISLA.
След години, въпреки натрупаната симпатия към руската култура, изградих политическите си възгледи. Превърнах се в опозиция на разкошния ми дядо. Той ми разказваше, как неговият дядо партизанин е бил изтезаван пред децата си, а после убит. Искаше да прочета антифашисткия роман на баща му (едно от въпросните деца, който впрочем е бил новатор в много отношения - един от първите лютиери в България, изобретил цигулка от 5010 кибритени клечки, на която са свирили световни музиканти и днес е изложена в Националния историческия музей).
Снимката свалих от нета и под нея текстът гласи:
"Тази цигулка е дело на политически затворник от Варненския затвор. Човекът бил преследван от царските власти заради комунистическите си убеждения преди 9 септември 1944 г. Феноменалната цигулка има лък и струни и издава чуден звук, разказват запознати."
Дядо с чувство на обич и дълг изповядва бащината си идеология. Аз се гордея с предците си, но няма как да бъда разубедена, че политическите пристрастия не могат да са фамилна традиция. Факт е, че почти всяко семейство е пострадало от определена власт. Потомците предават и преекспонират омраза, която никога не е конструктивна. Срещала съм потърпевши от комунистическия режим, склонни да зачеркнат Смирненски и Вапцаров. Аз осъждам със сърцето си убийството на Райко Алексиев, но когато намесят в него Николай Райнов, душата ми плаче. Няма сила, която да оправдае атентата в "Св. София", но скърбя и за гибелта на Гео Милев - експресионистът, благодарение на който за първи път течение в световното изкуство навлиза едновременно в България. Тези хора са жертви на нереализируеми, изродени политически движения.
През Виденовата зима бях ученичка в гимназията и не пропусках протест. Ходех със скъсани дънки и кубинки. Беше ми писнало от ориз, картофи и насипни цигари Арда качак. Кълвях американските битнически романи. Искаше ми се да се пренеса някъде в щатите, например Сиатъл. По онова време гледах филм за Сталин, след който Хитлер ми се стори некоординирано бохемче. Червеното ми беше черно. СДС ми изглеждаше единствената алтернатива за съвременен живот. Прекратяване на досегашните чужди влияния, късане на всички връзки с отминалия строй и незабавна лустрация - толкова елементарно.
Ентусиазмът ми започна да секва след събарянето на мавзолея, а по време на натовските бомбардировки над Белград не можех да си намеря място. Споменавам мавзолея, защото още тогава смятах, че подобно недоразумение трябва да служи като чудесна обеца на ухото. Вместо демонстративно да се трие история. Можеше някой ден да го посоча на сина ми: "Ето това, Саше, е налудничава конструкция от отминал режим, в която деца на твоята възраст разглеждат под строй умрял чичко и после не могат да спят седмици. "Зомбита срещу растения" са халтурка. А сега е само луксозна обществена тоалетна и няма страшно." Но при липсата на мавзолей, бих му обяснила, че е нещо, построено за 6 дена, и съборено за горе-долу толкова. Понеже е бил лоша, но много здрава сграда, от чието балконче е махала Лиляна Павлова под формата на пионерче до бай Тошо. Ще му кажа, че човек не може да избяга от историята, колкото и да взривява. Че тя се върти и сегашният политически елит се състои от еволюирали комсомолчета и партийни секретари с номенклатурно потекло. Които във фаза на надмощие се самозабравят.
В тази връзка се сещам за дебатите по демонтирането на паметника на Съветската армия. Позицията ми е сходна: Не искам да се харчат данъците ми за поредната прищявка около историко-политическите иновации. И най-важното - ако паметникът бе останал боядисан "в крак с времето", щеше да се превърне в истинско произведение на изкуството и културно наследство, върху което е отпечатан дългогодишния български преход.
Разбира се оценката не важи за седмоъгълния петохуй пред НДК, който е олицетворение на криворазбрания комунистически "абстрактен модернизъм". Това разхищение на бетон и фаянс идва в повече на всеки нормален. Полуразрушена гротеска, опасна не само за физическото, но и за психическото здраве. И ще си браня данъците със зъби и нокти, ако ще ги инвестират в реставрация или ограда около нея, вместо просто да изчезне. На органичния ми комфорт се отразява и корозиралия летищен Орфей - 21 век сме, мама му. В сравнение с разкапаните му телеса, паметникът на трансформърсите в Шумен пращи от художествена стойност, а този на Съветската армия е жив реализъм (само малко да се оцвети отново и грешка няма да има).
Тук автоматично се връщаме на русофобството. Много от последователите му ще ме осъдят, но ми дреме на шапката. Според последните тълкувания, руснаците са зверове, под чието робство гнием повече от век. В новите учебници по история замениха турското иго с "османско присъствие". Скоро очакваме да въведат руското робство, наред с пълното отричане на всичко славянско. Аз предлагам да цензурират и Дядо Вазов, за да няма противоречия. А, и Славянската ни писменост вече да не се нарича така. Преди години илюстрирах изследване на швейцарски институт, според който във вените ни тече 49% тракийска кръв, 15% славянска, а всичко останало е страшна мешавица от елини, древни македонци и какво ли не. В момента се чудя, какво значи това - че не сме славяни, или че техният ген е на второ място във веригата. Станах разногледа и извън иронията: през 2009 г., 10 години след събарянето на мавзолея, една от първите акции на Б. Б. като премиер бе, да реставрира Руски паметник. Година по-късно цялата столица грееше в билбордове с лика на Путин, очаквайки визитата му. И дълго се наслаждавахме на милата картинка "Владимир Владимирович, овчарско куче и нацепена батка".
Днес палачинката е обърната и даже наличието на Меркел на парада за День победь
I в Москва не бе повод за българско присъствие там. Обятията ни са отворени за щаб на НАТО покрай конфликта в Украйна. По Цариградско дефилира "Джим" Кери, а геноцида над арменците признахме, изчаквайки първо да го направят американците (както се завъртя шегичката, че сигурно забавянето е заради часовата разлика). Циркулираме от една зависимост в друга. Намираме си нови виновници, измиваме си ръцете и облизваме актуалните месии. А всъщност омразата към дадена нация - руската, турската или американската, не е патриотизъм. Мразим съседите си, забравяйки поговорката, че човек не трябва да се кара с тях, защото са най-близо да му окажат първа помощ. Мразим Русия, изолирайки танца й със Запада. Танц, в който ту си чупят краката, ту си правят реверанси. И в двата случая ние нямаме място между чука и наковалнята.
Често повтарям, че нищо не е черно-бяло. Всяко фанатично фобско или филско напъване ми изглежда болестотворно. Интелигентният ерудиран човек не страда от предразсъдъци. За илюстрация ще дам балансирания завършек на споровете за руснаците, които водим с моя иначе перфектен мъж. Имаме си репертоар в дебата. Първо, той ги нарича крепостни селяни, а аз му отговарям, че са били такива, както във всяка друга държава, във всеки момент от историята са експлоатирани роби (тук правя препратка към редовете нагоре с отношението ми към тьотките и танковете). Второ, той казва, че в Русия прости хора бедстват в мизерия на огромна територия. Аз му отговарям, че да, но и в едни американски щати е фраш с дебили, разпръснати по прерии и пустини, дето не могат да четат и (еле па у Тексас) скиват ли негър, му е спукана работата. Да не говорим за у нас - липсващото звено царства в 2/3 от територията на България. Той преминава към трета точка - в Русия всичко, освен Москва и Санкт Петербург, е тотал щета. Аз отново му давам за пример положението извън големите градове на САЩ, както и, че в българската провинция човек спокойно може да се гръмне. Разбира се, не игнорирам факта, че ако човекът има възможност и средства, би живял отлично в някое китно планинско селце. Но пък мъжът ми в спокойствие и идилично безвремие няма да издържи и 3 дена. В разговора не пропускаме руските олигофрени из фриксайтовете. За тях сме напълно съгласни, че няма втори. Въпреки, че аз имам слабост и към американските. Светът е пълен с идиоти и фрикове дебнат отвсякъде.
Финишираме със Сталин - изверг, на който всичко човешко е чуждо. Аз добавям, че с Хитлер са нападнали заедно Полша. И тук изригваме в единодушие и си стискаме ръцете. Извън американо-руските дебати, съм дълбоко убедена, че истината е в Стария континент.
В този ред на мисли, преди месец гледахме The Boat That Rocked - филм по истински случай с любимия ми Филип Хофман, за частно рокрадио, плаващо на корабче в Британски води през 66-а. За забраната на рокендрола до такава степен, че накрая правителството ги оставя да се издавят, за да спрат емисиите. Е, имаше хепиенд - слушателите им нелегално ги спасиха с подръчни материали.
Няма как да не се сетя за стригането в България по същото време. Тогава баща ми се е завирал на таван в Банишора да слуша "Крийдънс". Но този филм, както и други класики като It Might Get Loud (в който Джими Пейдж разказва за критиците, заклеймили кариерата му в началото) са красноречиви, че рокендролът е прохождал в немилост навсякъде по белия свят. Не само у нас.
20 години по-късно, когато тук комунистите още бяха на власт, вече съществуваха "Кале" и "Нова Генерация", голямата сестра на близнаците от нашия етаж носеше рокерия с нашивки на "Мейдън", а баба ми наричаше другарките "госпожи". Бях дете, но усещах, как режимът все по-често се сблъсква със стабилна бариера.
Винаги и навсякъде в човешката история властимащите са проявявали сила при страх от неподчинение. Атаката е най-добрата защита. През вековете крале, свещеници, политици и военни са определяли битието ни. Но не и съдбите ни. Рано или късно хората вдигат глави и тръгват срещу системата. Всяка империя е имала начало и край.
Преди 2 години отново скачах по протести. Тая работа се оказа безславна, въпреки хилядите вдигнати глави. Явно още ни е рано и клекнахме обратно. Остана само мразенето, а то не е достатъчно за премахване на проблемите в здравната система, информационната цензура, ниските доходи, психясването на нацията, кръвопийството на малцинствата... За това отдавна не са ни виновни комунисти и фашисти. Много след тях, ние си оставаме овце. Всички фобства и филства са рожби на принципа "разделяй и владей". Аман от стадния ни манталитет, аман от руснаци и американци, от изкривяване на ценности, от духовен геноцид над поколенията. И за разкош, да вместя вица за цигането, което попитало баща си: "- Тате, какво е демокрация? - Това, Хасанчо, е когато белите работят, плащат данъци, а от тях живеем ние, получаваме помощи и не плащаме сметки. - А това не ги ли дразни? - Дразни ги, ама това вече е расизъм."
За край на фермана, се отприщвам да помразя и аз - с интернационален и широк фокус: СМРТ за вълците в овчи кожи, които ни управляват от десетилетия, за олигарсите и мутрите, разпродали България. СМРТ за единиците, владеещи и моделиращи света. СМРТ за всички диктатори, начело със севернокорейското деграде, откъснало милиони клети роби от реалността. СМРТ за религиозните фундаменталисти, СМРТ за ислямските фанатици, унищожаващи хора, паметници и история. Всички те ми се виждат някак си по-страшни от руснаците.
Viva la revolution! И Punk's not dead!
