Странджа

Чистейки компютъра си от стари файлове, се натъкнах на статия в "24 часа" под формата на сбит пътепис, която съм писала през 2012 г. Поради сантименталност, а и защото съдържа интересна информация, реших да я пусна със съпровождащия снимков и графичен материал, но без редакцията, с която е публикувана:

Сред вековните дъбови гори на Странджа витае мистика, към която никой не остава безразличен. Планината помни тайнствата на траките и ги съхранява в легенди и традиции, останали до днес. Истинска магия е досегът до целебните оброчища и параклиси в древните ѝ недра. 

Надгробни могили, крепостни руини и антични съкровища, закътани в живописната местност, чакат да бъдат видени от онези, които са готови да ги намерят. Пътища и каменни мостове са останали от времето, когато Тракия е била Римска провинция (I в. н. е.). Тези пътни артерии са свързвали Средна Европа и Османската империя, което говори за изключителното геополитическо и икономическо местоположение на региона.

До ден днешен местното население извършва религиозни обреди, по-близки до езичеството, отколкото до православното християнство. Такива са дори ритуалите, призоваващи Богородица. Странджанци пазят духа на траките още от новокаменната епоха, вярват в целебните извори и енергийните кътове, където молитвите биват чути. 

Научно обяснение за местната народопсихология дава швейцарският институт по генетика "Игенеа", според който във вените на българина тече 49% тракийска кръв, а едва 15% славянска, 15% елинска, 11% антично-македонска и 8% финикийска.

Разказът ми за Странджанските потайности започва от Синеморец, откъдето са двамата ми пътеводители с дълбоки корени - Донка и Светльо Фотеви, щедро споделящи знанията си за древните паметници и обичаи, запазени единствено в района на Странджа. 

Светльо е капитан далечно плаване, обиколил цялото земно кълбо. Защитил всички сертификати, той е един от малкото действащи капитани в ледови условия. Негово хоби е фотографията и попълва уникална фотоколекция. Бисер в нея е рядка снимка на семейство тюлени върху огромен ледников блок, които успява да щракне при едно от дългите си пътешествия. 

Донка е медицинска сестра, но артистичната ѝ натура се изявява в поезия. Издала е две самостоятелни стихосбирки и е от съставителите на първата антология "SMS Поезия". Двамата посрещат гости в хотелчето си в Синеморец и ги очароват с приказни истории от този край. 

Започвам странджанската си епопея именно оттук, където през август 2006 г. е открито Синеморското съкровище в могилата на тракийска жрица. Намира се над Царския плаж при устието на р. Велека. 

Донка, която е дарена с тънка сетивност към мистиката, разказва, че още преди разкопките, разхождайки се по хълмчето е усещала вибрации във въздуха. Могилата е съществувала скрита и непокътната до момента, в който собствениците на новопостроен зад нея хотел решават, че хълмът пречи на гледката към морето и започват да го рушат с багер. Зейналата дупка разкрива невиждана находка. По случайност в същото време на същото място е на почивка Даниела Агре - един от най-добрите действащи траколози, която веднага разпознава градежа на гробница и започва разкопки. Разкрива се едно от най-старите тракийски съкровища, датиращо от III в пр. Хр., свързано с почитание към бог Дионис. Съдържа златна пластина с надпис "Деметриус направи...". Такава находка е позната единствено от гроба на Александър Македонски. Тракийската жрица, от чиято огърлица е пластината, е била ритуално изгорена и погребана в Синеморската могила. Донка е присъствала на разкопките и е изживяла огромно вълнение, докато пред очите ѝ са се появявали бича глава с ювелирна изработка, фигура на богинята Нике и други изящни елементи. Помни как в деня след откритието небето и морето побелели и се развихрила внезапна буря.

Мистиката на Синеморец не се изчерпва с това. Точно под могилата, на Царския плаж се извисява каменен сфинкс, вперил взор на север. Образът му се вижда ясно, когато човек нагази в морето и погледнe на запад към скалите в началото на плажа. Има легенда, според която Сфинксът ще се надигне и скалната маса при устието на Велека, към която той гледа, ще се разтвори. Донка нарича тази забележителност "фараон" и споделя, че по залез слънчевите лъчи разиграват страхотен спектакъл, при който падат директно върху образа на каменното образувание.

По пътя от Царево към Малко Търново се намира село Българи. То е единственото място в България, където нестинарството (бос танц върху тлеещи въглени) е запазено в чистия си вид. По-назад във времето са го практикували некомерсиално и в селата Бродилово, Кости, Граматиково, Сливарово и Кондолово. Ритуалът е езически, въпреки, че се играе в деня на християнския празник "Св. Св. Константин и Елена". Църквата не го признава и го заклеймява като "дяволски", при все, че именно император Константин Велики, син на Елена, обявява християнството за равноправна религия в Римската империя чрез Миланския едикт (313 г. н. е.). 

По време на нестинарския танц изпълнителите изпадат в транс и често правят предсказания. Дори могат да преведат непросветени през жаравата чрез иконата на Богородица. 

Характерна забележителност в селото е каменната църква "Св. Св. Константин и Елена", пред която се намира нестинарският кръг. Била е опожарена по време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), но след това е възстановена и обявена за културен паметник. Интересен факт е, че иконите вътре са слабо засегнати от огъня, а стилът им е нетипичен за българското православие, тъй като се доближава до сецесиона. В някои от рисунките дори е хванато движение.

Следващата спирка е Граматиково (на 25 км от Малко Търново). То е родното село на Донка. Нейната майка е известна сред жителите като "Бялата магьосница". Гадае върху бобови зърна, което по странджански се нарича "замятане на боб". Това умение се предава от уста на уста през поколенията и тя го е усвоила от своята майка. Помогнала е на много хора и го прави безкористно, без да връща никого от портата си.

Тук е моментът за един куриозен факт: 

При едно от пътуванията си по море Светльо попада на интересна информация - според японски метеорологични сателити, измерващи климата и чистотата на въздуха в световен мащаб, има само едно място, освен Амазонската джунгла, където атмосферата е кристална - над горите край Граматиково. Сред тях е скътано лечебно аязмо и само няколко глътки от водата и половин час, прекаран в тишината край него, пречистват духа и тялото. Всяко листенце и тревичка се виждат необичайно ясно и разстоянията изглеждат нереално къси, поради оптичния ефект на кристалния въздух. Стигнахме до извора, след като Донка ни обясни, че за да го намерим, трябва да засечем на километража 3 км по пустия път след селото към Малко Търново и да отбием колата насред нищото. Отправяйки се наляво по полето, се стига до хълм, върху който се е кротнал малък параклис на Св. Илия. Преди години установили, че параклисът е построен върху древно тракийско светилище, чиито останки ясно се забелязват зад прихлупената обител. Вътре се пали свещ за здраве, а излизайки, търсещият аязмото трябва да се завърти 90 градуса надясно и да тръгне направо през високата трева. Пресича се добре запазен римски път и се навлиза навътре в гората. След спускане по стръмен склон, пред очите се разкрива каменната ниша, под която извира лековитата вода. В нея плуват почти микроскопични пиявици, но нашата инструкторка предварително успокои, че те са признак на живителните качества на течността. Когато напълниш шише от аязмото, можеш да си сигурен, че водата пази свойствата си, докато пиявичките мърдат в нея.

По нашия маршрут се намира и село Бродилово. Не може да не го споменем, тъй като стана печално известно с тракийския ритуал за гонене на болести "тричане". Извършва се, като кучета се улавят в примка, завъртат се бързо във въздуха и се пускат в реката. Макар че местните твърдят, че е безопасен, обичаят попадна под ударите на Закона за защита на животните и вече не може да бъде практикуван.

Един от феномените на Странджа е Индипасха - вековно тракийско оброчище, където жреците са извършвали жертвоприношения към Бога Слънце и Земята Майка. То е скрито дълбоко в горите и е много трудно достъпно. Години наред е било неоткриваемо в каньона на Аязмовската река. Представлява пространство, заградено от две огромни плоски скали, под които извира лечебен ручей. От тях пада дебела сянка, която създава усещане за свръхестествен сумрак. 

След години в неизвестност, когато там отново стъпва човешки крак, естествено се е осъществила симбиозата между езичество и християнство, и хората са сковали малък параклис, в който се пали свещ за здраве. На висящите по скалите растения символично се закачат кърпи или части от дрехи, които изглеждат като нереална човешка намеса в пустата местност. 

Самото име Индипасха означава "пет дена след Пасха (Великден)" и се смята, че водата, която извира от там, е най-лековита една седмица след Великден. 

Донка знае от майка си, че някога на Възкресение са ходили до Индипасха с волски коли. Нощували са там, а на сутринта са посрещали изгрева. Слънцето в този момент изглежда надвиснало и огромно.

Най-обсъжданото и спорно находище в дебрите на Странджа е Гробът на Бастет - древногипетско божество, дъщеря, а после и жена на бога на слънцето Ра. Изобразявана е с котешка глава. От нея тръгва египетският култ към котките. Култ, толкова силен, че възползвайки се от него персийският цар Камбиз разгромява египтяните през 525 г. пр. Хр., като използва живи котки за щитовете на своите войници и така превзема долината на река Нил и завладява Египет. 

Предполага се, че мъртвата Бастет е пренесена и погребана именно в Мишкова нива до Малко Търново. Това предположение се приписва и на Ванга, а през 1981 г. са проведени изследователски експедиции с дискретното съдействие на Людмила Живкова. Загадъчната ѝ смърт често е свързвана с проклятието на Бастет. 

Тракийският комплекс днес е разграбен от иманяри, безстрашни пред легендата за божествено възмездие. Но според мълвата, всеки отнесъл се с нечисти помисли към свещения гроб, е покосяван от прокобата. 

Предполагаемата гробница се намира в скала с отвор, чието местонахождение е проектирано от съзвездието Цефей. Местните твърдят, че са виждали образа на богинята, сияещ в отвора.

Територията на Странджа е осеяна с феномени, но те са малка част от историческото и духовно богатство на България, натрупано през вековната ѝ история. 

Не е трудно да отворим сетивата си и да го последваме.

SASIPAHA IA TAZIDARZAVA!!1!

Дежурното осмиване на таксиметровите шофьори, разбиращи от всичко, меланхолични към миналото си, споделящи знания, светоглед и приключения с отегчените клиенти, внезапно се преобрази във възторжени лозунги, че няма срамна работа, че е възхитително човек да е свободен и смел да смени средата си, когато е принуден от обстоятелствата, понеже държавната машина мачка обикновения честен гражданин и го принуждава да оцелява, както съумее.

Всичко е така. Отдавна няма държава. Има власт, концентрирана в една тиква и свитата ѝ, пуснали пипала във всяка сфера, за да се облагодетелстват и царуват вечно. 

Но и животът е въртележка. Ако си бил на гребена на вълната и изведнъж се озовеш под вода, изплуваш както можеш. Ако решиш да се развиваш на свободна практика, също си принуден да набавяш допълнителни средства по неведоми пътища, тъй като един талант не стига. Повечето жълти шофьори са на този хал и се борят с живота. Познавам страхотни музиканти, заработвали допълнително като таксита и бармани, знам ювелирна художничка, гледаща чужди деца за пари, учителка зад каса в супермаркет, пенсионери, които не берат плодовете на дългогодишния си труд... Това е дълбоко несправедливо. Държавата рядко е зад гърба на обикновения човек. А обикновеният човек радко е атрактивен за масата, така както публична личност, принизена до обикновена. И ето че пак сме изправени пред казус: за конкретно таксе ни е по-мъчно, отколкото за останалите. Във фокуса е, че то съдържа в себе си всичко, което според общите принципи не трябва да е шофьор на такси - известна, образовна, самостоятелна жена. Извън фокуса остава тътенът, че имиджът ѝ в досегашното поприще бе спорен и репортажите ѝ се клатеха на кантара на общественото мнение. Фокусът се плъзна покрай собствените ѝ думи, че не се е отказала от призванието си и пише за L’Europeo и „Мениджър“, че сама набляга на личния си избор след неизгодни предложения за работа поради морални и финансови причини, и същият този фокус се разби в обичайната мишена на ограниченото слово. 

За мен изводите са:

Карането на такси може да превърне някого в "лице на свободната журналистика" много по-бързо от години скандални репортажи.

Медиите ни са на 111-о място в света не само заради политическия похлупак, а и защото масовият потребител истерично се дави в информационния поток - или пали от половин оборот, плискайки във всеобща еуфория, или печално притихва пред (не)свободното слово. Споделя линкове към жълти сайтове като достоверни новини. Обявява карането на жълта кола за по-престижно от писането, след като до вчера е подценявал труда на шофьорите. Или както каза Сашока пред домашното кино: "В този филм звукът на прилепите е като на катерички, хванали бяс".

Таксиметровата професия е изморителна, но и авантюристична - обикалят града, трупат социален опит всяка минута, обогатяват нецензурния си речников запас в час пик, изострят чувството си за самосъхранение. Първосигнална и задружна, гилдията им навремето почти свали правителство. Това си е материал поне за книга. А реакциите от демонстрацията на мъжкото момиче, което е станало още по-мъжко, са напълно предвидими. 

SASIPAHA IA TAZIDARZAVA!!1!

Секс и последици

 
Дни наред чета за компроматите, качени в сайта на оня тупан Нидялко. Такава истерия настъпи, че цъкнах да видя за какво иде реч, а бях забравила за съществуването на ПИК.
Нагледно проработи принципът, че няма лоша реклама. Включително и за момчето, което безусловно защити своето момиче. Обаче зверски ме е яд поради следните причини:

Източниците: 

Интернет потребителите заклеймиха самодоволния, дълбоко сбъркан "проповедник на свободното слово", който публикува кадрите. Изригнаха срещу комплексирания келеш, направил снимките, както и срещу неадекватните органи на реда, проспали проблема още в зародиш. Въпреки това компроматите още си седят на сайта, наглото копеле Нидялко съска срещу всички, лайното с фотоапарата си живурка весело, а полицията се почесва да не казвам къде. Само думи, дела - не. Яд ме е нечовешки.

Отзвуците: 

Справедливото възмущение ескалира във възторжени феминистки изклесъци - всички мъже са за затвора, всички жени са богини, а останалите да гласуват за архитекта. Ми, не - повечето мъже защитиха момичето, нейният си мъж - също. Представителите на силния пол рядко постъпват като говедото с фотоапарата, за сметка на това много жени злорадо коментират "падението" на жертвата, все едно никога не са правили глупости. А това, че архитектът е нападнат грозно по време на предизборна кампания, нито го прави по-добър или по-лош професионалист, нито може да е повод за гласа ми на всяка цена. Яд ме е, много ме е яд, че гневът отново се пусна по вълната, а тя се разбива в най-различни брегове.

Последиците: 

С лека ръка е сринат човек, който има родители, приятели, его, бъдеще, планове... Колкото и момичето да усеща подкрепа и разбиране, такъв печат може да доведе до необратими последици. Дано тя осъзнае, че всяко чудо е за три дена и скоро всички ще забравим. Но мен продължава да ме е яд. Нидялко, дано никога не спиш спокойно!

Ахилесовата пета, обута в кец:

Като непоправим оптимист, който вече вметна максимата, че няма лоша реклама, напомням, че на територията имаме серия от чалгапевици и една адреналинка с домашни порноклипове, предизвикали стабилен тласък на кариерите им. По света имаме Памела Андерсън, Парис Хилтън, Моника Люински, даже еманципирам списъка с мъже като Кевин Костнър, Слай, Томи Лий и още много... Твърди се, че някои сами пускат порното, когато около личностите им цари затишие. Чуждият секс е любопитна пикантерия и търсено зрелище, а интимните ласки не са чужди никому. Демек нищо революционно под слънцето не се е случило. Всеки прави глупости и дори не мога да нарека грешка позирането на момичето. Тя има право да се забавлява, както ѝ е приятно, щом не престъпва законите. Но ме е яд за друго. За едно единствено нещо в тези снимки - изцапаната гуменка. Защото тя е ахилесовата пета на цялата история. Ако кракът беше бос или извън кадър, сигурна съм, че достойнството на момичето нямаше да страда така, че нямаше да има толкова моралисти срещу нея, че архитектът щеше да изкрещи: "Видяхте ли, смотаняци, каква яка жена си имам! Завиждате ли миии?!" И тя щеше да е Парис Хилтън, а не класическа обитателка на Студентски град. 

За това най-много ме е яд.

Насилие ли е изтупване на памперс върху дупе

Не съм запозната със съдържанието на поредната ябълка на раздора - Стратегията за закрила на детето. Предполагам, че не би трябвало да е нещо лошо, щом защитава най-уязвимата част от обществото. Но отзвуците определено предизвикват реакциите ми.
По новините на Нова коментират позицията на Църквата, искаща уточняване на дефиницията "физическо насилие над деца", и като контрапункт поставят напудрена майчица на едногодишно бебе, скромно разсъждаваща колко е лошо да удряш детето си. Чудесно. Нещата отново не са черно-бели. Действително да причиняваш болка на плът от плътта ти е върховна низост, но все пак не искаме съседите да ни докладват всеки път, когато се скараме на малък разбойник, защото не е ясно какво точно правим - насилваме ли го или се опитваме да го възпитаваме. И обратното - какъв авторитет може да е за многодетна изтощена майка дантелената женица от репортажа, която дори не е стигнала до етапа тичане по площадки, детето й още не е яло кучешки екскременти, не е влизало в схватка за лопатка със себеподобно, не е докопвало кутията с лекарства, ножици или карфици...

Аз съм далеч от съвършенството, нямам претенции на експерт в отглеждането на деца, дори напротив - трудно ми е, залагам на импровизации, проби, грешки, редувам ентусиазъм с апатия... пълна лудница ми е. Но има две неща, които са ми стълбове и отправни точки - обич и медицина: Децата ми да знаят, че са безумно обичани, че могат да споделят всичко и винаги съм до тях. А аз да не забравям, че медицината е чудо, думата на чичо доктор е закон, лекарствата лекуват, а ваксините предпазват. Толкова.
Имам сестра и приятелки, на които искрено се възхищавам за търпението, мъдростта и подхода, проявяващи чистосърдечно, утопично неразбиране даже към изтупване на памперс върху дупе. Но покрай обсъждането на Стратегията за закрила на детето освен справедливо отвращение към насилието, се възбуди патосът на един особен вид дами - онези, превърнати от майчинството в по-големи католици от папата. Дами, придобили абстрактни виждания относно хранене, ваксиниране, общуване, възпитание. В живота ще ги познаете по много признаци: Често децата им се казват Вивиан или Райън, но ги наричат "маменце" с кротък напевен гласец. Дами, които бленуват "50 нюанса сиво", но вербално се борят с домашното насилие. Кърмят в мола, пазаруват само от био магазини. При температура 40 градуса лекуват Вивиан с хомеопатични бонбонки, а педиатър посещават само при опит за добиване на фалшива бележка за ваксинации. Когато Вивиан бутне друго дете, кротичко продумват: "Недей така, маменцсеее." Когато го бутне пак, обясняват, че Вивиан не е искала, а на третия път обвиняват другото дете, че я предизвиква. Когато фиксират, че твоето отроче яде Зрънчо, че му се скараш като хукне към улицата или го оставиш да си сипва пясък във врата, те гледат с презрение и надмощие. За тези дами дърпането на ухо, плесването през ръката или дупето заслужават смъртна присъда (междувпрочем и аз мразя това с ухото и никога не съм го прилагала). И преди някоя богородица да ме нарече привърженик на насилието, ще изпреваря ситуацията с няколко думи:
Не понасям агресия под никаква форма. Няма нищо по-тъжно от дете, страдащо физически или душевно. Децата са привилегията на обществото, а човек се познава по отношението му към по-слабите. Това включва и възрастните хора, болните, бедните, животните.
Всички знаем, че една личност започва да се гради от капсулата на дома и семейството. Моят син имаше малшанса да съществува в объркани, трудни първи седем години от живота си. Спаси го това, че винаги е бил засипван с обич и подкрепа, но нито за миг не съм спирала да го третирам като нормално дете, което трябва да се научи да разграничава доброто от злото, да е състрадателно, да взима правилни решения. В момента е краен пацифист и много обичам да разказвам една случка от времето, когато беше първолак:
Отива с баба си и дядо си на вилата в Троянския балкан. Там живее едно Маугли, което е на неговата възраст, но диворасло - удря, плюе и бяга за добър ден. Баща ми, който е Банишорски "възпитаник" не може да издържа на гледката Сашокът да се прибира всеки ден ошамарен и разреван, и му дава мъдър съвет:
- Дадовото, ти си една глава над него, следващия път, когато те удари, плесни го и ти, и той повече няма да те закача.
На другия ден Маугли се появява на площадката, разритва конкуренцията, включително Сашока и побягва. Нашият, следвайки инструкциите на дядо си, яхва скутерчето и бавно скъсява дистанцията. Настига го и му плесва един шамар. Маугли ляга на асфалта и започва да пищи на заколение. Баба му дотичва с подкрепление от още 5 бабуина и се нахвърлят върху Сашко. Баща ми се добира до баталната сцена, разхвърля бабуините, изправя Мауглито и гордо цъфва:
- Браво, дядовото, ела да ти купя сладолед!
Прибират се с царствена походка, нашият плющи сладолед преди вечеря, но щом ляга, се върти и не може да заспи. Майка ми го пита:
- Какво става, бабе, какво те мъчи?
А той отговаря с печална физиономия:
- Бабо, не искам повече да удрям хора...
От следващия ден респектираният Маугли вече ходи след Сашока като сянка и го гледа в очите. Но това не помага на горкия пацифист да се чувства по-добре.
Та така. До ден днешен работим върху чувството му за самосъхранение, за да се научи поне да не опира пешкира в спорна ситуация.
Малката пък е голяма хала. Сашокът казва, че е "тя", но се усеща като "той". Инка расте в любвеобилно, весело семейство, не е чувала родителите си да се карат. Но пък редовно е в центъра на някаква дандания. Обикновено прави всичко наопаки с бойна походка, игрив поглед и усмивка под мустак. Ние редуваме всякакви общоприети методи за въздействие, но рядко дават резултат. Вкъщи често се шегуваме, че я корумпираме, за да слуша: "Ще ти дам бонбон, ако престанеш да рисуваш по вратата на хола". Но това не е никакво решение. И когато иска да докопа лекарствата, пригодила стол до хладилника, подскачаща на ръба му, събаряща магнити в безсилието си да достигне недостижимото, а ти й обясняваш десет минути, че е опасно и отровно за здрав човек, че ще я боли коремчето, че само мама може да дава лекарство и дъра-бъра, но тя продължава с вой да се напъва към целта, единственият работещ метод е плесване през ръчичката. В този момент тя се концентрира, усетила санкцията, и следващия път, когато кашля, не драпа към забранената зона, а знае към кого да се обърне:
- Мамо, може ли сироп?
Ако това е насилие, хвърляйте камъни. Но не е. Това е моето възпитание. Нормален човек не се отглежда нито с насилие, нито само с милване. Не може с еднаква интонация да го хвалиш и да му правиш забележка. Детето трябва да се извинява, да благодари и да казва "моля". Когато "Недей така" не помага, то трябва да разбере, че всяко действие има противодействие. Трябва да има чувство за самосъхранение, защото светът става все по-суров и няма всички да го наричат "маменцсеее". Трябва да разбере, че насилието е лошо, но да умее да се защитава. Това ще постигне, когато е смело, но не е агресивно. А няма да е агресивно, ако расте спокойно, обичано и поощрявано, и в същото време е научено да спазва правила. Да знае, че не то е шефът, а ти си неговият ментор. Да осъзнава кое е правилно и кое не е, да заслужава награди, но и да познава наказание.
Ако заради тези думи някой реши да ми взима децата, да знае, че те не могат без мен, а и не искат. А аз вече се изприщвам от псевдомиротворци и други идиоти, и на стари години ще стана агресивна към тях.

Лого и производни

Понеже е голяма дандания с логото на Пловдив-Евростолица на културата, селектирам и украсявам в общ текст отделни коментари, които съм писала по случая.
За пореден път настана вечният проблем, съпътстващ запазените знаци, спечелили обществени конкурси: работата е нагласена, логото е мега зле, всеки може да направи по-добро. Така беше при знака на Европредседателството, при неосъщественото лого на България, новото на БНТ и други. Факт е, че тези конкурси са спечелени от професионалисти по определени правила. Това, разбира се, не означава, че в кандидатурите не е имало по-добри. В крайна сметка всичко е в ръцете на жури от компетентни лица, на чието мнение възложителите разчитат. Оттам нататък масовите отзвуци нямат значка. Човешките възприятия са субективни - на мен може да ми харесва Джеймс Хетфилд, на теб - Дейв Мъстейн. Ако не те кефи, може да се помайтапиш, да попсуваш тихо, но дотам.
И понеже в случая с пловдивското лого нещата ескалираха от ирония с елементи на фалос до обвинения за "кражба на ГЕРБ" от швейцарската фирма Ascot Elite Entertainment, за която никой не е чувал, нито тя е чувала за някой, някакси моралната ми граница бе прескочена.

Всеки има право да не харесва знака на Пловдив, герба на София, логото на Пепси или Батман, но личните нападки са съвсем друга бира. Обвинението в кражба при случайно съвпадение на дадена форма с различни пропорции, омаловажаващо труда на човек в името на нечия политическа борба е смешно и гадно. Швейцарската фирма едва ли е заложила в концепцията си седем тепета и амфитеатър. И в музиката съществува принципа на първите 4 такта, в които не се определя авторство. А тук дори не може да има спор.
Аз обичах да се шегувам, че в знака на Европредседателството пише ГЕРБ обратно на часовниковата стрелка. Цитирам с върховно удоволствие великото стихче на Димитър Цолов-Доктора, посветено на логото на България:
Едно Яйченце рохко по средата,
на север Синьо цепнато дупе,
в подножието му блести Сълзата,
току до Розата на Бе Се Пе.
Чадърче за коктейл стърчи отляво,
Зелена шумка вдясно, долу - гьол ...
Картинката е превъзходна, браво!
Харесах я дори без Алкохол.

Но едно е естетически да не одобряваш нещо, друго е да се целиш насляпо в моралните качества на автора.
Всъщност с човека, създал пловдивския знак, сме състуденти в един курс от Художествената академия. Преди да разбера, че е той, видях продукта и си казах "HUBAVOE, GOTOVOE". После се светнах кой го е правил, и вдигнах палец: той е адски кадърен и работлив, спечелил е конкурса и просто си заслужава. Това е. В логото са спазени всички графични закони, има идея и смисъл. Харесването му е субективен въпрос. Всичко останало е интрига.

П.П.: От гореизброените конкурси съм участвала единствено в този за ребрандинг на БНТ, но там изборът на победител беше блестящ и напълно заслужен. Така че мнението ми не е користно, а е нормална реакция на човек, който това работи.

Ненормално

Боже! Баща убива детето си. Толкова зловещо, че почти ослепяхме за застреляната майка. Нов коз за линчуване. Вече се наситихме на погубени любими, журналистки, старци... Грехове повтарящи се, отминаващи... Бърз взрив на недоволство, после пас и айде следващият. Генерални заключения, обединяващи престъпленията по пол, раса, политически пристрастия...
При предишния катарзис Северин олицетворяваше народното недоволство - необразован, от боята, МЪЖ, друсан, пиян... Можеше да не стане толкова известен, ако жертвата не бе прибързано обявена за борец срещу политическата система. Сегашният е бял, със законно оръжие, МЪЖ, хубав, с чиста алкохолна проба. Но се е насрал още повече. Убил е плът от плътта си. И двамата са МЪЖ. Убил жена.
Преди време отхвърлен любовник очисти бившето си гадже и цялата й фамилия с все съседското дете в Нови Хан. Проследихме цялото разследване наживо, докато изродът се застреля в барака. А сестрите Белнейски някога... погубени без време девойчета и години напрежение в очакване на присъда. Съвсем скоро поредната разкошна млада дама приключи земния си път след многобройни жалби и ограничителна заповед, издадена дни преди да бъде убита от мъжа си. Вече не ги помня поименно... то какво ли не беше... Безброй мъртви беззащитни жени с разбита психика, мълчащи съседи, с жалби, потънали в бездействащи институции. И безброй невинни случайни жертви на примати, дебнещи в храстите. Престъпления, заслужаващи най-строгото възможно наказание. И тъй като в повечето случаи не го получават, се превръщат в генератори за расиситки изблици и феминистки пориви за линч на срещуположния пол.
Най-важният за мен извод от последния кошмар е, че таксиметровият шофьор е страшен гъз - бил е в състояние да спаси детето, но за жалост е типичният пример за неандерталска апатия, спасявайки собствената си кожа.
НО! Колко случаи имаме на жени, родили в тоалетна и удушили бебетата си, захвърлили ги в кофи, в паркове... Имаме заключени от майките си деца, изгорели в пожар. Имахме бенгализирана акушерка, осакатила новородено. Имахме убития от майка си Пепи, заради който почти падна Костовото правителство. Насилието към по-слабия без заплаха за живота е чисто човешко качество. Сякаш забравяме, че е така откак свят светува. За Джак Изкормвача отпреди сексуалната революция, за О Джей Симпсън...
В момента на територията имаме масова лавинообразна агресия без умисъл и цел. Вследствие на лоши възпитание, образование, стандарат на живот, култура. Увенчани с чувство за безнаказност. Всеки прави, каквото си иска. Изродите, независимо от пола и расата, трябва да се наказват и то нагледно. И прословутата Истанбулска конвенция няма да вдигне нивото без работеща държава.
Имаме израснало поколение без ценностна система, чиито родители са набавяли насъщния, докато децата им са оцелявали на улицата. А там в крайния квартал или извън големия град е най-страшно. Обособява се липсващото звено - необразовано, агресивно, идеализирало чалгата като единствена форма на изкуство и парите като единствен признак на успех. Те вече са на 20-30 години - на колкото са детеубиецът Викторио и Северин.
На толкова са и вилнеещите из Европа бежанци. Тези, за които моята любима колежка Поли Трифонова, живееща на Острова от години, скоро написа, че когато има издевателство над жени, кметът излиза с официално обръщение "Не ги предизвиквайте, във ваши ръце е да се защитите". И когато гръмне атентат официалното становище е: "Нас не ни е страх, все едно не се е случило."... Не ги предизвиквайте... с какво по-точно... да ходим със скафандри??
ХОРА!
Хора, жени, живеем в ужасен свят, в който въпреки че дамите са бисери, мъжете са едно от най-хубавите неща. Най-добрите във всяка сфера - изкуство, наука, спорт, готварство ако щеш. Винаги ще бъде и трябва да е така. Мъжете са силният пол. Но въпреки че някои злоупотребяват с това, нека тяхното надмощие не се прехвърля от реалните случаи на насилие към всички останали взаимоотношения. Както каза Катрин Деньов: "Не отнемайте на мъжете правото на флирт." Нека не ги поставяме на колене заради убиеца Викторио и подобните му уроди. Като, разбира се, не забравяме, че заради флирт или несподелена любов не може да се отнеме правото на живот.
Мъже, вие сте велики! Особено моят и аз съм щастлива, че е "пофлиртувал" преди да стане опасно за него.

Родилни неволи и радости

В нюзфийда ми съжалението за загубения живот на родилката от Сливен върви в крак с агресия към лекарското съсловие. Съвсем скоро се случи обратното - всички медицински лица бяха издигнати в култ, когато доктор уби цигане. Интересна работа... 
Ще споделя моя родилен опит, за да изцедя изводите от него.

С моя гинеколог сме заедно около 15 години. Израждал е и двете ми деца. 
Преди повече от 11 години работеше в Шейново и при сина ми се сблъсках челно с мизерията в държавната болница. 
Началото на родилната ми агония започна с грубо подканване от сестрите да качвам и слизам стълби. Това беше около обед на 25 април 2007 г. Привечер еволюирахме до арогантен хумор, докато обяснявах, че се чувствам крайно зле: "Аре бе, само ти раждаш на тоя свят! Мноо па си важна!" 
Молех ги да се обадят на моя Док да дойде, а те ми обясняваха, че още нямам разкритие и няма да притесняват доктора. В предродилното отделение около мен настаняваха и отвеждаха родилки, а аз виех и се тресях с надеждата, че поне бебето ще оцелее. Ситуацията прерасна в паника, когато треснах 41 градуса температура и заповръщах зелен сок. През нощта ме изолираха в една стаичка на системи, около мен обикаляха объркани дежурни, аз губех съзнание през няколко минути, вече не знаех какво става. Още беше тъмно, когато като в мъгла се появи моят Док, над чиято глава, почти съм сигурна, имаше ореол. Оказа се, че ме подготвят за секцио, но впоследствие се отказаха, защото бебето е тръгнало. Този човек ми държа ръката, мокреше ми устните с кърпа и ме насърчаваше в следващите безброй часове, в които вече не усещах сили, дори воля за живот. Сашокът се роди около 16,15 ч на следващия ден, 26 април. Междувременно най-хардкор лелката в бяла престилка, която гръмогласно ме иронизираше, свали бронята и се превърна в помощ и безрезервна грижа. Нямах почти никакви жизнени функции, последното, което помня, преди бебето да изреве, беше как Док се мята на гърдите ми. Имах чувството, че ребрата ми ще се пръснат на трески и ще се врежат във вътрешностите ми. Не можех да дишам, но всички наоколо викаха: "Давай!" 
И той пак се хвърляше върху мен. Не разбрах как Сашокът излезна... От толкова болка вече не чувствах нищо. Той изплака, заплаках и аз. След това ме шиха половин час, а в следващия месец не само не можех да сядам, но не смеех да кихна или да се изхиля. Тогава си дадох сметка защо на пейките пред Шейново липсва средната дъска. Докато чаках да ме приемат за раждането, висях на двора и се възмущавах от вандалите, поругали и това свято място. Но когато ни изписваха и приличах на полуумрял пингвин, опитващ се да избяга от досег с жив човек, подпирайки кълка на наличните дъски, започнах да разсъждавм колко инженерна е човешката мисъл. 

След великото раждане видях Саши май на по-следващия ден... Стоварваха новородените в коридора от един огромен асансьор в нещо като колички от БИЛЛА с табелки. Майките си ги прибирахме за половин час, после трябваше да ги прибутаме обратно в коридора, за да може местните намусени служители да ги отведат в нищото. Аз си представях, че нощем са като жабки в блато, защото бебчетата се чуваха да квакат отнякъде - всички заедно и сякаш под вода... 
Шейново тогава беше след ремонт, но в следродилния престой не смеех да се докосна до стените в стаята, да не говорим за общите тоалетна и баня, в които запетайките по плочките бяха най-малкият проблем. Нямаше къде да си закача хавлията, а човекопотокът от пеесе (50) посестрими от боята (едната от които се казваше Хипариета) ме принуждаваше да върша всичко за около 15 секунди. Почти не можех да се движа и не бях сигурна, че ще оцелея. Както и да е, мина. 

Това, което се опитвам да извадя от цялата история е, че ако Док не бе помогнал на мен и Саши с натиска върху ребрата, нямаше да разказвам за Шейново с чувство за хумор. Оказа се, че синът ми също се е измъчил ужасно. От зор да излезне, си бе спукал капиляри по личицето, които се виждат до ден днешен, когато се изпоти или развълнува. Месеци наред дядо му го наричаше Коко Тайсъна - сплескана глава, крив нос, червен, подут и нищо общо с човек. Той е бил заклещен в тотална безизходица и неизбежно е бил изтласкан от мен чрез заклеймения в момента метод. Иначе просто е щял да се задуши. Лекарите в крайна сметка знаят какво правят. 

Когато след 9 години дойде ред на Инка, Док вече работеше в "София Мед". Тогава точно бе утихнал скандалът с акушерката, пребила бебе там, и той ми обяви, че това е следващата ми дестинация. Реакцията ми беше: "Нали няма да я бият много?" Опитахме се да се засмеем. Той ме убеди, че няма да съм разочарована и че е време да помислим, дали да не прибегнем до секцио, защото бебето отново е доста едро, аз съм с анемия, а Сашокът и 40-годишният ми мъж удариха по една варицела точно в петия ми месец, за да прихвана от тях божествен херпес зостер и почти да ослепея... Та рискувахме да повторим упражнението от предишния път. Тогава имах огромния шанс да съм в досег с едно от светилата на световната гинекология - вече покойната леля на мъжа ми. Великолепна жена, практикувала и живяла в Дубай през последните си 30 години. Тя също ми препоръча секцио, при все че бе твърдо за естественото раждане. 
Докарахме го някакси до "София Мед" и истината е, че почувствах болницата като хотел. Докато Док вадеше бебето, беше надул AC/DC, а една акушерка ме галеше по главата, както папа гали Бойко Борисов. После ме настаниха с едно момиче в чиста, спретната стая със собствена баня. Копчета и звънци навсякъде. Леглата приличаха на извънземни съоръжения - накланяха се на всички страни и посоки, само дето не ми говореха с роботски глас. Усмихнат, топъл персонал. Мъжът ми идваше при мен, когато си поиска. Навън люта зима, а вътре на хубавко по пантофи и пижамка, носят ти храна, интересуват се как си. Ти си лежиш, водят ти бебето щом им звъннеш по копчетата. Да не говорим, че ми я връчиха веднага след раждането и пуснаха таткото да я види преди да я измият. Акушерките го убеждаваха, че е много красива, а той я оглеждаше с нещо средно между снизхождение и разочарование. Но аз знаех колко са прави, защото чудесно помнех Коко Тайсъна. След раждането, разбира се, я отведоха за обработка, но аз бях абсолютно спокойна. 

Третата нощ прекарах в сестринската стая с едни страшни мацки-акушерки в мръснишки хумор и тежък смях, защото циците ми щяха да се спраскат, а Инка спеше като пън и не се събуждаше да ме облекчи... И всички ме натискаха и ми съдействаха, и се смяхме и беше разкошно... Само дето биричка нямаше. Беше лесно и велико. Кихаш 1400 лева и хората правят всичко вместо теб, включително оформянето на документи, за които в Шейново навремето ме караха да тичам без действащ организъм по етажите, даже до някакво гише в мазето, за да може да легализират бебето. 

Какъв е личният ми извод:
Лекарите ни са прекрасни, те овладяват ситуация във всякакви условия. Баба знае 2 и 200. Един и същи доктор в една и съща столица е правил най-доброто за мен два пъти, но в различни условия. Разковничето е разликата между държавната и частната болница (Макар че от всяка частна АГ болница транспортират непредвидените случаи в "Майчин дом"). 
Условията на работа и престой са крайно различни. Потърпевши са както пациентите, така и работещите там, поддържащият персонал най-вече. Едно е да се кискаш с цветни, спокойни акушерки от "Откраднат живот", друго е да те изяде клета женица пред пенсия, която няма стимул за живот и труд, камо ли за съчувствие към други клети женици. Въпреки че преди 11 години най-злата, вкисната и неугледна акушерка накрая свали маската и пърхаше покрай мен като пеперуда. Такова поведение за мен е защитна реакция - да могат да оцелеят някакси след ежедневен дългогодишен сблъсък с болки и смърти. 

Беди се случват. Понякога въпреки всички усилия да бъдат предотвратени. Ако аз си бях отишла преди 11 години въпреки усилията на Док, а след това той бе обвинен, щеше да е крайно несправедливо. Има и човешки грешки, има и съвкупности от обстоятелства, които дори опитен и добронамерен специалист не успява да преодолее. А когато загубиш близък, си склонен да колиш и бесиш на сляпо. 

Социалните мрежи дават свободата на масите да се пускат по течението и лесно да раздават правосъдие - спасяват чумави козички и бесни кучета, а бичуват лекари и учители, които се трудят в болнични и учебни заведения, превърнати в търговски дружества. В които преди да победиш болестта, трябва да пребориш лошите условия и бюрокрацията.

За плъховете и хората

Обикновен български гражданин, лекар, отстрелва рецидивиста Плъха в двора си и обществото настръхва. Лекарят стрелец е героизиран, но след това се оказва, че е сътворил тотална манджа.
В тази връзка ще ви разкажа една история. Ще я опиша дълго и подробно, за да ме разберете напълно.
На 4 май 2016 г. сутринта станах да изпратя Сашока на училище. Мъжът ми Мартин и тримесечната Инка още спяха. Саши вече се беше приготвил, нарамил раницата до външната врата. Претичах през кухнята, да проверя дали си е взел шишето с вода, и с почуда забелязах, че балконската врата е отворена. Макар и пролет, вътре бе станало студено и се усещаше странна миризма на оцет. Тръгнах да затварям вратата, блъснах я безуспешно, но бравата не захапа. В този момент още не осъзнавах какво се е случило. Понеже на 4 май Марти има рожден ден, преди да заспим му подарих нов портфейл. Затова, когато видях портмонетата ни, отворени на кухненската маса, а личните, банковите карти и визитките - извадени до тях, си помислих, че е решил да си подреди нещата в подаръка. Все пак ми се стори странно, че и моят портфейл е разхвърлян... Блъснах балконската врата още веднъж и чак тогава погледът ми се фокусира върху разбитата каса при горната брава.
Никога няма да забравя как ми се подкосиха краката. Изтичах към Сашока и истерично го заразпитвах дали всичко му е наред, забелязал ли е нещо необичайно и т.н. Той ме гледаше като теле, без да разбира какво ме прихваща. Тогава реших, че по-добре и да не разбира, прегърнах го силно и го засилих по стълбите да бяга към училище.
За пояснение отбелязвам, че живеем на втория етаж в панелен блок в Красно село.
Та изпратих милия Сашок, върнах се в кухнята и с треперещи ръце отворих портмонетата. Те бяха съвършено празни. Преди това бях изтеглила дневния си лимит и моето трябваше да пращи от мангизи. Като в мъгла се добрах до мъжа ми и вместо празничен квикот за рождения ден, изграчих: - Марти, май са ни обрали... Той се захили: - Да, бе, глупости!
Стана, последва ме в кухнята и се втрещи... До този миг в стреса си не бях забелязала, че служебният му лаптоп не е върху масата. Тогава започнахме да се щураме из апартамента, да си търсим телефоните, за да звъннем на 112... но и тях ги нямаше. Зарядното на моя висеше употребено на дивана в стаята, в която спим... в която още спеше бебето... Личният компютър на Марти също бе изчезнал. Купи си го седмица по-рано - геймърски, със светеща клавиатура, само дето не го целуваше, толкова беше щастлив. Дори старият лаптоп на леля му, забравен в раницата си, вече не бе наличен.
Марти се облече и тръгна към 6-о полицейско управление, а аз останах вкъщи да чакам, като внимавах да не се движа, за да не залича евентуални улики. Представях си, че като дойдат полицаите, ще се осъществи нещо като "От местопрестъплението: Красно село" - ще перкат фин вълшебен прах със специални четчици, ще отлепят следи от подметки по пода, ще светят с ултравиолетови фенерчета по ъгли и кьошета. Седях тихичко на един стол да не събудя бебето, като преди това внимателно го проверих за дишане и всякакви жизнени показатели. Треперех и се оглеждах. Под масата имаше няколко стотинки и парче от плик. Главата ми щеше да се пръсне от ужас, че някой е обикалял къщата докато спим. Стаята на Сашока е на другия край на коридора и той реално е изолиран от нас, толкова далечен и сам... Нощем често се събужда да пишка или да пие вода, ами ако беше срещнал някой... В този момент в паметта ми изплуваха шумове, които чух през нощта. Помислих, че може да е Саши, но някакси не можах да стана, надигнах се, дори ми се стори, че виждам силует в стаята, и колкото и да е странно, легнах обратно и заспах. Впоследствие ни светнаха, че е възможно да е имало газ, което би обяснило и странната миризма на оцет.
След около половин час се материализираха полицай и полицайка, изпратени от районното, докато Марти дава показания. Без да щадят местопрестъплението, затопуркаха с кални кубинки навсякъде. Мъжката кука ме попита:
- Искам да чуя и от вас какво липсва.
Аз запелтечих, а гласът и краката ми толкова трепереха, че сигурно съм изглеждала луда.
Той:
- Обадихте ли се на 112?
Аз:
- Как, като нямаме телефони и връзка със света...
Той:
- Е, не сте ли подали сигнал?!
Аз:
- А вие как сте тука, ако не сме подали??
Той:
- Хахах да бе, верно! - само дето не се плесна по челото и тримата изпаднахме в малоумен смях, примесен с лека истерия от моя страна. След това се повъртяха още малко и си тръгнаха, като ме предупредиха да чакам истинските разследващи. Преди да дойдат те, се прибра Марти, и двамата кротичко зачакахме. И така ТРИ часа.
Няма да обяснявам, какъв бардак настана, когато се появиха ония с отпечатъците. Химерата ми за криминално разследване бе разбита на пух и прах, след като оплескаха скарата с някаква чернилка, почукаха два пъти на касата на балконската врата, а когато им посочих стотинките и парчето плик на пода и плахо споменах: "Сигурно са пъхали нещата в пликове", единият ме стрелна: "Ами сигурно!". Окаляха пейзажа и си заминаха безвъзвратно и завинаги.
Това се случи на 4 май. На 6 май (Гергьовден) мъжът ми си засече откраднатия айфон в някаква циганска махала. Локализирахме го, даже огледахме къщата на стрийтвюто и звъннахме екзалтирани на дознателката. Какво разочарование настъпи, когато категорично ни отсвириха, защото е празник и нямало дежурни полицаи. - Елате в понеделник. - каза жената спокойно, но нетърпейки възражения. - А ако ние отидем с наши хора да си вземем нещата?? - Тогава ще нарушите закона.
В понеделник Марти отиде в 6-о и им показа мястото. Питал ги къде да им прехвърли линка, но те му отговорили, че нямат действаща поща, започнали да разгъват книжни карти и да се борят с тях като прасета с тиква. Един по-иновативен полицай все пак си дал фейсбука, за да поддържат връзка. В общи линии не останали изненадани от локацията, защото по техните думи "тая улица я знаели". И това ни беше последната среща с органите на реда.
Около две седмици по-късно Марти си засече лаптопа в Милано.
Междувременно на балкона изградихме непробиваема решетка, добавихме още една външна врата с две ключалки. Месеци наред спяхме с нож до леглото.
До ден днешен преди лягане вечер имаме ритуали: заключваме балконската врата на кухнята, затискаме я със стол, и все пак оставяме препятствия - торба с буклук, шише, което евентуално да издрънчи и др. Заключваме първата външна врата, после втората, щракаме резетата, оставяме лампата в коридора да свети... И въпреки всичко се стряскаме от всеки шум и се будим по 10 пъти да оглеждаме балкона.
Оттогава в квартала чухме за още такива случаи. Миналото лято едни хора отсякоха дърво под прозореца си, защото по добра случайност сгащили някакъв маймун, покатерен на него през нощта.
Почти две години от полицията няма ни вест, ни кост. Когато чуя за протестиращи полицаи, ми иде да ги запаля.
Ако имах оръжие и в онази нощ се бях събудила, щях да очистя крадеца. Много пъти съм сънувала, как всичко се случва отново и го убивам с върховно удоволствие. И когато обществото се взриви в защита на лекаря, застрелял рецидивист, аз бях категорична: Това е единственото, което е трябвало да направи!
Но когато се оказа, че е причаквал Плъха, че е дебнел точен момент и след това е прикрил действията си, размислих: Ние с Марти не сме се спотайвали под прозорците, не сме търсили отмъщение, дори не направихме опит да си върнем вещите сами, защото това противоречи на ЗАКОНИТЕ. Ако в афекта си след обира и бездействието на полицията се бяхме сдобили с незаконно оръжие, а след това бяхме забелязали някой под балкона, бяхме го издебнали и убили, какви хора щяхме да сме. Дори и да бяхме наказали истинския престъпник, а не някой случайно пикаещ, нямаше ли да сме лоши и ние? Да, щяхме да сме лоши.
Ако се бяхме събудили в онази нощ и по някакъв начин се бяхме справили сами, щяхме да сме герои, защото сме защитили децата си. Щяхме да сме убийци. Но все пак добри.
В това е тънката разлика.
И най-обезнадеждаващото е, че родната полиция хич, ама хич не ни пази.

Конвенцията

Избърсвам праха от блога си, за да комбинирам в общ текст няколко коментара, които писах във фейсбук под постове за конвенцията.
Конвенцията... брррр... вече се усеща като Конституцията... или Конфекцията... с елементи на Илюминация... Оставяме шегата настрана и ето, че отново имаме два полюса. Тълкува се, че тези, които са против нея, подкрепят домашното насилие, а тези които са за нея, са либерасти, които ще сменят половете на децата.
Аз, разбира се, се лутам по средата и ето бърз синтез на първосигналното ми възприятие по въпроса:
Истанбулската конвенция не е закон, а образно казано цели да "побутва" системата към прилагане на законите. Законите. Те съществуват. Но за съжаление няма функциониращи полиция и съдебна система. Това ме навежда на мисълта, че с въпросния документ или без, положението ще си остане същото. Просто ще се появят нови скъпоплатени бюрократи - т.нар. "надзорници" по прилагането му, които допълнително ще объркват с намесата и тълкуванията си и без това безнадеждните разследвания на случаите на домашно насилие. 
Какво разбираме под домашно насилие - това е физически и психически тормоз в дома. Автоматично означава, че под закрила трябва да е потърпевшият, независимо от пол, възраст, религия и т.н. - демек както жена, тормозена от мъжа си, така и мъж, тормозен от жена си, хермафродит от травестита и т.н. Следователно подразделението на полови и социални трансформации в конвенцията е напълно излишно и дори натрапва не толкова, че всички са равни, колкото, че някои са по-равни. Отваря се вратичка, че всеки с нетрадиционна ориентация се оказва по-защитен от насилие от всякакво естество, всравнение с изтезаваните жени, за чиито палачи ограничителната заповед не представлява никаква пречка. Т.нар. джендъри ще имат основание да се оплачат на базата на пола си, за разлика от мен, например.
Тук идва моментът с броя на половете. В един статус четох великодушно пояснение, че и биологичните, и социалните полове са 2, просто "вторите са въведени във формулярите заради еманципацията". Чудесно. Само че аз си представям следната картинка: Имаме мъж, който се чувства жена. Попълва документ. В графата биологичен пол (секс) той е длъжен да отбележи "мъж". Но в графата социален пол (джендър) той ще отбележи "жена". Половете са си два, но ко прайме сега? Аз съм достатъчно еманципирана, за да нямам проблем с това, но и достатъчно стъпила на земята, за да не ми допада, че тези отметки изместват фокуса от реалния проблем. А я да си представим, че този джендър ми е набрал за нещо. Винаги може да ме съди за насилие, позовавайки се на Истанбулската конвенция, защото съм го нарекла "педал". Докато аз не мога да го пипна, както и да ме обиди.
Страшна е не самата Конвенция, а лавинната тенденция да се пропагандират въпросните полови промени. Четох, че в Полша, Великобритания и редица други държави тя е приета, но със сериозни редакции. Демек няма лошо към побутване на системата да работи, но и не трябва да се отнасяме лежерно към останалите мракобесни идиотии, пробутвани покрай основното.
Не на последно място - прави ми впечатление, че за пореден път най-ревностните почитатели на джендърите са точно определен тип хора: с традиционна ориентация, но тенденциозна демонстрация на съпричастност към всяка нетрадиционна проява или малцинствена група без да са пряко засегнати. Когато има гейпарад, те първи са там. Когато се съберат кърмачки да свещенодействат в МОЛ, те веднага ги приветстват. Когато куче изяде дете, те спасяват кучето от евтаназия. 
За разлика от тях нормалните хомосексуалисти не се натрапват, живеят си като пичове и нямат нужда от специфични конвенции. Но всички ние като общество имаме нужда от работещи съдебна власт и полиция. 
Ако конвенцията може да гарантира, че ще стане чудо и всички престъпници ще се озоват в затвора, бих си затворила очите за спорните елементи. Но за мен е пределно ясно, че това няма да се случи.

За първите дами

Напоследък са много обсъждани първите дами - тяхната възраст, визия, поведение, функции или липсата на такива. Попринцип грам не ме вълнуват и с искрена почуда приемам тръпките на критиците и феновете им. В морето от коментари попаднах на доста крайни: Макрон е разтегната от извратена бабичка до модна икона, съществува група "Спаси Мелания", Ердоганката била покемон, нашата командвала мъжа си. Преобладава нагласата "защо изобщо се появяват на обществени места, вместо да работят нещо".
И си помислих: Що пък да не се изкажа и аз? Всъщност "Първа дама" е кофти работа. Не е само брошката на ревера на Първия мъж, а отговорността да е пример за подражание, да оглави достойни каузи, да изгради образа на семейството като институция. Такива останаха в историята Джаки Кенеди, Лейди Даяна, съвременните Мишел Обама, Кейт Мидълтън и още куп европейски принцески. Хилъри Клинтън беше неотлъчно до мъжа си дори по време на импийчмънта, преглътна чест и гордост в името на това да изгради кариера, която по-късно да я доведе до президентска кандидатура, а Бил без малко до Първи Дам. И това доказва, че да си първа дама не пречи на професионалните качества и амбиции. Разбира се, не е нужно да се превръщаш в персонаж на "Мисия Лондон", но... рисковете на професията.
Относно сегашните таралежи в гащите, г-жа Макрон отдавна бе на мушка преди да ме развълнува. Докато на първия тур на изборите баща ми, гледайки новини измърмори: - Може ли в днешно време за всичко да ти искат психотест - за шофьорска книжка, за газов пистолет... а за да си президент на Франция не ти искат!... Аз си казах: Аре бе, решава се съдбата на цяла Европа, а всички бърборят за някаква клета женица. И цъкнах да разгледам по-подробно какво аджеба е това чудо... Преди да продължа само да вметна, че съм кръстница на едно страхотно хлапе, с чиито родители сме приятели от мнооого години и сме като семейство. Разликата им е 12 години в полза на съпругата (наполовина на Макронови). Никога не съм се замисляла за този факт и не е имал значение. Те самите се държат като връстници, а той веднъж обобщи: - Аз наваксвам 6 години напред, тя се връща 6 години назад и готово. Заедно са от 20 години. Дамата няма нито една хирургическа интервенция, облича се нормално и комфортно. Нито тя, нито той имат нужда от провокации във външния й вид. И на фона на представата за тези готини приземени хора... ТЪДЪЪЪЪН! Снимки на семейство Макрон: нещо като Лили Иванова в минижуп, доста предОбрила с ботокса и зъбните импланти, до нея нещо като внуче, което до края на живота си ще я гледа като ученик пред изпит. И се замислих - тя си го е гепила 15-годишен, това не е окей. Ако сега не го броят за геронтофилия, тогава си е било чиста педофилия. Любовта няма граници, но когато нещо, което не е нормално, се представя за суперготино, а хората, които не го харесват или просто го игнорират, са обвинени в закостенелост, дебилизъм, комунизъм, фашизъм и всички злини накуп... това нещо обръща света с главата надолу. Сюзън Сарандън на подобна възраст е гадже-трепач без да прилича на изпъната кобилка, мъжете й също са много по-млади, но забърсани след тяхното пълнолетие. Да си с по-младо гадже е знак, че си голяма работа, факт. Но тук не става въпрос за това. Абсолютно включвам възможността г-жа Макрон да е пич, а пиарите й да наблягат на дадена визия с оглед на абстрактното първо семейство. Сори, но жена в този етап от съществуването си, в това положение трябва да излъчва преди всичко достойнство. Преекспонирането със сексапил отива доста назад в списъка. И това не е хейт, а обективната истина. На общата снимка в Брюксел Барбито на изтрещелия Тръмп излъчва повече достойнство от възрастната жена с оголени колене на хилав шестокласник. А нашата е направо върха, при все че гледа като подплашена кошута.
И не мога да не свърша с виц: Трима геронтофили си приказват. Първият: - Каква мадама забих, 70-годишна, виси кожа, то бръчки... муци! Вторият: - Ааа, моята е по-готина, 80-годишна, куца, саката... идеална! Третият: Моята е на 60... Другите двама се възмущават: - Тая за нищо не става, бе! А той: Да, но изглежда на 90!

Саши на 10

Честит първи юбилей, мило дете!

Сякаш бе вчера, когато уплашена, но вдъхновена заживях със и заради теб. Когато ме хвана за ръка, потеглихме заедно по пътя, прескочихме и преборихме трудности. Винаги съм искала да те предпазя и съхраня, а се получи обратното. Ти винаги си бил моята котвичка, моят пристан. На 10 години си голям, силен мъж, с който зверски се гордея. Прости ми, че понякога не се държа с теб като с дете, толкова си зрял и добър. Надраснал възрастта си, отговорен и честен... искам да вярвам, че това е мое дело. Но ти просто си роден такъв. Е, малко си разсеян и зальохан... няма проблем, и аз съм така. И да не забравяме, че си най-добрият пианист сред каратистите и най-добрият каратист сред пианистите. Мога само да ти се възхищавам и да те съпровождам по пътя.
Щастлива съм, когато се смееш. Спокойна съм, когато си здрав. Искам винаги да е така и всеки ден да е пътеводен за теб. Моля се да стане чудо и светът да се превърне в по-добро и сигурно място за вас, милите ми деца. Расти, бесней, обичай, радвай се на прекрасен живот, защото го заслужаваш! Ти си най-силният стимул за мен, най-добрият пример за твоята сестричка! Бъди много, много здрав, Саши! Бъди винаги озарен и удовлетворен! 

С теб имаме спор, но да знаеш, че аз те обичам повече! Безкрайно и самоубийствено! Гордост моя!

Да си кажа

Това е капсула домашна:
много вещи, мебел прашна,
детски писъци и бяс,
учебници за трети клас,
буркани с бебешки пюрета,
на балкона - колелета,
във килера десет ски,
аз не карам, но уви
имам екзалтиран мъж -
би ги яхнал и на дъжд.
Тази лудница чудесна
се оказва, че е лесна,
щом око в екрана метна
да прегледам интернета.
По света, че и у нас
всички са за Алкатраз:
То не са чрез дивиденти
изпълзяли президенти
от лаишки надпревари,
всеки ръгал, дето свари.
После пък сърдити батки
заподавали оставки,
След тях размахват си мандат...
то е страшен бъгав ад.
КОЙ, ви питам с тънък глас,
кой би блеснал в тази гняс?!
Като взрив железопътен
медиите избухват с тътен
при всеки следващ психопат
решил да лъже за обрат.
Да не пропусна бежанците...
там съшиват със конците -
то афганци, то примати,
то маймун на клон се клати...
Аз попринцип имам жал.
Особено във тежък хал
ще подам ръка сърцато,
но в положение сакато,
навместо хора във беда
да ми пробутват плесента
на некви племена брадати,
много благодаря... Еба ти...
А пък някакъв мангал
в Берлинското метро дивял.
Българин е, или не е,
то световно е явление -
всеки, даром оцелявал,
между капките минавал,
е заплаха вездесъща
и ще става по-могъща,
щом във джоба му наливат,
вместо мозък да филтрират.
Ех, разбирам ги нещата,
но сега наред с шегата
ще прелетя през океана
и за Тръмп ще се захвана.
Едно видях във тез лайна -
че отложихме война.
САЩ с Русия да се гушнат -
по-добре от да ни люшнат
с лоши бомбички крилати,
ще отдъхна... Пак еба ти...
Та, както казах, в интернета
то войни са, то клишета,
то е кьораво видело.
Поне от Паулу Коелю
насред мними политици
вървят цитати върху цици.
Ох, капсулке домашна,
ти изобщо не си страшна,
Щом сме вкъщи с две дечица,
през вечер викаме по пица,
Сашко, Инка, мама, тати,
колко хубаво... Еба ти!

+1

Отворих си биричка, седнах да пиша.
Спящо детенце кротичко диша.
Мисля си, колко е смела съдбата,
така милосърдно да ме върне в играта.
Прибави към Саши - велико войниче,
едно ококорено мило сестриче.

До вчера в грижи и нови, и стари,
с глава, изгърмяла от тежки китари,
замръкваща в барове, търсеща пристани,
съдбата ме върна към простите истини:
да имаш дома и света, и човека,
с който да ходиш по свойта пътека,
довела до цялата радост постфактум,
макар и под наем върху гумен балатум.

Не вярвах, че някога нощната птица
ще кацне в гнездо, окрилена с дечица.
Че ще гори от любов и прегръща
толкова хора, изпълнили къща.
Че в живота до скоро безсмислен и скучен
сега ще залипсва единствено куче.

Мило семейство, аз ви обичам!
Не ще ви настигна, срещу вас да затичам!
И знам, че дори да звуча захаросано
и драскам редове в сантимент нескопосано,
аз съм щастлива и с ярост крещя:
Имам в живота всички важни неща!

Сега се оттеглям, изпих си бирока,
при моите хора - Марти, Инка, Сашока.

:)

Една много дълга история

Все по-често се сблъсквам с така модерната русофобия. Реших да подложа на дисекция тази форма на враждебност и да формулирам личното си мнение. Подозирам, че ще съм многословна, така че сега е моментът да спрете да четете.
Никога не съм имала афинитет дори към екскурзия до Русия. Скучна, тоталитарна, затворена страна. Задължителното изучаване на руски език в училище ми беше досадно. Аналогията с дървени трупи, танкове, москвичи и забрадени тьотки с времето ми се засилваше. 80-те на морето се запознах с едни русначета, облечени като бабички, дето искаха да си пишем, но аз ги отсвирих резко. И рускините, омъжени за българи, от дете ми изглеждат кошмарни - особено в мисията си да мьекат с роден акцент след десетки години живот в България. От всички, които съм срещала, има едно изключение - леля Надя, майка на най-добрата ми приятелка в началното училище. Работлива и грижовна, възпита две прекрасни деца, като между тях отглеждаше и сестра ми. Разрешаваше им да гледат телевизия до късно и те бяха експерти по "Робинята Изаура", докато аз мернах само 2-3 пъти Женоария и Леонсио. На снимките от сватбата си носеше венец с маргаритки, през лятото ходеха на палатки по Южното Черноморие. Единственият й "недостатък" бе, че приготвяше безсолни манджи, горчив чай, даже курабийките не бяха сладки. Ако култивираше люти чушки, сигурно нямаше да са люти. И въпреки гореспоменатите екстри, кулинарството й дамгоса допълнително отношението ми към руснаците.

По времето на другарите и другарките, когато ме пращаха при баба ми на ул. "Екзарх Йосиф", си умирах от кеф, как тя се обръщаше към жените. Наричаше ги "Госпожо", което ми звучеше направо като "Мадмоазель". Разказваше ми за царски времена, водеше ме в "Александър Невски" да палим свещички и въобще водехме светски живот.
Проруското влияние, на което бях подложена, бе от страна на дядо. Полковник от ВВС, изучил се в Москва, първият български военен аташе във Виетнам, живял в Ханой по време на войната. По негова линия съм потомка на Капитан Петко войвода. В момента е на 87 години, всеки ден взима сина ми от училище, шофира от София до Ловеч по 10 пъти в годината. Дори се шегува, че дъщеря му (майка ми) не му разрешава да качва стопаджийки. Той успя да възпита у мен особен сантимент - абонира ме за "Колобок", пускаше ми емблематичните руски песнички, гледахме "Ну, погоди", а по-късно ми подари албуми с репродукции на Репин и Шишкин, които оказаха огромно влияние върху художественото ми ориентиране. В последствие открих Виктор Цой, Висоцки, братя Стругацки, Булгаков, Илф и Петров... Всеки е учил Менделеевата таблица, цял свят знае Виктор Нуреев, Ломоносов, Толстой, Чайковски - хора от всички сфери на изкуството, науката и литературата. А когато скоро пак метнах око на "Ну, погоди", установих, че в серията с цирка кончето препуска върху мелодията на "School's Out" на Алис Купър - SLO4AENOS?! NEMISLA.

След години, въпреки натрупаната симпатия към руската култура, изградих политическите си възгледи. Превърнах се в опозиция на разкошния ми дядо. Той ми разказваше, как неговият дядо партизанин е бил изтезаван пред децата си, а после убит. Искаше да прочета антифашисткия роман на баща му (едно от въпросните деца, който впрочем е бил новатор в много отношения - един от първите лютиери в България, изобретил цигулка от 5010 кибритени клечки, на която са свирили световни музиканти и днес е изложена в Националния историческия музей).

Снимката свалих от нета и под нея текстът гласи: 

"Тази цигулка е дело на политически затворник от Варненския затвор. Човекът бил преследван от царските власти заради комунистическите си убеждения преди 9 септември 1944 г. Феноменалната цигулка има лък и струни и издава чуден звук, разказват запознати."

Дядо с чувство на обич и дълг изповядва бащината си идеология. Аз се гордея с предците си, но няма как да бъда разубедена, че политическите пристрастия не могат да са фамилна традиция. Факт е, че почти всяко семейство е пострадало от определена власт. Потомците предават и преекспонират омраза, която никога не е конструктивна. Срещала съм потърпевши от комунистическия режим, склонни да зачеркнат Смирненски и Вапцаров. Аз осъждам със сърцето си убийството на Райко Алексиев, но когато намесят в него Николай Райнов, душата ми плаче. Няма сила, която да оправдае атентата в "Св. София", но скърбя и за гибелта на Гео Милев - експресионистът, благодарение на който за първи път течение в световното изкуство навлиза едновременно в България. Тези хора са жертви на нереализируеми, изродени политически движения.
През Виденовата зима бях ученичка в гимназията и не пропусках протест. Ходех със скъсани дънки и кубинки. Беше ми писнало от ориз, картофи и насипни цигари Арда качак. Кълвях американските битнически романи. Искаше ми се да се пренеса някъде в щатите, например Сиатъл. По онова време гледах филм за Сталин, след който Хитлер ми се стори некоординирано бохемче. Червеното ми беше черно. СДС ми изглеждаше единствената алтернатива за съвременен живот. Прекратяване на досегашните чужди влияния, късане на всички връзки с отминалия строй и незабавна лустрация - толкова елементарно.

Ентусиазмът ми започна да секва след събарянето на мавзолея, а по време на натовските бомбардировки над Белград не можех да си намеря място. Споменавам мавзолея, защото още тогава смятах, че подобно недоразумение трябва да служи като чудесна обеца на ухото. Вместо демонстративно да се трие история. Можеше някой ден да го посоча на сина ми: "Ето това, Саше, е налудничава конструкция от отминал режим, в която деца на твоята възраст разглеждат под строй умрял чичко и после не могат да спят седмици. "Зомбита срещу растения" са халтурка. А сега е само луксозна обществена тоалетна и няма страшно." Но при липсата на мавзолей, бих му обяснила, че е нещо, построено за 6 дена, и съборено за горе-долу толкова. Понеже е бил лоша, но много здрава сграда, от чието балконче е махала Лиляна Павлова под формата на пионерче до бай Тошо. Ще му кажа, че човек не може да избяга от историята, колкото и да взривява. Че тя се върти и сегашният политически елит се състои от еволюирали комсомолчета и партийни секретари с номенклатурно потекло. Които във фаза на надмощие се самозабравят.

В тази връзка се сещам за дебатите по демонтирането на паметника на Съветската армия. Позицията ми е сходна: Не искам да се харчат данъците ми за поредната прищявка около историко-политическите иновации. И най-важното - ако паметникът бе останал боядисан "в крак с времето", щеше да се превърне в истинско произведение на изкуството и културно наследство, върху което е отпечатан дългогодишния български преход.

Разбира се оценката не важи за седмоъгълния петохуй пред НДК, който е олицетворение на криворазбрания комунистически "абстрактен модернизъм". Това разхищение на бетон и фаянс идва в повече на всеки нормален. Полуразрушена гротеска, опасна не само за физическото, но и за психическото здраве. И ще си браня данъците със зъби и нокти, ако ще ги инвестират в реставрация или ограда около нея, вместо просто да изчезне. На органичния ми комфорт се отразява и корозиралия летищен Орфей - 21 век сме, мама му. В сравнение с разкапаните му телеса, паметникът на трансформърсите в Шумен пращи от художествена стойност, а този на Съветската армия е жив реализъм (само малко да се оцвети отново и грешка няма да има).
Тук автоматично се връщаме на русофобството. Много от последователите му ще ме осъдят, но ми дреме на шапката. Според последните тълкувания, руснаците са зверове, под чието робство гнием повече от век. В новите учебници по история замениха турското иго с "османско присъствие". Скоро очакваме да въведат руското робство, наред с пълното отричане на всичко славянско. Аз предлагам да цензурират и Дядо Вазов, за да няма противоречия. А, и Славянската ни писменост вече да не се нарича така. Преди години илюстрирах изследване на швейцарски институт, според който във вените ни тече 49% тракийска кръв, 15% славянска, а всичко останало е страшна мешавица от елини, древни македонци и какво ли не. В момента се чудя, какво значи това - че не сме славяни, или че техният ген е на второ място във веригата. Станах разногледа и извън иронията: през 2009 г., 10 години след събарянето на мавзолея, една от първите акции на Б. Б. като премиер бе, да реставрира Руски паметник. Година по-късно цялата столица грееше в билбордове с лика на Путин, очаквайки визитата му. И дълго се наслаждавахме на милата картинка "Владимир Владимирович, овчарско куче и нацепена батка".

Днес палачинката е обърната и даже наличието на Меркел на парада за День победьI в Москва не бе повод за българско присъствие там. Обятията ни са отворени за щаб на НАТО покрай конфликта в Украйна. По Цариградско дефилира "Джим" Кери, а геноцида над арменците признахме, изчаквайки първо да го направят американците (както се завъртя шегичката, че сигурно забавянето е заради часовата разлика). Циркулираме от една зависимост в друга. Намираме си нови виновници, измиваме си ръцете и облизваме актуалните месии. А всъщност омразата към дадена нация - руската, турската или американската, не е патриотизъм. Мразим съседите си, забравяйки поговорката, че човек не трябва да се кара с тях, защото са най-близо да му окажат първа помощ. Мразим Русия, изолирайки танца й със Запада. Танц, в който ту си чупят краката, ту си правят реверанси. И в двата случая ние нямаме място между чука и наковалнята.

Често повтарям, че нищо не е черно-бяло. Всяко фанатично фобско или филско напъване ми изглежда болестотворно. Интелигентният ерудиран човек не страда от предразсъдъци. За илюстрация ще дам балансирания завършек на споровете за руснаците, които водим с моя иначе перфектен мъж. Имаме си репертоар в дебата. Първо, той ги нарича крепостни селяни, а аз му отговарям, че са били такива, както във всяка друга държава, във всеки момент от историята са експлоатирани роби (тук правя препратка към редовете нагоре с отношението ми към тьотките и танковете). Второ, той казва, че в Русия прости хора бедстват в мизерия на огромна територия. Аз му отговарям, че да, но и в едни американски щати е фраш с дебили, разпръснати по прерии и пустини, дето не могат да четат и (еле па у Тексас) скиват ли негър, му е спукана работата. Да не говорим за у нас - липсващото звено царства в 2/3 от територията на България. Той преминава към трета точка - в Русия всичко, освен Москва и Санкт Петербург, е тотал щета. Аз отново му давам за пример положението извън големите градове на САЩ, както и, че в българската провинция човек спокойно може да се гръмне. Разбира се, не игнорирам факта, че ако човекът има възможност и средства, би живял отлично в някое китно планинско селце. Но пък мъжът ми в спокойствие и идилично безвремие няма да издържи и 3 дена. В разговора не пропускаме руските олигофрени из фриксайтовете. За тях сме напълно съгласни, че няма втори. Въпреки, че аз имам слабост и към американските. Светът е пълен с идиоти и фрикове дебнат отвсякъде.

Финишираме със Сталин - изверг, на който всичко човешко е чуждо. Аз добавям, че с Хитлер са нападнали заедно Полша. И тук изригваме в единодушие и си стискаме ръцете. Извън американо-руските дебати, съм дълбоко убедена, че истината е в Стария континент.
В този ред на мисли, преди месец гледахме The Boat That Rocked - филм по истински случай с любимия ми Филип Хофман, за частно рокрадио, плаващо на корабче в Британски води през 66-а. За забраната на рокендрола до такава степен, че накрая правителството ги оставя да се издавят, за да спрат емисиите. Е, имаше хепиенд - слушателите им нелегално ги спасиха с подръчни материали.

Няма как да не се сетя за стригането в България по същото време. Тогава баща ми се е завирал на таван в Банишора да слуша "Крийдънс". Но този филм, както и други класики като It Might Get Loud (в който Джими Пейдж разказва за критиците, заклеймили кариерата му в началото) са красноречиви, че рокендролът е прохождал в немилост навсякъде по белия свят. Не само у нас.
20 години по-късно, когато тук комунистите още бяха на власт, вече съществуваха "Кале" и "Нова Генерация", голямата сестра на близнаците от нашия етаж носеше рокерия с нашивки на "Мейдън", а баба ми наричаше другарките "госпожи". Бях дете, но усещах, как режимът все по-често се сблъсква със стабилна бариера.
Винаги и навсякъде в човешката история властимащите са проявявали сила при страх от неподчинение. Атаката е най-добрата защита. През вековете крале, свещеници, политици и военни са определяли битието ни. Но не и съдбите ни. Рано или късно хората вдигат глави и тръгват срещу системата. Всяка империя е имала начало и край.
Преди 2 години отново скачах по протести. Тая работа се оказа безславна, въпреки хилядите вдигнати глави. Явно още ни е рано и клекнахме обратно. Остана само мразенето, а то не е достатъчно за премахване на проблемите в здравната система, информационната цензура, ниските доходи, психясването на нацията, кръвопийството на малцинствата... За това отдавна не са ни виновни комунисти и фашисти. Много след тях, ние си оставаме овце. Всички фобства и филства са рожби на принципа "разделяй и владей". Аман от стадния ни манталитет, аман от руснаци и американци, от изкривяване на ценности, от духовен геноцид над поколенията. И за разкош, да вместя вица за цигането, което попитало баща си: "- Тате, какво е демокрация? - Това, Хасанчо, е когато белите работят, плащат данъци, а от тях живеем ние, получаваме помощи и не плащаме сметки. - А това не ги ли дразни? - Дразни ги, ама това вече е расизъм."

За край на фермана, се отприщвам да помразя и аз - с интернационален и широк фокус: СМРТ за вълците в овчи кожи, които ни управляват от десетилетия, за олигарсите и мутрите, разпродали България. СМРТ за единиците, владеещи и моделиращи света. СМРТ за всички диктатори, начело със севернокорейското деграде, откъснало милиони клети роби от реалността. СМРТ за религиозните фундаменталисти, СМРТ за ислямските фанатици, унищожаващи хора, паметници и история. Всички те ми се виждат някак си по-страшни от руснаците.
Viva la revolution! И Punk's not dead!

.

Преди време споделих човешката си реакция след клипа с агонизиращата жена-факла пред президентството. Реакция на отвращение към комерсиализирането на една трагедия:
http://venetagergova.blogspot.com/2014/11/blog-post.html
"Филмовият материал" с изкуфялата акушерка удари всичките ми възприятия в земята. Дори без да съм го гледала. А това, че щафетата толкова мазно се предаде от жестокостта на една твар към пиянството на един народ, наистина осакатява морално. Ето как един факт може да се интерпретира различно:
В защита на съществото попаднах на така модерния напоследък термин "бърнаут". Е, моля ви се! Ако светът не се беше сдобил скоро с бърнаутнал пилот, какво експертно оправдание щяхте да намерите за всеки втори шизоид? Аз и колегата чичо Ице сме в бърнаут от години и още не сме се изклали.
После пуснах сълза на "професионалната" психиатрична оценка на богопомазания г-н Терзийски, който призова за християнско милосърдие и извличане на "най-ценното" от тази ситуация. Амин.
Преди да се приземя в смирение пред широките сърца на защитата, се начетох на присъди по бързата процедура - да се линчува и акушерката, и цялото медицинско съсловие! То така най-лесно - всички под общ знаменател, таман ще се предодвратят бъдещи ексцесии. Линчуваме същите медици, за които преди няколко месеца искахме да залепим по един полицай - та да нямаме още една причина да изтрепем циганите. Помежду другото искаме да очистим и полицаите, както и управляващите от последните 60 години. В същото време оставяме Веждичката да ни бие с шише по тиквите (но не пълно с мляко), проспиваме, че спират безплатните лекарства на диабетиците, забавляваме се с Батбойковите магнолии, екзалтираме се от ексхибиционистична кърмачка (какви ли щяха да са реакциите, ако тя беше "от боята"?), и до ден днешен от всяко публицистично предаване Р. Овч. ни разяснява преимуществата на ядрената енергетика. Ох, отплеснах се... Та оказа се, че всяка родилка е била обречена на садизъм. Аз знам от собствен опит, че в тези отделения съществува меко казано зловеща рутина. Знам, че много от работещите там използват "вътрешноведомствен хумор", който, особено в ситуация на беззащитност, е трудно да се приеме. Но също така знам, че има специалисти, които не трябва да бъдат принизявани до нивото на въпросната акушерка заради поредната еуфория. Съд и присъда. Но веднага - преди да сме забравили. И не във фейсбук.
Попаднах и на тезата, че разпространението на видеото е най-хубавото, което може да се случи като доказателство за вината на акушерката - иначе кой би обърнал внимание на някакво си голословие. Не е баш така - веднъж пуснат в пространството, клипът е достатъчно достъпен да попадне в полезрението на компетентните органи. Не е необходимо да избожда очите от всеки новинарски сайт. Защото лесната среща с всякакъв вид жестокост възпитава усещането, че това е нещо нормално, щом ни заобикаля отвсякъде. То верно, че и въпросните органи са по-заети да събират стари глоби за неправилно паркиране. Крайно време е провиненията да придобият адекватно степенуване. Но това не става с оскотяване на обществото.
Много искам да видя реални последствия за това същество. Като пример за всеки, който се чувства безнаказан и излиза от елементарни общочовешки рамки на поведение.
И без повече бърнаут, че ще набия чичо Ице с шише от бира.