Обикновен български гражданин, лекар, отстрелва рецидивиста Плъха в двора си и обществото настръхва. Лекарят стрелец е героизиран, но след това се оказва, че е сътворил тотална манджа.
В тази връзка ще ви разкажа една история. Ще я опиша дълго и подробно, за да ме разберете напълно.
На 4 май 2016 г. сутринта станах да изпратя Сашока на училище. Мъжът ми Мартин и тримесечната Инка още спяха. Саши вече се беше приготвил, нарамил раницата до външната врата. Претичах през кухнята, да проверя дали си е взел шишето с вода, и с почуда забелязах, че балконската врата е отворена. Макар и пролет, вътре бе станало студено и се усещаше странна миризма на оцет. Тръгнах да затварям вратата, блъснах я безуспешно, но бравата не захапа. В този момент още не осъзнавах какво се е случило. Понеже на 4 май Марти има рожден ден, преди да заспим му подарих нов портфейл. Затова, когато видях портмонетата ни, отворени на кухненската маса, а личните, банковите карти и визитките - извадени до тях, си помислих, че е решил да си подреди нещата в подаръка. Все пак ми се стори странно, че и моят портфейл е разхвърлян... Блъснах балконската врата още веднъж и чак тогава погледът ми се фокусира върху разбитата каса при горната брава.
Никога няма да забравя как ми се подкосиха краката. Изтичах към Сашока и истерично го заразпитвах дали всичко му е наред, забелязал ли е нещо необичайно и т.н. Той ме гледаше като теле, без да разбира какво ме прихваща. Тогава реших, че по-добре и да не разбира, прегърнах го силно и го засилих по стълбите да бяга към училище.
За пояснение отбелязвам, че живеем на втория етаж в панелен блок в Красно село.
Та изпратих милия Сашок, върнах се в кухнята и с треперещи ръце отворих портмонетата. Те бяха съвършено празни. Преди това бях изтеглила дневния си лимит и моето трябваше да пращи от мангизи. Като в мъгла се добрах до мъжа ми и вместо празничен квикот за рождения ден, изграчих: - Марти, май са ни обрали... Той се захили: - Да, бе, глупости!
Стана, последва ме в кухнята и се втрещи... До този миг в стреса си не бях забелязала, че служебният му лаптоп не е върху масата. Тогава започнахме да се щураме из апартамента, да си търсим телефоните, за да звъннем на 112... но и тях ги нямаше. Зарядното на моя висеше употребено на дивана в стаята, в която спим... в която още спеше бебето... Личният компютър на Марти също бе изчезнал. Купи си го седмица по-рано - геймърски, със светеща клавиатура, само дето не го целуваше, толкова беше щастлив. Дори старият лаптоп на леля му, забравен в раницата си, вече не бе наличен.
Марти се облече и тръгна към 6-о полицейско управление, а аз останах вкъщи да чакам, като внимавах да не се движа, за да не залича евентуални улики. Представях си, че като дойдат полицаите, ще се осъществи нещо като "От местопрестъплението: Красно село" - ще перкат фин вълшебен прах със специални четчици, ще отлепят следи от подметки по пода, ще светят с ултравиолетови фенерчета по ъгли и кьошета. Седях тихичко на един стол да не събудя бебето, като преди това внимателно го проверих за дишане и всякакви жизнени показатели. Треперех и се оглеждах. Под масата имаше няколко стотинки и парче от плик. Главата ми щеше да се пръсне от ужас, че някой е обикалял къщата докато спим. Стаята на Сашока е на другия край на коридора и той реално е изолиран от нас, толкова далечен и сам... Нощем често се събужда да пишка или да пие вода, ами ако беше срещнал някой... В този момент в паметта ми изплуваха шумове, които чух през нощта. Помислих, че може да е Саши, но някакси не можах да стана, надигнах се, дори ми се стори, че виждам силует в стаята, и колкото и да е странно, легнах обратно и заспах. Впоследствие ни светнаха, че е възможно да е имало газ, което би обяснило и странната миризма на оцет.
След около половин час се материализираха полицай и полицайка, изпратени от районното, докато Марти дава показания. Без да щадят местопрестъплението, затопуркаха с кални кубинки навсякъде. Мъжката кука ме попита:
- Искам да чуя и от вас какво липсва.
Аз запелтечих, а гласът и краката ми толкова трепереха, че сигурно съм изглеждала луда.
Той:
- Обадихте ли се на 112?
Аз:
- Как, като нямаме телефони и връзка със света...
Той:
- Е, не сте ли подали сигнал?!
Аз:
- А вие как сте тука, ако не сме подали??
Той:
- Хахах да бе, верно! - само дето не се плесна по челото и тримата изпаднахме в малоумен смях, примесен с лека истерия от моя страна. След това се повъртяха още малко и си тръгнаха, като ме предупредиха да чакам истинските разследващи. Преди да дойдат те, се прибра Марти, и двамата кротичко зачакахме. И така ТРИ часа.
Няма да обяснявам, какъв бардак настана, когато се появиха ония с отпечатъците. Химерата ми за криминално разследване бе разбита на пух и прах, след като оплескаха скарата с някаква чернилка, почукаха два пъти на касата на балконската врата, а когато им посочих стотинките и парчето плик на пода и плахо споменах: "Сигурно са пъхали нещата в пликове", единият ме стрелна: "Ами сигурно!". Окаляха пейзажа и си заминаха безвъзвратно и завинаги.
Това се случи на 4 май. На 6 май (Гергьовден) мъжът ми си засече откраднатия айфон в някаква циганска махала. Локализирахме го, даже огледахме къщата на стрийтвюто и звъннахме екзалтирани на дознателката. Какво разочарование настъпи, когато категорично ни отсвириха, защото е празник и нямало дежурни полицаи. - Елате в понеделник. - каза жената спокойно, но нетърпейки възражения. - А ако ние отидем с наши хора да си вземем нещата?? - Тогава ще нарушите закона.
В понеделник Марти отиде в 6-о и им показа мястото. Питал ги къде да им прехвърли линка, но те му отговорили, че нямат действаща поща, започнали да разгъват книжни карти и да се борят с тях като прасета с тиква. Един по-иновативен полицай все пак си дал фейсбука, за да поддържат връзка. В общи линии не останали изненадани от локацията, защото по техните думи "тая улица я знаели". И това ни беше последната среща с органите на реда.
Около две седмици по-късно Марти си засече лаптопа в Милано.
Междувременно на балкона изградихме непробиваема решетка, добавихме още една външна врата с две ключалки. Месеци наред спяхме с нож до леглото.
До ден днешен преди лягане вечер имаме ритуали: заключваме балконската врата на кухнята, затискаме я със стол, и все пак оставяме препятствия - торба с буклук, шише, което евентуално да издрънчи и др. Заключваме първата външна врата, после втората, щракаме резетата, оставяме лампата в коридора да свети... И въпреки всичко се стряскаме от всеки шум и се будим по 10 пъти да оглеждаме балкона.
Оттогава в квартала чухме за още такива случаи. Миналото лято едни хора отсякоха дърво под прозореца си, защото по добра случайност сгащили някакъв маймун, покатерен на него през нощта.
Почти две години от полицията няма ни вест, ни кост. Когато чуя за протестиращи полицаи, ми иде да ги запаля.
Ако имах оръжие и в онази нощ се бях събудила, щях да очистя крадеца. Много пъти съм сънувала, как всичко се случва отново и го убивам с върховно удоволствие. И когато обществото се взриви в защита на лекаря, застрелял рецидивист, аз бях категорична: Това е единственото, което е трябвало да направи!
Но когато се оказа, че е причаквал Плъха, че е дебнел точен момент и след това е прикрил действията си, размислих: Ние с Марти не сме се спотайвали под прозорците, не сме търсили отмъщение, дори не направихме опит да си върнем вещите сами, защото това противоречи на ЗАКОНИТЕ. Ако в афекта си след обира и бездействието на полицията се бяхме сдобили с незаконно оръжие, а след това бяхме забелязали някой под балкона, бяхме го издебнали и убили, какви хора щяхме да сме. Дори и да бяхме наказали истинския престъпник, а не някой случайно пикаещ, нямаше ли да сме лоши и ние? Да, щяхме да сме лоши.
Ако се бяхме събудили в онази нощ и по някакъв начин се бяхме справили сами, щяхме да сме герои, защото сме защитили децата си. Щяхме да сме убийци. Но все пак добри.
В това е тънката разлика.
И най-обезнадеждаващото е, че родната полиция хич, ама хич не ни пази.
7.03.2018 г.
9.02.2018 г.
Конвенцията
Избърсвам праха от блога си, за да комбинирам в общ текст няколко коментара, които писах във фейсбук под постове за конвенцията.
Конвенцията... брррр... вече се усеща като Конституцията... или Конфекцията... с елементи на Илюминация... Оставяме шегата настрана и ето, че отново имаме два полюса. Тълкува се, че тези, които са против нея, подкрепят домашното насилие, а тези които са за нея, са либерасти, които ще сменят половете на децата.
Аз, разбира се, се лутам по средата и ето бърз синтез на първосигналното ми възприятие по въпроса:
Истанбулската конвенция не е закон, а образно казано цели да "побутва" системата към прилагане на законите. Законите. Те съществуват. Но за съжаление няма функциониращи полиция и съдебна система. Това ме навежда на мисълта, че с въпросния документ или без, положението ще си остане същото. Просто ще се появят нови скъпоплатени бюрократи - т.нар. "надзорници" по прилагането му, които допълнително ще объркват с намесата и тълкуванията си и без това безнадеждните разследвания на случаите на домашно насилие.
Какво разбираме под домашно насилие - това е физически и психически тормоз в дома. Автоматично означава, че под закрила трябва да е потърпевшият, независимо от пол, възраст, религия и т.н. - демек както жена, тормозена от мъжа си, така и мъж, тормозен от жена си, хермафродит от травестита и т.н. Следователно подразделението на полови и социални трансформации в конвенцията е напълно излишно и дори натрапва не толкова, че всички са равни, колкото, че някои са по-равни. Отваря се вратичка, че всеки с нетрадиционна ориентация се оказва по-защитен от насилие от всякакво естество, всравнение с изтезаваните жени, за чиито палачи ограничителната заповед не представлява никаква пречка. Т.нар. джендъри ще имат основание да се оплачат на базата на пола си, за разлика от мен, например.
Тук идва моментът с броя на половете. В един статус четох великодушно пояснение, че и биологичните, и социалните полове са 2, просто "вторите са въведени във формулярите заради еманципацията". Чудесно. Само че аз си представям следната картинка: Имаме мъж, който се чувства жена. Попълва документ. В графата биологичен пол (секс) той е длъжен да отбележи "мъж". Но в графата социален пол (джендър) той ще отбележи "жена". Половете са си два, но ко прайме сега? Аз съм достатъчно еманципирана, за да нямам проблем с това, но и достатъчно стъпила на земята, за да не ми допада, че тези отметки изместват фокуса от реалния проблем. А я да си представим, че този джендър ми е набрал за нещо. Винаги може да ме съди за насилие, позовавайки се на Истанбулската конвенция, защото съм го нарекла "педал". Докато аз не мога да го пипна, както и да ме обиди.
Страшна е не самата Конвенция, а лавинната тенденция да се пропагандират въпросните полови промени. Четох, че в Полша, Великобритания и редица други държави тя е приета, но със сериозни редакции. Демек няма лошо към побутване на системата да работи, но и не трябва да се отнасяме лежерно към останалите мракобесни идиотии, пробутвани покрай основното.
Не на последно място - прави ми впечатление, че за пореден път най-ревностните почитатели на джендърите са точно определен тип хора: с традиционна ориентация, но тенденциозна демонстрация на съпричастност към всяка нетрадиционна проява или малцинствена група без да са пряко засегнати. Когато има гейпарад, те първи са там. Когато се съберат кърмачки да свещенодействат в МОЛ, те веднага ги приветстват. Когато куче изяде дете, те спасяват кучето от евтаназия.
За разлика от тях нормалните хомосексуалисти не се натрапват, живеят си като пичове и нямат нужда от специфични конвенции. Но всички ние като общество имаме нужда от работещи съдебна власт и полиция.
Ако конвенцията може да гарантира, че ще стане чудо и всички престъпници ще се озоват в затвора, бих си затворила очите за спорните елементи. Но за мен е пределно ясно, че това няма да се случи.
Конвенцията... брррр... вече се усеща като Конституцията... или Конфекцията... с елементи на Илюминация... Оставяме шегата настрана и ето, че отново имаме два полюса. Тълкува се, че тези, които са против нея, подкрепят домашното насилие, а тези които са за нея, са либерасти, които ще сменят половете на децата.
Аз, разбира се, се лутам по средата и ето бърз синтез на първосигналното ми възприятие по въпроса:
Истанбулската конвенция не е закон, а образно казано цели да "побутва" системата към прилагане на законите. Законите. Те съществуват. Но за съжаление няма функциониращи полиция и съдебна система. Това ме навежда на мисълта, че с въпросния документ или без, положението ще си остане същото. Просто ще се появят нови скъпоплатени бюрократи - т.нар. "надзорници" по прилагането му, които допълнително ще объркват с намесата и тълкуванията си и без това безнадеждните разследвания на случаите на домашно насилие.
Какво разбираме под домашно насилие - това е физически и психически тормоз в дома. Автоматично означава, че под закрила трябва да е потърпевшият, независимо от пол, възраст, религия и т.н. - демек както жена, тормозена от мъжа си, така и мъж, тормозен от жена си, хермафродит от травестита и т.н. Следователно подразделението на полови и социални трансформации в конвенцията е напълно излишно и дори натрапва не толкова, че всички са равни, колкото, че някои са по-равни. Отваря се вратичка, че всеки с нетрадиционна ориентация се оказва по-защитен от насилие от всякакво естество, всравнение с изтезаваните жени, за чиито палачи ограничителната заповед не представлява никаква пречка. Т.нар. джендъри ще имат основание да се оплачат на базата на пола си, за разлика от мен, например.
Тук идва моментът с броя на половете. В един статус четох великодушно пояснение, че и биологичните, и социалните полове са 2, просто "вторите са въведени във формулярите заради еманципацията". Чудесно. Само че аз си представям следната картинка: Имаме мъж, който се чувства жена. Попълва документ. В графата биологичен пол (секс) той е длъжен да отбележи "мъж". Но в графата социален пол (джендър) той ще отбележи "жена". Половете са си два, но ко прайме сега? Аз съм достатъчно еманципирана, за да нямам проблем с това, но и достатъчно стъпила на земята, за да не ми допада, че тези отметки изместват фокуса от реалния проблем. А я да си представим, че този джендър ми е набрал за нещо. Винаги може да ме съди за насилие, позовавайки се на Истанбулската конвенция, защото съм го нарекла "педал". Докато аз не мога да го пипна, както и да ме обиди.
Страшна е не самата Конвенция, а лавинната тенденция да се пропагандират въпросните полови промени. Четох, че в Полша, Великобритания и редица други държави тя е приета, но със сериозни редакции. Демек няма лошо към побутване на системата да работи, но и не трябва да се отнасяме лежерно към останалите мракобесни идиотии, пробутвани покрай основното.
Не на последно място - прави ми впечатление, че за пореден път най-ревностните почитатели на джендърите са точно определен тип хора: с традиционна ориентация, но тенденциозна демонстрация на съпричастност към всяка нетрадиционна проява или малцинствена група без да са пряко засегнати. Когато има гейпарад, те първи са там. Когато се съберат кърмачки да свещенодействат в МОЛ, те веднага ги приветстват. Когато куче изяде дете, те спасяват кучето от евтаназия.
За разлика от тях нормалните хомосексуалисти не се натрапват, живеят си като пичове и нямат нужда от специфични конвенции. Но всички ние като общество имаме нужда от работещи съдебна власт и полиция.
Ако конвенцията може да гарантира, че ще стане чудо и всички престъпници ще се озоват в затвора, бих си затворила очите за спорните елементи. Но за мен е пределно ясно, че това няма да се случи.
28.05.2017 г.
За първите дами
Напоследък са много обсъждани първите дами - тяхната възраст, визия, поведение, функции или липсата на такива. Попринцип грам не ме вълнуват и с искрена почуда приемам тръпките на критиците и феновете им. В морето от коментари попаднах на доста крайни: Макрон е разтегната от извратена бабичка до модна икона, съществува група "Спаси Мелания", Ердоганката била покемон, нашата командвала мъжа си. Преобладава нагласата "защо изобщо се появяват на обществени места, вместо да работят нещо".
И си помислих: Що пък да не се изкажа и аз? Всъщност "Първа дама" е кофти работа. Не е само брошката на ревера на Първия мъж, а отговорността да е пример за подражание, да оглави достойни каузи, да изгради образа на семейството като институция. Такива останаха в историята Джаки Кенеди, Лейди Даяна, съвременните Мишел Обама, Кейт Мидълтън и още куп европейски принцески. Хилъри Клинтън беше неотлъчно до мъжа си дори по време на импийчмънта, преглътна чест и гордост в името на това да изгради кариера, която по-късно да я доведе до президентска кандидатура, а Бил без малко до Първи Дам. И това доказва, че да си първа дама не пречи на професионалните качества и амбиции. Разбира се, не е нужно да се превръщаш в персонаж на "Мисия Лондон", но... рисковете на професията.
Относно сегашните таралежи в гащите, г-жа Макрон отдавна бе на мушка преди да ме развълнува. Докато на първия тур на изборите баща ми, гледайки новини измърмори: - Може ли в днешно време за всичко да ти искат психотест - за шофьорска книжка, за газов пистолет... а за да си президент на Франция не ти искат!... Аз си казах: Аре бе, решава се съдбата на цяла Европа, а всички бърборят за някаква клета женица. И цъкнах да разгледам по-подробно какво аджеба е това чудо... Преди да продължа само да вметна, че съм кръстница на едно страхотно хлапе, с чиито родители сме приятели от мнооого години и сме като семейство. Разликата им е 12 години в полза на съпругата (наполовина на Макронови). Никога не съм се замисляла за този факт и не е имал значение. Те самите се държат като връстници, а той веднъж обобщи: - Аз наваксвам 6 години напред, тя се връща 6 години назад и готово. Заедно са от 20 години. Дамата няма нито една хирургическа интервенция, облича се нормално и комфортно. Нито тя, нито той имат нужда от провокации във външния й вид. И на фона на представата за тези готини приземени хора... ТЪДЪЪЪЪН! Снимки на семейство Макрон: нещо като Лили Иванова в минижуп, доста предОбрила с ботокса и зъбните импланти, до нея нещо като внуче, което до края на живота си ще я гледа като ученик пред изпит. И се замислих - тя си го е гепила 15-годишен, това не е окей. Ако сега не го броят за геронтофилия, тогава си е било чиста педофилия. Любовта няма граници, но когато нещо, което не е нормално, се представя за суперготино, а хората, които не го харесват или просто го игнорират, са обвинени в закостенелост, дебилизъм, комунизъм, фашизъм и всички злини накуп... това нещо обръща света с главата надолу. Сюзън Сарандън на подобна възраст е гадже-трепач без да прилича на изпъната кобилка, мъжете й също са много по-млади, но забърсани след тяхното пълнолетие. Да си с по-младо гадже е знак, че си голяма работа, факт. Но тук не става въпрос за това. Абсолютно включвам възможността г-жа Макрон да е пич, а пиарите й да наблягат на дадена визия с оглед на абстрактното първо семейство. Сори, но жена в този етап от съществуването си, в това положение трябва да излъчва преди всичко достойнство. Преекспонирането със сексапил отива доста назад в списъка. И това не е хейт, а обективната истина. На общата снимка в Брюксел Барбито на изтрещелия Тръмп излъчва повече достойнство от възрастната жена с оголени колене на хилав шестокласник. А нашата е направо върха, при все че гледа като подплашена кошута.
И не мога да не свърша с виц: Трима геронтофили си приказват. Първият: - Каква мадама забих, 70-годишна, виси кожа, то бръчки... муци! Вторият: - Ааа, моята е по-готина, 80-годишна, куца, саката... идеална! Третият: Моята е на 60... Другите двама се възмущават: - Тая за нищо не става, бе! А той: Да, но изглежда на 90!
25.04.2017 г.
Саши на 10
Честит първи юбилей, мило дете!
Сякаш бе вчера, когато уплашена, но вдъхновена заживях със и заради теб. Когато ме хвана за ръка, потеглихме заедно по пътя, прескочихме и преборихме трудности. Винаги съм искала да те предпазя и съхраня, а се получи обратното. Ти винаги си бил моята котвичка, моят пристан. На 10 години си голям, силен мъж, с който зверски се гордея. Прости ми, че понякога не се държа с теб като с дете, толкова си зрял и добър. Надраснал възрастта си, отговорен и честен... искам да вярвам, че това е мое дело. Но ти просто си роден такъв. Е, малко си разсеян и зальохан... няма проблем, и аз съм така. И да не забравяме, че си най-добрият пианист сред каратистите и най-добрият каратист сред пианистите. Мога само да ти се възхищавам и да те съпровождам по пътя.
Щастлива съм, когато се смееш. Спокойна съм, когато си здрав. Искам винаги да е така и всеки ден да е пътеводен за теб. Моля се да стане чудо и светът да се превърне в по-добро и сигурно място за вас, милите ми деца. Расти, бесней, обичай, радвай се на прекрасен живот, защото го заслужаваш! Ти си най-силният стимул за мен, най-добрият пример за твоята сестричка! Бъди много, много здрав, Саши! Бъди винаги озарен и удовлетворен!
Щастлива съм, когато се смееш. Спокойна съм, когато си здрав. Искам винаги да е така и всеки ден да е пътеводен за теб. Моля се да стане чудо и светът да се превърне в по-добро и сигурно място за вас, милите ми деца. Расти, бесней, обичай, радвай се на прекрасен живот, защото го заслужаваш! Ти си най-силният стимул за мен, най-добрият пример за твоята сестричка! Бъди много, много здрав, Саши! Бъди винаги озарен и удовлетворен!
С теб имаме спор, но да знаеш, че аз те обичам повече! Безкрайно и самоубийствено! Гордост моя!
17.12.2016 г.
Да си кажа
Това е капсула домашна:
много вещи, мебел прашна,
детски писъци и бяс,
учебници за трети клас,
буркани с бебешки пюрета,
на балкона - колелета,
във килера десет ски,
аз не карам, но уви
имам екзалтиран мъж -
би ги яхнал и на дъжд.
Тази лудница чудесна
се оказва, че е лесна,
щом око в екрана метна
да прегледам интернета.
По света, че и у нас
всички са за Алкатраз:
То не са чрез дивиденти
изпълзяли президенти
от лаишки надпревари,
всеки ръгал, дето свари.
После пък сърдити батки
заподавали оставки,
След тях размахват си мандат...
то е страшен бъгав ад.
КОЙ, ви питам с тънък глас,
кой би блеснал в тази гняс?!
Като взрив железопътен
медиите избухват с тътен
при всеки следващ психопат
решил да лъже за обрат.
Да не пропусна бежанците...
там съшиват със конците -
то афганци, то примати,
то маймун на клон се клати...
Аз попринцип имам жал.
Особено във тежък хал
ще подам ръка сърцато,
но в положение сакато,
навместо хора във беда
да ми пробутват плесента
на некви племена брадати,
много благодаря... Еба ти...
А пък някакъв мангал
в Берлинското метро дивял.
Българин е, или не е,
то световно е явление -
всеки, даром оцелявал,
между капките минавал,
е заплаха вездесъща
и ще става по-могъща,
щом във джоба му наливат,
вместо мозък да филтрират.
Ех, разбирам ги нещата,
но сега наред с шегата
ще прелетя през океана
и за Тръмп ще се захвана.
Едно видях във тез лайна -
че отложихме война.
САЩ с Русия да се гушнат -
по-добре от да ни люшнат
с лоши бомбички крилати,
ще отдъхна... Пак еба ти...
Та, както казах, в интернета
то войни са, то клишета,
то е кьораво видело.
Поне от Паулу Коелю
насред мними политици
вървят цитати върху цици.
Ох, капсулке домашна,
ти изобщо не си страшна,
Щом сме вкъщи с две дечица,
през вечер викаме по пица,
Сашко, Инка, мама, тати,
колко хубаво... Еба ти!
много вещи, мебел прашна,
детски писъци и бяс,
учебници за трети клас,
буркани с бебешки пюрета,
на балкона - колелета,
във килера десет ски,
аз не карам, но уви
имам екзалтиран мъж -
би ги яхнал и на дъжд.
Тази лудница чудесна
се оказва, че е лесна,
щом око в екрана метна
да прегледам интернета.
По света, че и у нас
всички са за Алкатраз:
То не са чрез дивиденти
изпълзяли президенти
от лаишки надпревари,
всеки ръгал, дето свари.
После пък сърдити батки
заподавали оставки,
След тях размахват си мандат...
то е страшен бъгав ад.
КОЙ, ви питам с тънък глас,
кой би блеснал в тази гняс?!
Като взрив железопътен
медиите избухват с тътен
при всеки следващ психопат
решил да лъже за обрат.
Да не пропусна бежанците...
там съшиват със конците -
то афганци, то примати,
то маймун на клон се клати...
Аз попринцип имам жал.
Особено във тежък хал
ще подам ръка сърцато,
но в положение сакато,
навместо хора във беда
да ми пробутват плесента
на некви племена брадати,
много благодаря... Еба ти...
А пък някакъв мангал
в Берлинското метро дивял.
Българин е, или не е,
то световно е явление -
всеки, даром оцелявал,
между капките минавал,
е заплаха вездесъща
и ще става по-могъща,
щом във джоба му наливат,
вместо мозък да филтрират.
Ех, разбирам ги нещата,
но сега наред с шегата
ще прелетя през океана
и за Тръмп ще се захвана.
Едно видях във тез лайна -
че отложихме война.
САЩ с Русия да се гушнат -
по-добре от да ни люшнат
с лоши бомбички крилати,
ще отдъхна... Пак еба ти...
Та, както казах, в интернета
то войни са, то клишета,
то е кьораво видело.
Поне от Паулу Коелю
насред мними политици
вървят цитати върху цици.
Ох, капсулке домашна,
ти изобщо не си страшна,
Щом сме вкъщи с две дечица,
през вечер викаме по пица,
Сашко, Инка, мама, тати,
колко хубаво... Еба ти!
9.04.2016 г.
+1
Отворих си биричка, седнах да пиша.
Спящо детенце кротичко диша.
Мисля си, колко е смела съдбата,
така милосърдно да ме върне в играта.
Прибави към Саши - велико войниче,
едно ококорено мило сестриче.
До вчера в грижи и нови, и стари,
с глава, изгърмяла от тежки китари,
замръкваща в барове, търсеща пристани,
съдбата ме върна към простите истини:
да имаш дома и света, и човека,
с който да ходиш по свойта пътека,
довела до цялата радост постфактум,
макар и под наем върху гумен балатум.
Не вярвах, че някога нощната птица
ще кацне в гнездо, окрилена с дечица.
Че ще гори от любов и прегръща
толкова хора, изпълнили къща.
Че в живота до скоро безсмислен и скучен
сега ще залипсва единствено куче.
Мило семейство, аз ви обичам!
Не ще ви настигна, срещу вас да затичам!
И знам, че дори да звуча захаросано
и драскам редове в сантимент нескопосано,
аз съм щастлива и с ярост крещя:
Имам в живота всички важни неща!
Сега се оттеглям, изпих си бирока,
при моите хора - Марти, Инка, Сашока.
Спящо детенце кротичко диша.
Мисля си, колко е смела съдбата,
така милосърдно да ме върне в играта.
Прибави към Саши - велико войниче,
едно ококорено мило сестриче.
До вчера в грижи и нови, и стари,
с глава, изгърмяла от тежки китари,
замръкваща в барове, търсеща пристани,
съдбата ме върна към простите истини:
да имаш дома и света, и човека,
с който да ходиш по свойта пътека,
довела до цялата радост постфактум,
макар и под наем върху гумен балатум.
Не вярвах, че някога нощната птица
ще кацне в гнездо, окрилена с дечица.
Че ще гори от любов и прегръща
толкова хора, изпълнили къща.
Че в живота до скоро безсмислен и скучен
сега ще залипсва единствено куче.
Мило семейство, аз ви обичам!
Не ще ви настигна, срещу вас да затичам!
И знам, че дори да звуча захаросано
и драскам редове в сантимент нескопосано,
аз съм щастлива и с ярост крещя:
Имам в живота всички важни неща!
Сега се оттеглям, изпих си бирока,
при моите хора - Марти, Инка, Сашока.
23.05.2015 г.
21.05.2015 г.
Една много дълга история
Все по-често се сблъсквам с така модерната русофобия. Реших да подложа на дисекция тази форма на враждебност и да формулирам личното си мнение. Подозирам, че ще съм многословна, така че сега е моментът да спрете да четете.
Никога не съм имала афинитет дори към екскурзия до Русия. Скучна, тоталитарна, затворена страна. Задължителното изучаване на руски език в училище ми беше досадно. Аналогията с дървени трупи, танкове, москвичи и забрадени тьотки с времето ми се засилваше. 80-те на морето се запознах с едни русначета, облечени като бабички, дето искаха да си пишем, но аз ги отсвирих резко. И рускините, омъжени за българи, от дете ми изглеждат кошмарни - особено в мисията си да мьекат с роден акцент след десетки години живот в България. От всички, които съм срещала, има едно изключение - леля Надя, майка на най-добрата ми приятелка в началното училище. Работлива и грижовна, възпита две прекрасни деца, като между тях отглеждаше и сестра ми. Разрешаваше им да гледат телевизия до късно и те бяха експерти по "Робинята Изаура", докато аз мернах само 2-3 пъти Женоария и Леонсио. На снимките от сватбата си носеше венец с маргаритки, през лятото ходеха на палатки по Южното Черноморие. Единственият й "недостатък" бе, че приготвяше безсолни манджи, горчив чай, даже курабийките не бяха сладки. Ако култивираше люти чушки, сигурно нямаше да са люти. И въпреки гореспоменатите екстри, кулинарството й дамгоса допълнително отношението ми към руснаците.
По времето на другарите и другарките, когато ме пращаха при баба ми на ул. "Екзарх Йосиф", си умирах от кеф, как тя се обръщаше към жените. Наричаше ги "Госпожо", което ми звучеше направо като "Мадмоазель". Разказваше ми за царски времена, водеше ме в "Александър Невски" да палим свещички и въобще водехме светски живот.
Проруското влияние, на което бях подложена, бе от страна на дядо. Полковник от ВВС, изучил се в Москва, първият български военен аташе във Виетнам, живял в Ханой по време на войната. По негова линия съм потомка на Капитан Петко войвода. В момента е на 87 години, всеки ден взима сина ми от училище, шофира от София до Ловеч по 10 пъти в годината. Дори се шегува, че дъщеря му (майка ми) не му разрешава да качва стопаджийки. Той успя да възпита у мен особен сантимент - абонира ме за "Колобок", пускаше ми емблематичните руски песнички, гледахме "Ну, погоди", а по-късно ми подари албуми с репродукции на Репин и Шишкин, които оказаха огромно влияние върху художественото ми ориентиране. В последствие открих Виктор Цой, Висоцки, братя Стругацки, Булгаков, Илф и Петров... Всеки е учил Менделеевата таблица, цял свят знае Виктор Нуреев, Ломоносов, Толстой, Чайковски - хора от всички сфери на изкуството, науката и литературата. А когато скоро пак метнах око на "Ну, погоди", установих, че в серията с цирка кончето препуска върху мелодията на "School's Out" на Алис Купър - SLO4AENOS?! NEMISLA.
След години, въпреки натрупаната симпатия към руската култура, изградих политическите си възгледи. Превърнах се в опозиция на разкошния ми дядо. Той ми разказваше, как неговият дядо партизанин е бил изтезаван пред децата си, а после убит. Искаше да прочета антифашисткия роман на баща му (едно от въпросните деца, който впрочем е бил новатор в много отношения - един от първите лютиери в България, изобретил цигулка от 5010 кибритени клечки, на която са свирили световни музиканти и днес е изложена в Националния историческия музей).
Дядо с чувство на обич и дълг изповядва бащината си идеология. Аз се гордея с предците си, но няма как да бъда разубедена, че политическите пристрастия не могат да са фамилна традиция. Факт е, че почти всяко семейство е пострадало от определена власт. Потомците предават и преекспонират омраза, която никога не е конструктивна. Срещала съм потърпевши от комунистическия режим, склонни да зачеркнат Смирненски и Вапцаров. Аз осъждам със сърцето си убийството на Райко Алексиев, но когато намесят в него Николай Райнов, душата ми плаче. Няма сила, която да оправдае атентата в "Св. София", но скърбя и за гибелта на Гео Милев - експресионистът, благодарение на който за първи път течение в световното изкуство навлиза едновременно в България. Тези хора са жертви на нереализируеми, изродени политически движения.
През Виденовата зима бях ученичка в гимназията и не пропусках протест. Ходех със скъсани дънки и кубинки. Беше ми писнало от ориз, картофи и насипни цигари Арда качак. Кълвях американските битнически романи. Искаше ми се да се пренеса някъде в щатите, например Сиатъл. По онова време гледах филм за Сталин, след който Хитлер ми се стори некоординирано бохемче. Червеното ми беше черно. СДС ми изглеждаше единствената алтернатива за съвременен живот. Прекратяване на досегашните чужди влияния, късане на всички връзки с отминалия строй и незабавна лустрация - толкова елементарно.
Ентусиазмът ми започна да секва след събарянето на мавзолея, а по време на натовските бомбардировки над Белград не можех да си намеря място. Споменавам мавзолея, защото още тогава смятах, че подобно недоразумение трябва да служи като чудесна обеца на ухото. Вместо демонстративно да се трие история. Можеше някой ден да го посоча на сина ми: "Ето това, Саше, е налудничава конструкция от отминал режим, в която деца на твоята възраст разглеждат под строй умрял чичко и после не могат да спят седмици. "Зомбита срещу растения" са халтурка. А сега е само луксозна обществена тоалетна и няма страшно." Но при липсата на мавзолей, бих му обяснила, че е нещо, построено за 6 дена, и съборено за горе-долу толкова. Понеже е бил лоша, но много здрава сграда, от чието балконче е махала Лиляна Павлова под формата на пионерче до бай Тошо. Ще му кажа, че човек не може да избяга от историята, колкото и да взривява. Че тя се върти и сегашният политически елит се състои от еволюирали комсомолчета и партийни секретари с номенклатурно потекло. Които във фаза на надмощие се самозабравят.
В тази връзка се сещам за дебатите по демонтирането на паметника на Съветската армия. Позицията ми е сходна: Не искам да се харчат данъците ми за поредната прищявка около историко-политическите иновации. И най-важното - ако паметникът бе останал боядисан "в крак с времето", щеше да се превърне в истинско произведение на изкуството и културно наследство, върху което е отпечатан дългогодишния български преход.
Разбира се оценката не важи за седмоъгълния петохуй пред НДК, който е олицетворение на криворазбрания комунистически "абстрактен модернизъм". Това разхищение на бетон и фаянс идва в повече на всеки нормален. Полуразрушена гротеска, опасна не само за физическото, но и за психическото здраве. И ще си браня данъците със зъби и нокти, ако ще ги инвестират в реставрация или ограда около нея, вместо просто да изчезне. На органичния ми комфорт се отразява и корозиралия летищен Орфей - 21 век сме, мама му. В сравнение с разкапаните му телеса, паметникът на трансформърсите в Шумен пращи от художествена стойност, а този на Съветската армия е жив реализъм (само малко да се оцвети отново и грешка няма да има).
Тук автоматично се връщаме на русофобството. Много от последователите му ще ме осъдят, но ми дреме на шапката. Според последните тълкувания, руснаците са зверове, под чието робство гнием повече от век. В новите учебници по история замениха турското иго с "османско присъствие". Скоро очакваме да въведат руското робство, наред с пълното отричане на всичко славянско. Аз предлагам да цензурират и Дядо Вазов, за да няма противоречия. А, и Славянската ни писменост вече да не се нарича така. Преди години илюстрирах изследване на швейцарски институт, според който във вените ни тече 49% тракийска кръв, 15% славянска, а всичко останало е страшна мешавица от елини, древни македонци и какво ли не. В момента се чудя, какво значи това - че не сме славяни, или че техният ген е на второ място във веригата. Станах разногледа и извън иронията: през 2009 г., 10 години след събарянето на мавзолея, една от първите акции на Б. Б. като премиер бе, да реставрира Руски паметник. Година по-късно цялата столица грееше в билбордове с лика на Путин, очаквайки визитата му. И дълго се наслаждавахме на милата картинка "Владимир Владимирович, овчарско куче и нацепена батка".
Днес палачинката е обърната и даже наличието на Меркел на парада за День победьI в Москва не бе повод за българско присъствие там. Обятията ни са отворени за щаб на НАТО покрай конфликта в Украйна. По Цариградско дефилира "Джим" Кери, а геноцида над арменците признахме, изчаквайки първо да го направят американците (както се завъртя шегичката, че сигурно забавянето е заради часовата разлика). Циркулираме от една зависимост в друга. Намираме си нови виновници, измиваме си ръцете и облизваме актуалните месии. А всъщност омразата към дадена нация - руската, турската или американската, не е патриотизъм. Мразим съседите си, забравяйки поговорката, че човек не трябва да се кара с тях, защото са най-близо да му окажат първа помощ. Мразим Русия, изолирайки танца й със Запада. Танц, в който ту си чупят краката, ту си правят реверанси. И в двата случая ние нямаме място между чука и наковалнята.
Често повтарям, че нищо не е черно-бяло. Всяко фанатично фобско или филско напъване ми изглежда болестотворно. Интелигентният ерудиран човек не страда от предразсъдъци. За илюстрация ще дам балансирания завършек на споровете за руснаците, които водим с моя иначе перфектен мъж. Имаме си репертоар в дебата. Първо, той ги нарича крепостни селяни, а аз му отговарям, че са били такива, както във всяка друга държава, във всеки момент от историята са експлоатирани роби (тук правя препратка към редовете нагоре с отношението ми към тьотките и танковете). Второ, той казва, че в Русия прости хора бедстват в мизерия на огромна територия. Аз му отговарям, че да, но и в едни американски щати е фраш с дебили, разпръснати по прерии и пустини, дето не могат да четат и (еле па у Тексас) скиват ли негър, му е спукана работата. Да не говорим за у нас - липсващото звено царства в 2/3 от територията на България. Той преминава към трета точка - в Русия всичко, освен Москва и Санкт Петербург, е тотал щета. Аз отново му давам за пример положението извън големите градове на САЩ, както и, че в българската провинция човек спокойно може да се гръмне. Разбира се, не игнорирам факта, че ако човекът има възможност и средства, би живял отлично в някое китно планинско селце. Но пък мъжът ми в спокойствие и идилично безвремие няма да издържи и 3 дена. В разговора не пропускаме руските олигофрени из фриксайтовете. За тях сме напълно съгласни, че няма втори. Въпреки, че аз имам слабост и към американските. Светът е пълен с идиоти и фрикове дебнат отвсякъде.
Финишираме със Сталин - изверг, на който всичко човешко е чуждо. Аз добавям, че с Хитлер са нападнали заедно Полша. И тук изригваме в единодушие и си стискаме ръцете. Извън американо-руските дебати, съм дълбоко убедена, че истината е в Стария континент.
В този ред на мисли, преди месец гледахме The Boat That Rocked - филм по истински случай с любимия ми Филип Хофман, за частно рокрадио, плаващо на корабче в Британски води през 66-а. За забраната на рокендрола до такава степен, че накрая правителството ги оставя да се издавят, за да спрат емисиите. Е, имаше хепиенд - слушателите им нелегално ги спасиха с подръчни материали.
Няма как да не се сетя за стригането в България по същото време. Тогава баща ми се е завирал на таван в Банишора да слуша "Крийдънс". Но този филм, както и други класики като It Might Get Loud (в който Джими Пейдж разказва за критиците, заклеймили кариерата му в началото) са красноречиви, че рокендролът е прохождал в немилост навсякъде по белия свят. Не само у нас.
20 години по-късно, когато тук комунистите още бяха на власт, вече съществуваха "Кале" и "Нова Генерация", голямата сестра на близнаците от нашия етаж носеше рокерия с нашивки на "Мейдън", а баба ми наричаше другарките "госпожи". Бях дете, но усещах, как режимът все по-често се сблъсква със стабилна бариера.
Винаги и навсякъде в човешката история властимащите са проявявали сила при страх от неподчинение. Атаката е най-добрата защита. През вековете крале, свещеници, политици и военни са определяли битието ни. Но не и съдбите ни. Рано или късно хората вдигат глави и тръгват срещу системата. Всяка империя е имала начало и край.
Преди 2 години отново скачах по протести. Тая работа се оказа безславна, въпреки хилядите вдигнати глави. Явно още ни е рано и клекнахме обратно. Остана само мразенето, а то не е достатъчно за премахване на проблемите в здравната система, информационната цензура, ниските доходи, психясването на нацията, кръвопийството на малцинствата... За това отдавна не са ни виновни комунисти и фашисти. Много след тях, ние си оставаме овце. Всички фобства и филства са рожби на принципа "разделяй и владей". Аман от стадния ни манталитет, аман от руснаци и американци, от изкривяване на ценности, от духовен геноцид над поколенията. И за разкош, да вместя вица за цигането, което попитало баща си: "- Тате, какво е демокрация? - Това, Хасанчо, е когато белите работят, плащат данъци, а от тях живеем ние, получаваме помощи и не плащаме сметки. - А това не ги ли дразни? - Дразни ги, ама това вече е расизъм."
За край на фермана, се отприщвам да помразя и аз - с интернационален и широк фокус: СМРТ за вълците в овчи кожи, които ни управляват от десетилетия, за олигарсите и мутрите, разпродали България. СМРТ за единиците, владеещи и моделиращи света. СМРТ за всички диктатори, начело със севернокорейското деграде, откъснало милиони клети роби от реалността. СМРТ за религиозните фундаменталисти, СМРТ за ислямските фанатици, унищожаващи хора, паметници и история. Всички те ми се виждат някак си по-страшни от руснаците.
Viva la revolution! И Punk's not dead!
Никога не съм имала афинитет дори към екскурзия до Русия. Скучна, тоталитарна, затворена страна. Задължителното изучаване на руски език в училище ми беше досадно. Аналогията с дървени трупи, танкове, москвичи и забрадени тьотки с времето ми се засилваше. 80-те на морето се запознах с едни русначета, облечени като бабички, дето искаха да си пишем, но аз ги отсвирих резко. И рускините, омъжени за българи, от дете ми изглеждат кошмарни - особено в мисията си да мьекат с роден акцент след десетки години живот в България. От всички, които съм срещала, има едно изключение - леля Надя, майка на най-добрата ми приятелка в началното училище. Работлива и грижовна, възпита две прекрасни деца, като между тях отглеждаше и сестра ми. Разрешаваше им да гледат телевизия до късно и те бяха експерти по "Робинята Изаура", докато аз мернах само 2-3 пъти Женоария и Леонсио. На снимките от сватбата си носеше венец с маргаритки, през лятото ходеха на палатки по Южното Черноморие. Единственият й "недостатък" бе, че приготвяше безсолни манджи, горчив чай, даже курабийките не бяха сладки. Ако култивираше люти чушки, сигурно нямаше да са люти. И въпреки гореспоменатите екстри, кулинарството й дамгоса допълнително отношението ми към руснаците.
Проруското влияние, на което бях подложена, бе от страна на дядо. Полковник от ВВС, изучил се в Москва, първият български военен аташе във Виетнам, живял в Ханой по време на войната. По негова линия съм потомка на Капитан Петко войвода. В момента е на 87 години, всеки ден взима сина ми от училище, шофира от София до Ловеч по 10 пъти в годината. Дори се шегува, че дъщеря му (майка ми) не му разрешава да качва стопаджийки. Той успя да възпита у мен особен сантимент - абонира ме за "Колобок", пускаше ми емблематичните руски песнички, гледахме "Ну, погоди", а по-късно ми подари албуми с репродукции на Репин и Шишкин, които оказаха огромно влияние върху художественото ми ориентиране. В последствие открих Виктор Цой, Висоцки, братя Стругацки, Булгаков, Илф и Петров... Всеки е учил Менделеевата таблица, цял свят знае Виктор Нуреев, Ломоносов, Толстой, Чайковски - хора от всички сфери на изкуството, науката и литературата. А когато скоро пак метнах око на "Ну, погоди", установих, че в серията с цирка кончето препуска върху мелодията на "School's Out" на Алис Купър - SLO4AENOS?! NEMISLA.
След години, въпреки натрупаната симпатия към руската култура, изградих политическите си възгледи. Превърнах се в опозиция на разкошния ми дядо. Той ми разказваше, как неговият дядо партизанин е бил изтезаван пред децата си, а после убит. Искаше да прочета антифашисткия роман на баща му (едно от въпросните деца, който впрочем е бил новатор в много отношения - един от първите лютиери в България, изобретил цигулка от 5010 кибритени клечки, на която са свирили световни музиканти и днес е изложена в Националния историческия музей).
Снимката свалих от нета и под нея текстът гласи:
"Тази цигулка е дело на политически затворник от Варненския затвор. Човекът бил преследван от царските власти заради комунистическите си убеждения преди 9 септември 1944 г. Феноменалната цигулка има лък и струни и издава чуден звук, разказват запознати."
Дядо с чувство на обич и дълг изповядва бащината си идеология. Аз се гордея с предците си, но няма как да бъда разубедена, че политическите пристрастия не могат да са фамилна традиция. Факт е, че почти всяко семейство е пострадало от определена власт. Потомците предават и преекспонират омраза, която никога не е конструктивна. Срещала съм потърпевши от комунистическия режим, склонни да зачеркнат Смирненски и Вапцаров. Аз осъждам със сърцето си убийството на Райко Алексиев, но когато намесят в него Николай Райнов, душата ми плаче. Няма сила, която да оправдае атентата в "Св. София", но скърбя и за гибелта на Гео Милев - експресионистът, благодарение на който за първи път течение в световното изкуство навлиза едновременно в България. Тези хора са жертви на нереализируеми, изродени политически движения.
През Виденовата зима бях ученичка в гимназията и не пропусках протест. Ходех със скъсани дънки и кубинки. Беше ми писнало от ориз, картофи и насипни цигари Арда качак. Кълвях американските битнически романи. Искаше ми се да се пренеса някъде в щатите, например Сиатъл. По онова време гледах филм за Сталин, след който Хитлер ми се стори некоординирано бохемче. Червеното ми беше черно. СДС ми изглеждаше единствената алтернатива за съвременен живот. Прекратяване на досегашните чужди влияния, късане на всички връзки с отминалия строй и незабавна лустрация - толкова елементарно.
Ентусиазмът ми започна да секва след събарянето на мавзолея, а по време на натовските бомбардировки над Белград не можех да си намеря място. Споменавам мавзолея, защото още тогава смятах, че подобно недоразумение трябва да служи като чудесна обеца на ухото. Вместо демонстративно да се трие история. Можеше някой ден да го посоча на сина ми: "Ето това, Саше, е налудничава конструкция от отминал режим, в която деца на твоята възраст разглеждат под строй умрял чичко и после не могат да спят седмици. "Зомбита срещу растения" са халтурка. А сега е само луксозна обществена тоалетна и няма страшно." Но при липсата на мавзолей, бих му обяснила, че е нещо, построено за 6 дена, и съборено за горе-долу толкова. Понеже е бил лоша, но много здрава сграда, от чието балконче е махала Лиляна Павлова под формата на пионерче до бай Тошо. Ще му кажа, че човек не може да избяга от историята, колкото и да взривява. Че тя се върти и сегашният политически елит се състои от еволюирали комсомолчета и партийни секретари с номенклатурно потекло. Които във фаза на надмощие се самозабравят.
В тази връзка се сещам за дебатите по демонтирането на паметника на Съветската армия. Позицията ми е сходна: Не искам да се харчат данъците ми за поредната прищявка около историко-политическите иновации. И най-важното - ако паметникът бе останал боядисан "в крак с времето", щеше да се превърне в истинско произведение на изкуството и културно наследство, върху което е отпечатан дългогодишния български преход.
Разбира се оценката не важи за седмоъгълния петохуй пред НДК, който е олицетворение на криворазбрания комунистически "абстрактен модернизъм". Това разхищение на бетон и фаянс идва в повече на всеки нормален. Полуразрушена гротеска, опасна не само за физическото, но и за психическото здраве. И ще си браня данъците със зъби и нокти, ако ще ги инвестират в реставрация или ограда около нея, вместо просто да изчезне. На органичния ми комфорт се отразява и корозиралия летищен Орфей - 21 век сме, мама му. В сравнение с разкапаните му телеса, паметникът на трансформърсите в Шумен пращи от художествена стойност, а този на Съветската армия е жив реализъм (само малко да се оцвети отново и грешка няма да има).
Тук автоматично се връщаме на русофобството. Много от последователите му ще ме осъдят, но ми дреме на шапката. Според последните тълкувания, руснаците са зверове, под чието робство гнием повече от век. В новите учебници по история замениха турското иго с "османско присъствие". Скоро очакваме да въведат руското робство, наред с пълното отричане на всичко славянско. Аз предлагам да цензурират и Дядо Вазов, за да няма противоречия. А, и Славянската ни писменост вече да не се нарича така. Преди години илюстрирах изследване на швейцарски институт, според който във вените ни тече 49% тракийска кръв, 15% славянска, а всичко останало е страшна мешавица от елини, древни македонци и какво ли не. В момента се чудя, какво значи това - че не сме славяни, или че техният ген е на второ място във веригата. Станах разногледа и извън иронията: през 2009 г., 10 години след събарянето на мавзолея, една от първите акции на Б. Б. като премиер бе, да реставрира Руски паметник. Година по-късно цялата столица грееше в билбордове с лика на Путин, очаквайки визитата му. И дълго се наслаждавахме на милата картинка "Владимир Владимирович, овчарско куче и нацепена батка".
Днес палачинката е обърната и даже наличието на Меркел на парада за День победьI в Москва не бе повод за българско присъствие там. Обятията ни са отворени за щаб на НАТО покрай конфликта в Украйна. По Цариградско дефилира "Джим" Кери, а геноцида над арменците признахме, изчаквайки първо да го направят американците (както се завъртя шегичката, че сигурно забавянето е заради часовата разлика). Циркулираме от една зависимост в друга. Намираме си нови виновници, измиваме си ръцете и облизваме актуалните месии. А всъщност омразата към дадена нация - руската, турската или американската, не е патриотизъм. Мразим съседите си, забравяйки поговорката, че човек не трябва да се кара с тях, защото са най-близо да му окажат първа помощ. Мразим Русия, изолирайки танца й със Запада. Танц, в който ту си чупят краката, ту си правят реверанси. И в двата случая ние нямаме място между чука и наковалнята.
Често повтарям, че нищо не е черно-бяло. Всяко фанатично фобско или филско напъване ми изглежда болестотворно. Интелигентният ерудиран човек не страда от предразсъдъци. За илюстрация ще дам балансирания завършек на споровете за руснаците, които водим с моя иначе перфектен мъж. Имаме си репертоар в дебата. Първо, той ги нарича крепостни селяни, а аз му отговарям, че са били такива, както във всяка друга държава, във всеки момент от историята са експлоатирани роби (тук правя препратка към редовете нагоре с отношението ми към тьотките и танковете). Второ, той казва, че в Русия прости хора бедстват в мизерия на огромна територия. Аз му отговарям, че да, но и в едни американски щати е фраш с дебили, разпръснати по прерии и пустини, дето не могат да четат и (еле па у Тексас) скиват ли негър, му е спукана работата. Да не говорим за у нас - липсващото звено царства в 2/3 от територията на България. Той преминава към трета точка - в Русия всичко, освен Москва и Санкт Петербург, е тотал щета. Аз отново му давам за пример положението извън големите градове на САЩ, както и, че в българската провинция човек спокойно може да се гръмне. Разбира се, не игнорирам факта, че ако човекът има възможност и средства, би живял отлично в някое китно планинско селце. Но пък мъжът ми в спокойствие и идилично безвремие няма да издържи и 3 дена. В разговора не пропускаме руските олигофрени из фриксайтовете. За тях сме напълно съгласни, че няма втори. Въпреки, че аз имам слабост и към американските. Светът е пълен с идиоти и фрикове дебнат отвсякъде.
В този ред на мисли, преди месец гледахме The Boat That Rocked - филм по истински случай с любимия ми Филип Хофман, за частно рокрадио, плаващо на корабче в Британски води през 66-а. За забраната на рокендрола до такава степен, че накрая правителството ги оставя да се издавят, за да спрат емисиите. Е, имаше хепиенд - слушателите им нелегално ги спасиха с подръчни материали.
Няма как да не се сетя за стригането в България по същото време. Тогава баща ми се е завирал на таван в Банишора да слуша "Крийдънс". Но този филм, както и други класики като It Might Get Loud (в който Джими Пейдж разказва за критиците, заклеймили кариерата му в началото) са красноречиви, че рокендролът е прохождал в немилост навсякъде по белия свят. Не само у нас.
20 години по-късно, когато тук комунистите още бяха на власт, вече съществуваха "Кале" и "Нова Генерация", голямата сестра на близнаците от нашия етаж носеше рокерия с нашивки на "Мейдън", а баба ми наричаше другарките "госпожи". Бях дете, но усещах, как режимът все по-често се сблъсква със стабилна бариера.
Винаги и навсякъде в човешката история властимащите са проявявали сила при страх от неподчинение. Атаката е най-добрата защита. През вековете крале, свещеници, политици и военни са определяли битието ни. Но не и съдбите ни. Рано или късно хората вдигат глави и тръгват срещу системата. Всяка империя е имала начало и край.
Преди 2 години отново скачах по протести. Тая работа се оказа безславна, въпреки хилядите вдигнати глави. Явно още ни е рано и клекнахме обратно. Остана само мразенето, а то не е достатъчно за премахване на проблемите в здравната система, информационната цензура, ниските доходи, психясването на нацията, кръвопийството на малцинствата... За това отдавна не са ни виновни комунисти и фашисти. Много след тях, ние си оставаме овце. Всички фобства и филства са рожби на принципа "разделяй и владей". Аман от стадния ни манталитет, аман от руснаци и американци, от изкривяване на ценности, от духовен геноцид над поколенията. И за разкош, да вместя вица за цигането, което попитало баща си: "- Тате, какво е демокрация? - Това, Хасанчо, е когато белите работят, плащат данъци, а от тях живеем ние, получаваме помощи и не плащаме сметки. - А това не ги ли дразни? - Дразни ги, ама това вече е расизъм."
За край на фермана, се отприщвам да помразя и аз - с интернационален и широк фокус: СМРТ за вълците в овчи кожи, които ни управляват от десетилетия, за олигарсите и мутрите, разпродали България. СМРТ за единиците, владеещи и моделиращи света. СМРТ за всички диктатори, начело със севернокорейското деграде, откъснало милиони клети роби от реалността. СМРТ за религиозните фундаменталисти, СМРТ за ислямските фанатици, унищожаващи хора, паметници и история. Всички те ми се виждат някак си по-страшни от руснаците.
Viva la revolution! И Punk's not dead!
27.04.2015 г.
.
Преди време споделих човешката си реакция след клипа с агонизиращата жена-факла пред президентството. Реакция на отвращение към комерсиализирането на една трагедия:
http://venetagergova.blogspot.com/2014/11/blog-post.html
"Филмовият материал" с изкуфялата акушерка удари всичките ми възприятия в земята. Дори без да съм го гледала. А това, че щафетата толкова мазно се предаде от жестокостта на една твар към пиянството на един народ, наистина осакатява морално. Ето как един факт може да се интерпретира различно:
В защита на съществото попаднах на така модерния напоследък термин "бърнаут". Е, моля ви се! Ако светът не се беше сдобил скоро с бърнаутнал пилот, какво експертно оправдание щяхте да намерите за всеки втори шизоид? Аз и колегата чичо Ице сме в бърнаут от години и още не сме се изклали.
После пуснах сълза на "професионалната" психиатрична оценка на богопомазания г-н Терзийски, който призова за християнско милосърдие и извличане на "най-ценното" от тази ситуация. Амин.
Преди да се приземя в смирение пред широките сърца на защитата, се начетох на присъди по бързата процедура - да се линчува и акушерката, и цялото медицинско съсловие! То така най-лесно - всички под общ знаменател, таман ще се предодвратят бъдещи ексцесии. Линчуваме същите медици, за които преди няколко месеца искахме да залепим по един полицай - та да нямаме още една причина да изтрепем циганите. Помежду другото искаме да очистим и полицаите, както и управляващите от последните 60 години. В същото време оставяме Веждичката да ни бие с шише по тиквите (но не пълно с мляко), проспиваме, че спират безплатните лекарства на диабетиците, забавляваме се с Батбойковите магнолии, екзалтираме се от ексхибиционистична кърмачка (какви ли щяха да са реакциите, ако тя беше "от боята"?), и до ден днешен от всяко публицистично предаване Р. Овч. ни разяснява преимуществата на ядрената енергетика. Ох, отплеснах се... Та оказа се, че всяка родилка е била обречена на садизъм. Аз знам от собствен опит, че в тези отделения съществува меко казано зловеща рутина. Знам, че много от работещите там използват "вътрешноведомствен хумор", който, особено в ситуация на беззащитност, е трудно да се приеме. Но също така знам, че има специалисти, които не трябва да бъдат принизявани до нивото на въпросната акушерка заради поредната еуфория. Съд и присъда. Но веднага - преди да сме забравили. И не във фейсбук.
Попаднах и на тезата, че разпространението на видеото е най-хубавото, което може да се случи като доказателство за вината на акушерката - иначе кой би обърнал внимание на някакво си голословие. Не е баш така - веднъж пуснат в пространството, клипът е достатъчно достъпен да попадне в полезрението на компетентните органи. Не е необходимо да избожда очите от всеки новинарски сайт. Защото лесната среща с всякакъв вид жестокост възпитава усещането, че това е нещо нормално, щом ни заобикаля отвсякъде. То верно, че и въпросните органи са по-заети да събират стари глоби за неправилно паркиране. Крайно време е провиненията да придобият адекватно степенуване. Но това не става с оскотяване на обществото.
Много искам да видя реални последствия за това същество. Като пример за всеки, който се чувства безнаказан и излиза от елементарни общочовешки рамки на поведение.
И без повече бърнаут, че ще набия чичо Ице с шише от бира.
http://venetagergova.blogspot.com/2014/11/blog-post.html
"Филмовият материал" с изкуфялата акушерка удари всичките ми възприятия в земята. Дори без да съм го гледала. А това, че щафетата толкова мазно се предаде от жестокостта на една твар към пиянството на един народ, наистина осакатява морално. Ето как един факт може да се интерпретира различно:
В защита на съществото попаднах на така модерния напоследък термин "бърнаут". Е, моля ви се! Ако светът не се беше сдобил скоро с бърнаутнал пилот, какво експертно оправдание щяхте да намерите за всеки втори шизоид? Аз и колегата чичо Ице сме в бърнаут от години и още не сме се изклали.
После пуснах сълза на "професионалната" психиатрична оценка на богопомазания г-н Терзийски, който призова за християнско милосърдие и извличане на "най-ценното" от тази ситуация. Амин.
Преди да се приземя в смирение пред широките сърца на защитата, се начетох на присъди по бързата процедура - да се линчува и акушерката, и цялото медицинско съсловие! То така най-лесно - всички под общ знаменател, таман ще се предодвратят бъдещи ексцесии. Линчуваме същите медици, за които преди няколко месеца искахме да залепим по един полицай - та да нямаме още една причина да изтрепем циганите. Помежду другото искаме да очистим и полицаите, както и управляващите от последните 60 години. В същото време оставяме Веждичката да ни бие с шише по тиквите (но не пълно с мляко), проспиваме, че спират безплатните лекарства на диабетиците, забавляваме се с Батбойковите магнолии, екзалтираме се от ексхибиционистична кърмачка (какви ли щяха да са реакциите, ако тя беше "от боята"?), и до ден днешен от всяко публицистично предаване Р. Овч. ни разяснява преимуществата на ядрената енергетика. Ох, отплеснах се... Та оказа се, че всяка родилка е била обречена на садизъм. Аз знам от собствен опит, че в тези отделения съществува меко казано зловеща рутина. Знам, че много от работещите там използват "вътрешноведомствен хумор", който, особено в ситуация на беззащитност, е трудно да се приеме. Но също така знам, че има специалисти, които не трябва да бъдат принизявани до нивото на въпросната акушерка заради поредната еуфория. Съд и присъда. Но веднага - преди да сме забравили. И не във фейсбук.
Попаднах и на тезата, че разпространението на видеото е най-хубавото, което може да се случи като доказателство за вината на акушерката - иначе кой би обърнал внимание на някакво си голословие. Не е баш така - веднъж пуснат в пространството, клипът е достатъчно достъпен да попадне в полезрението на компетентните органи. Не е необходимо да избожда очите от всеки новинарски сайт. Защото лесната среща с всякакъв вид жестокост възпитава усещането, че това е нещо нормално, щом ни заобикаля отвсякъде. То верно, че и въпросните органи са по-заети да събират стари глоби за неправилно паркиране. Крайно време е провиненията да придобият адекватно степенуване. Но това не става с оскотяване на обществото.
Много искам да видя реални последствия за това същество. Като пример за всеки, който се чувства безнаказан и излиза от елементарни общочовешки рамки на поведение.
И без повече бърнаут, че ще набия чичо Ице с шише от бира.
28.03.2015 г.
26.03.2015 г.
Модата е за предпочитане пред природата
За първи път преповтарям публикация на една и съща тема. От която ми гръмна главата и e тотално безсмислена. Ама и аз се хванах на хорото, та да си дотанцувам.
Разбира се, че кърменето е естествен процес - първоначалното асимилативно хранене на новородения човек. Най-правилното и най-полезното за него. В този акт няма нищо срамно, а обратното - той е красив и желателен. Съществува, откакто свят светува. Никога не е забраняван, а напротив - откакто "модата е за предпочитане пред природата" (казал го е Хегел), е поощряван.
Четох позиции, че бебето не можело да си контролира апетита и по тази причина се налага да бъде кърмено под дърво и камък. Тук идва ролята на майката - тя е човека, който отговаря за неговите функции, докато то не може да ги управлява само. Демек - ако на него му се дояде посред МОЛ, тя да намери начин да го нахрани, без да фокусира вниманието върху себе си. Може да не е в стаичка, приличаща на кенеф, но винаги има начин да си дискретен и достоен. Аз съм била в подобни положения, познавам много други майки, кърмили децата си, но до сега не бях чувала за скандали.
За мен по-същественото е, къде се развива драмата - не е в парк, не е в заведение, не е в градския транспорт, а точно в МОЛ. Място за пазаруване, развлечения и за убиване на време. Аз моето време не бих го убила там. Нито времето на детето си. Да не говорим, че там вече убиват и хора (Но за това такива дискусии нямаше).
Относно естетиката - то не видях репродукции на Мадони с младенци, то не бе чудо. Ми нормално е - това е средновековната еротика, един вид тогавашен "Плейбой". Тази еротика драматизиращите противопоставиха на кърменето. Тук виждам явно противоречие - най-големите защитници на демонстративното кърмене, освен болезнено амбициозните майки, са тези, които жадуват цици наживо. Няма значение, дали са силиконови или млечни, важното е, да са големи.
Идва моментът на сравнението на храненето с отделителната система. Те, по дяволите, са свързани. Аз и всеки нормален човек ги извършваме на определените за това места. Ясно е, че бебето няма избор - и двете системи се въртят около него. И пак се връщаме към ролята на майката, която взема решенията вместо него. Помня, как педиатърът ми обясняваше, че приучаването на бебето към режим на хранене е първата крачка към възпитанието - не трябва да му се навира гърда всеки път, когато се разреве, за да млъкне.
Дискусията за кърменето е дребнава и ненужна, отвличаща вниманието от много по-належащи грижи. Проблем не съществува. Хората са бозайници и съответно няма нищо по-нормално от това да бозаят.
И за последно ще цитирам себе си: "Няма да съм очарована, ако на ненудистки плаж се озова срещу макарите на някой чичак"
А сега вече млъквам, защото и ми омръзна, и се изчерпах.
23.03.2015 г.
.
Дочух за страшна драма за кърмеща в МОЛ дама, порицана за лошо поведение. Стената ми във фейса се наводни от възмутени хора. По случая видях и илюстрация с кърмеща жена пред реклама на бельо, като аналогия за нередност - едните цици се демонстрират, а другите се дискриминират. Ами на мен цици ми навяват и други неща, но не ги упражнявам публично. Ако си в МОЛ и бебето ти се насере, по средата на KFC ли ще му смениш памперса? В тези МОЛове няма ли помещения за тази цел? Аз съм кърмила сина си 1 година, но не в масови затворени пространства, защото ми е било неловко. Кърменето е красиво, личнo, необходимо, но и физиологично действие. Отделянето на телесни течности е личен акт, както не бих се изпикала по средата на рейса, понеже не издържам. Ако положението е критично, може да го направя на деликатно местопрестъпление, но никога нагледно. И другото е подобно, въпреки грубия пример. Въпросът е, че кърменето е прекрасна и нормална гледка. Минавайки през парка, виждайки кърмеща жена, безрезервно съм изпитвала удоволствие и съм усещала някакъв вид свобода - открито пространство, природа, а майчинството е най-голямата благодат. И в кръга на шегата - няма и кенефи, та се пикае по храстите. Да се изперкаш по средата на МОЛ, за да кърмиш, ми звучи меко казано нелепо - какво изобщо правиш с бебе в МОЛ толкова време, че да изреве от глад?! Малко дискретност в дадена обстановка никога не е излишна. Както и този случай не ни е най-големия проблем.
27.02.2015 г.
25.12.2014 г.
5.11.2014 г.
Ад
След случая с живата факла, която запали цялото общество, си позволявам няколко реда.
Не мисля, че има анализ на ситуацията, който е адекватен и може да я обясни. Не мисля, че хората имат право, да чоплят в душата на тази жена. Аз се почувствах зле от трагедията й, но не по-малко кофти от факта, че е документирана в клип. За това моят коментар е насочен към ядрото на проблема, което се намира извън черупката на конкретния случай. Насочен е към сентенцията, че на човек му трябват хляб и зрелища, но от нея махаме хляба. Към еволюцията на хорската кръвожадност и възприемчивост към насилие. Преди години, след излъчването на клането на войниче в Чечня, моментално уволниха Милена Милотинова от Канал 1. А сега летвата за чувствителност и човещина вече е толкова ниска, че всички информационни сайтове ни избодоха очите с "горещата" новина. Опитвайки се да намеря някакъв смисъл, успях да видя нещо друго: как в целия кошмар се прокрадна косвения сблъсък на два антипода - "папарака" с камерата и мъжът, който с якето си се опита да гаси пламъците. Между тези толкова различни реакции блещука някаква символика. Надежда, че съществуват и правилни решения. Дори на фона на едно толкова грешно. Много, много съжалявам, че някой може да стигне дотам. Обществото ни отдавна има нужда от екзорсизъм.
Не мисля, че има анализ на ситуацията, който е адекватен и може да я обясни. Не мисля, че хората имат право, да чоплят в душата на тази жена. Аз се почувствах зле от трагедията й, но не по-малко кофти от факта, че е документирана в клип. За това моят коментар е насочен към ядрото на проблема, което се намира извън черупката на конкретния случай. Насочен е към сентенцията, че на човек му трябват хляб и зрелища, но от нея махаме хляба. Към еволюцията на хорската кръвожадност и възприемчивост към насилие. Преди години, след излъчването на клането на войниче в Чечня, моментално уволниха Милена Милотинова от Канал 1. А сега летвата за чувствителност и човещина вече е толкова ниска, че всички информационни сайтове ни избодоха очите с "горещата" новина. Опитвайки се да намеря някакъв смисъл, успях да видя нещо друго: как в целия кошмар се прокрадна косвения сблъсък на два антипода - "папарака" с камерата и мъжът, който с якето си се опита да гаси пламъците. Между тези толкова различни реакции блещука някаква символика. Надежда, че съществуват и правилни решения. Дори на фона на едно толкова грешно. Много, много съжалявам, че някой може да стигне дотам. Обществото ни отдавна има нужда от екзорсизъм.
13.09.2014 г.
Предизборно 2014
Омерзена от политическата циркулация в KLETA MAJKA BALGARIQ години наред не упражнявах правото си на глас. Не можех да си изкривя душата. През годините на фона на оядената партия-столетница и нейните рожби - ДПС и различните компилации от демократи, се появяваха "феномени", които обяздваха хорските надежди и нахлуваха на политическия манеж като месии. Съответно се сриваха също толкова грандиозно. Нито царчето, нито психобутафорията "Адолф с перчем на Левски", еле пък пожарникарят->мутра->кмет->премиер успяха да предизвикат у мен минимална симпатия. Да не говорим за последния хит - шизоидната напориста майна. Всички се въртят от десетилетия пред очите ни, навързани като свински черва. Чист човек няма откъде да излезе. Кое до някаква степен обяснява нещата:
1. Хората забравят много бързо и са склонни да редуват правителства, биейки шута на последния провал с предпоследния.
2. Много българи все още изпитват носталгия към съществуването си преди 89-а година. Да не говорим, че повечето активни и последователни избиратели са на преклонна възраст - сиреч страдат от въпросната сантименталност. А поради тяхната активност страдаме и ние. Доста от тях не живеят в реалния свят и биха гласували дори за павиан-кандидат, щом е червен.
3. По-голямата част от младите и интелигентните се целят в дясното, но и те постоянно се разочароват от честото разместване на пластове в това пространство. Дето имаше един виц: "Кои членуват в Съюза на свободните демократи? - Тези демократи, които още са на свобода." На последните избори плеснаха с ръце и се прегърнаха с Кунева-Пръмова, но при десния избирател историята с №15 не мина. А за разкош блудният седесар Лукарски срина нивото с любовните си обрати.
4. Народът е толкова оскотял, че лесно се хваща на въдицата на всеки циркаджия с грандомански обещания. И тук се сещам за друга реплика от прехода: "Ние сме малък, но много прост народ."
5. Малцинствата стават мнозинства по време на избори, а те са реалната машина за гласове.
При така създадената ситуация, явно всеки бледолик глас е важен. Ето защо насочих фокуса си към по-малка формация, която да дръпне гласа ми далеч от трите големи сбирщини на кръвопийци БСП, ГЕРБ и ДПС. Изборът ми може да изглежда несериозен и неразумен, но както казва моята приятелка Ламята: Аман от моралисти!
От дете в мен кипи бунт към всичко наложено и тесногръдо. Това бунтарство се прояви и под формата на меломания. Хванах зората на доста предизвикателна вълна от българския рокендрол. Един от символите й се превърна в сполучлива, пикантна подправка на политическата манджа. Преди да се фокусирам върху него, да споделя: скоро гледах серия предизборни клипове и честно казано се озовах на ръба на депресия. Изтъркани пледоарии, скучни, нагли, до ненавист познати типове, тук там някой налудничав човечец... Един вперил безизразен, четящ поглед долу вляво на снимащата го камера пред плакат на партията си... Друг се разхожда в детска площадка с прясно боядисани арматури от средата на миналия век. Трети изкуствено увеселен симулира емоционалност... А вий.. вий сте идиоти! И изведнъж! Съвременен, позитивен клип, сниман с добра техника, хумор, послание. Изкрещя и моята сантименталност в избора. Фиксирам Ел президенте Светльо Витков и винаги очаквам любимите ми моралисти (изключвайки един, когото обичам и мога да слушам) да изтъкнат простотията в творчеството му, циничното му поведение, мнимите му родствени връзки с Мими Виткова и Бриго Аспарухов и т.н. По този повод се сещам, как често ме питат каква ми е връзката с Георги или Краси Гергови, с които имам "честта" да съм адаш по фамилия. А има ли значение изобщо? Цялата музикална гилдия беше лице на демокрацията през първите й години. Всеки от тях бе политически ангажиран, определяше общественото мнение на младите, на новите... Въпреки, че между тях фигурираха и смешни "дисиденти" като Кирил Маричков. Къде са те сега? По-горе споменах, че интелигенцията дърпа към съвремието, което не е лявото. Но не е и това дясно, което ни се предлага. Аз приемам като наказателен вот единственото съвременно, свежо и бунтарско нещо, което ми се предлага в този момент. С ясната мисъл, че Ел президенте Витков президент няма да стане. И пак цитирам Ламята: Аман от моралисти!
Та издрънках всичките тези неща, не за да си оправдавам пристрастията, а с ясна и категорична цел:
ГЛАСУВАЙТЕ! ПРОТИВ трите партии, които ТРЯБВА да бъдат заличени от политическото пространство. Против ГЕРБ, БСП и ДПС. Може и за човечеца с арматурните катерушки... то по-зле няма накъде...
1. Хората забравят много бързо и са склонни да редуват правителства, биейки шута на последния провал с предпоследния.
2. Много българи все още изпитват носталгия към съществуването си преди 89-а година. Да не говорим, че повечето активни и последователни избиратели са на преклонна възраст - сиреч страдат от въпросната сантименталност. А поради тяхната активност страдаме и ние. Доста от тях не живеят в реалния свят и биха гласували дори за павиан-кандидат, щом е червен.
3. По-голямата част от младите и интелигентните се целят в дясното, но и те постоянно се разочароват от честото разместване на пластове в това пространство. Дето имаше един виц: "Кои членуват в Съюза на свободните демократи? - Тези демократи, които още са на свобода." На последните избори плеснаха с ръце и се прегърнаха с Кунева-Пръмова, но при десния избирател историята с №15 не мина. А за разкош блудният седесар Лукарски срина нивото с любовните си обрати.
4. Народът е толкова оскотял, че лесно се хваща на въдицата на всеки циркаджия с грандомански обещания. И тук се сещам за друга реплика от прехода: "Ние сме малък, но много прост народ."
5. Малцинствата стават мнозинства по време на избори, а те са реалната машина за гласове.
При така създадената ситуация, явно всеки бледолик глас е важен. Ето защо насочих фокуса си към по-малка формация, която да дръпне гласа ми далеч от трите големи сбирщини на кръвопийци БСП, ГЕРБ и ДПС. Изборът ми може да изглежда несериозен и неразумен, но както казва моята приятелка Ламята: Аман от моралисти!
От дете в мен кипи бунт към всичко наложено и тесногръдо. Това бунтарство се прояви и под формата на меломания. Хванах зората на доста предизвикателна вълна от българския рокендрол. Един от символите й се превърна в сполучлива, пикантна подправка на политическата манджа. Преди да се фокусирам върху него, да споделя: скоро гледах серия предизборни клипове и честно казано се озовах на ръба на депресия. Изтъркани пледоарии, скучни, нагли, до ненавист познати типове, тук там някой налудничав човечец... Един вперил безизразен, четящ поглед долу вляво на снимащата го камера пред плакат на партията си... Друг се разхожда в детска площадка с прясно боядисани арматури от средата на миналия век. Трети изкуствено увеселен симулира емоционалност... А вий.. вий сте идиоти! И изведнъж! Съвременен, позитивен клип, сниман с добра техника, хумор, послание. Изкрещя и моята сантименталност в избора. Фиксирам Ел президенте Светльо Витков и винаги очаквам любимите ми моралисти (изключвайки един, когото обичам и мога да слушам) да изтъкнат простотията в творчеството му, циничното му поведение, мнимите му родствени връзки с Мими Виткова и Бриго Аспарухов и т.н. По този повод се сещам, как често ме питат каква ми е връзката с Георги или Краси Гергови, с които имам "честта" да съм адаш по фамилия. А има ли значение изобщо? Цялата музикална гилдия беше лице на демокрацията през първите й години. Всеки от тях бе политически ангажиран, определяше общественото мнение на младите, на новите... Въпреки, че между тях фигурираха и смешни "дисиденти" като Кирил Маричков. Къде са те сега? По-горе споменах, че интелигенцията дърпа към съвремието, което не е лявото. Но не е и това дясно, което ни се предлага. Аз приемам като наказателен вот единственото съвременно, свежо и бунтарско нещо, което ми се предлага в този момент. С ясната мисъл, че Ел президенте Витков президент няма да стане. И пак цитирам Ламята: Аман от моралисти!
Та издрънках всичките тези неща, не за да си оправдавам пристрастията, а с ясна и категорична цел:
ГЛАСУВАЙТЕ! ПРОТИВ трите партии, които ТРЯБВА да бъдат заличени от политическото пространство. Против ГЕРБ, БСП и ДПС. Може и за човечеца с арматурните катерушки... то по-зле няма накъде...
10.09.2014 г.
Лола
Част от илюстрациите ми към брилянтните фейлетони на Лола Монтескьо от страниците на "24 часа":
Текстовете тук:
https://www.facebook.com/LolaMontesqieu?fref=ts
15.06.2014 г.
10 години назад
Първите ми илюстрации за "24 часа" преди точно 10 години. Материалът беше свързан с възпитанието на децата, техните проблеми и съвети за разрешаването им ... или нещо такова, почти не помня... Тогава хич не си ги харесвах, но сега ми изглеждат симпатични :)
16.05.2014 г.
Брадатата
Начетох се и се наслушах на мнения относно брадатата жена. До какво в общи
линии довеждат експертните гледни точки: Ако не можете да я възприемете, вие сте
старомодни русофили с антиевропейски нагласи, ако сте окей с нея - вие сте
истински граждани на света.
С какво разполагаме като факти и как ги асимилирам аз:
1. Имаме млад хубав мъж с брада - до тук добре.
2. Обаче е облечен и гримиран като жена - пак добре. Световният шоубизнесът
отдавна залива с провокации и се продава със скандали. Даже на наша територия сме се
наситили на Азис - кичозният балкански вариант на Кончита. Преди години
"Евровизия" спечели Дана Интернешънъл - също транссексуална, за
съжаление кьосе. Следователно
3. Брадатият австрийски травестит е талантлив - може би с право е оглавил конкурса (аз не го гледах и не знам, дали някой е
заслужавал повече).
4. Личности като въпросния Вурст винаги стават параван на гейобществата -
"ето, ние можем, ние имаме права, и ние сме хора". За това антиизказванията се приемат като дискриминация и голяма част от обществото демонстрира разкрепостеност и съпричастност, подкрепяйки подобни прояви.
5. Хората с обратна сексуална ориентация имат право на нормален живот и
поле за изява. Те не могат и не трябва да вървят срещу природата си. Познавам
гейове и отношението ми към тях не е различно. Напротив - радвам им се,
когато гордо живеят в кожата си... И дори на мен ми правят впечатление хубави
жени.
6. "Евровизия" винаги е имала политическа насоченост и победителите
обикновено не са случайни.
... Може да има нещо, което изпускам, но в общи линии изредих
основното.
Какво си мисля аз:
Не мога да се съглася, че дни наред безпощадно трябва да се натрапва
образът на брадатата жена като нещо, което съм длъжна да възприема за нормално.
При всичките гореизброени факти, на мен този човек най-малкото ми убягва
естетически. А най-многото съм майка на син. Не мисля, че момчето ми ще е
по-малко в крак с модата и международното положение, ако предпочете да е мъж с
брада, отколкото жена. Независимо от сексуалната си ориентация. И не - въпросът
не опира до това: "какво толкова - това са само косми". За мен нещата отиват
към определяне и изкривяване на ценности, колкото и архаично да звучи. Да не
говорим, че поизпуснахме какво става в Украйна и Близкия Изток покрай
цялата дандания с екстравагантния Вурст. Ако не се бях удавила в новаторски
изказвания, че видиш ли, не разбирам нещата, щом брадатата не ме кефи, щях да
махна с ръка и да кажа: ебаси пича, тоя ги разби с тая маскировка, евала! Обаче
така създалата се революция ми дойде в повече и кантарът ми натежа на другата
страна. Велик е гримираният Дейвид Боуи, ефектен е Мерилин Менсън, Кис създадоха
цяла индустрия... А редица изявени гейове минаха БЕЗ подобно дегизиране: Фреди
Меркюри, Роб Халфорд, кой ли не... Не мога, не мога да си изкривя душата.
Да е жива и здрава Кончита, ама аз предпочитам да гледам, как разфасоват
жираф с научна цел.
20.11.2013 г.
:)
С ръце уморени разресвам
тази рошава дълга коса -
цветът е класически кестен,
от дете си я помня така.
от дете си я помня така.
Вече късно е - 10 и нещо
и се гледам с прозрачни очи.
Скубя, но в миг се облещвам,
тънка струна отвътре пищи:
Скубя, но в миг се облещвам,
тънка струна отвътре пищи:
слепоочието мое във дясно
с бледа вена пулсира, но не,
не това ей сегичка ме стресна,
а косъмът бял за сефте.
с бледа вена пулсира, но не,
не това ей сегичка ме стресна,
а косъмът бял за сефте.
Различен от общото цяло,
непознат, самобитен и горд
свети той в кестенявото с бяло
и променя цял бесен живот.
Активен е факторът време
и мамка му, колко се вижда.
Напредвам по пътя си земен,
но не възрастта ме обижда,
а знакът, че нишка игрива
приспива във мене детето,
размятащо буйната грива
напук всичко общоприето.
...Мисля... моментът забавям,
...Мисля... моментът забавям,
разглеждам се с поглед чепат.
...Но няма, пънкар си оставам! -
И бялото също е цвят.
Ебаси, и бръчки ще чакам,
И бялото също е цвят.
Ебаси, и бръчки ще чакам,
ще боядисвам коварни коси...
Смело се качвам на влака
и косъм не ще ме вбеси.
С моята новост сребристааз всичките гари прегръщам.
В лудостта си наивна и чиста
винаги влака ще връщам.
21.09.2013 г.
11.09.2013 г.
промяна
Животът ми се обърна на 180 градуса.
Спирката на 204 в Борово: Две баби - едната може би дъщеря на другата, наместват се на пейката. Там пък седи ученичка, която, ставайки, си изпуска телефона. Поглежда бабите стръвнишки и се отдалечава със съскане и бърсане на екран. По-настрани - чичко с платнена торба, на няколко метра - Мис Пиги.
Автобусът идва, бабите се сборват коя да използва бастуна за отскок, мятат се вътре... и се озовават сред себеподобни - повечето действително женски, тук там някой дядо. Една възрастна дама изпъква - пуловер, а ла Кърт Кобейн, дънки и гердан с хипария. Моментално ми става симпатична, но около нея няма хора, а в краката ѝ е положен чувал с бутилки и боклуци... мъчно ми става. Обаче аз си следя моите баби и сядам срещу тях. Оказа се, че не са майка и дъщеря, а съседки - едната по-запазена - студено къдрене и сако на цветя, за разлика от другата, зализана белокоска с плетено елече и чорапи до коляно. Развихрят се да хвалят внуците - работят в големи фирми, много работят. Почти започвам да ръкопляскам.
Сцена 2
Сцена 1:
До сега се возех в обедния рейс на живота ми, при все, че ходех пеша. Скучно битие с фокус към постиженията на хората около мен, не моите. Носех грижите в платнена торба, носех гердан с хипария и около мен се трупаше боклук. Не протестирах срещу ударите и крещях срещу всяка промяна.
Сцена 2:
Сега съм във вечерния автобус. Смях и непукизъм! Кайо - момичета с мъжки имена! Животът е шарен!
... Понеже градацията е към финиширане с такси (често отскачам за по бира след работа), започвам да правя представителна извадка на таксиметровите шофьори.
И за край:
Една от всички генерални промени ми се натрапва ежедневно. До скоро бях дългогодишен пешеходец, a сега разстоянията, които изминавам от новия ми дом, са осезаемо по-дълги. И опрях до градския транспорт.
В началото ми беше интересно - всеки ден имах първоначална задача да не забравя да си купя билет, после да не забравя да го продупча и накрая да не забравя да слезна, докато зяпам и анализирам пътуващите в рейса. С особено удовлетворение отстъпвам място на старци и бременни - напомня ми за детството. С още по-голямо задоволство се натягам да дупча чужди билети в мелето и се гъзя да свалям и качвам бебешки колички.
Ако има скандал, в който някой е чувствително ощетен, също се намесвам. Въобще първите седмици преживях емоционално разнообразие.
Но постепенно започна да ми дотяга... Залипсва ми бодрата крачка от Семинарията до редакцията и обратно... Трамвайните линии на "Журналист", сенките в парка през лятото, затъването в преспи през зимата... а и винаги знаех за колко време стигам до някъде - сега трудно се ориентирам във времето и пространството.
Тази носталгия започна да докосва други болни спомени и постепенно возенето в автобус се превърна в ад. Сетих се, че съм виждала картинка, в която всички в някакво метро са сиви, а само едно мислещо човече е цветно... обаче аз не бях това човече. И за да разсея обстановката, насочих вниманието си от външността и предполагаемите професии на спътниците ми към статистическо преброяване и съотношението между половете и възрастта им.
Ако има скандал, в който някой е чувствително ощетен, също се намесвам. Въобще първите седмици преживях емоционално разнообразие.
Но постепенно започна да ми дотяга... Залипсва ми бодрата крачка от Семинарията до редакцията и обратно... Трамвайните линии на "Журналист", сенките в парка през лятото, затъването в преспи през зимата... а и винаги знаех за колко време стигам до някъде - сега трудно се ориентирам във времето и пространството.
Тази носталгия започна да докосва други болни спомени и постепенно возенето в автобус се превърна в ад. Сетих се, че съм виждала картинка, в която всички в някакво метро са сиви, а само едно мислещо човече е цветно... обаче аз не бях това човече. И за да разсея обстановката, насочих вниманието си от външността и предполагаемите професии на спътниците ми към статистическо преброяване и съотношението между половете и възрастта им.
Какво се оказа - между обедния и вечерния рейс има фрапантна разлика. Не знам как да съм по-красноречива и за това ще я опиша в две сцени.
Сцена 1
Сцена 1
12,30, слънце:
Спирката на 204 в Борово: Две баби - едната може би дъщеря на другата, наместват се на пейката. Там пък седи ученичка, която, ставайки, си изпуска телефона. Поглежда бабите стръвнишки и се отдалечава със съскане и бърсане на екран. По-настрани - чичко с платнена торба, на няколко метра - Мис Пиги.
Автобусът идва, бабите се сборват коя да използва бастуна за отскок, мятат се вътре... и се озовават сред себеподобни - повечето действително женски, тук там някой дядо. Една възрастна дама изпъква - пуловер, а ла Кърт Кобейн, дънки и гердан с хипария. Моментално ми става симпатична, но около нея няма хора, а в краката ѝ е положен чувал с бутилки и боклуци... мъчно ми става. Обаче аз си следя моите баби и сядам срещу тях. Оказа се, че не са майка и дъщеря, а съседки - едната по-запазена - студено къдрене и сако на цветя, за разлика от другата, зализана белокоска с плетено елече и чорапи до коляно. Развихрят се да хвалят внуците - работят в големи фирми, много работят. Почти започвам да ръкопляскам.
Едната се казва "Мирчееей" (Мирче), а другата нещо като Ефросина (противоречиво е, защото тя е невзрачната белокоска). Точно се вглъбявам в семейната им идилия, когато един дядо започва да обсъжда: "Как не ги е срам да протестират, фашисти! Нямат възпитание, нямат си друго занимание... наркомани!"... и т.н. контрапротестни излияния.
Един от моята малцинствена възрастова група се обажда: "Моля ви, не съм длъжен да ви слушам!" А дядото отвръща на удара: "Какво! Ще ме биеш ли? Той иска да ме бие! Хора! Ще ме бие!"... Настъпва напрежение, граничещо със скандал, от който се спасявам, защото получавам проблясък - на "Орлов мост" сме и трябва да слизам.
Сцена 2
21,00, тъмница:
Спирката на "Орлов мост": Много млади хора. Има и готини, има и смотани. Има и пияни... но не са толкова кофти. Един с колело минава покрай кошче, гаси си фаса в него и го хвърля вътре. Браво! До храстите друг целува гаджето си и бърка дълбоко под полата й - доста хард. Идва автобусът, качвам се и... Почти като в бар е! Весели хора приказват оживено. Мадама пише смс-и с вихрен маникюр. Момче със слушалки поклаща глава в такт с музиката. Друго отпива от кенче бира. Веднага си харесах да наблюдавам разнополова двойка - тя с бръсната наполовина глава, засмяна и светнала - сигурно е влюбена в него, без да са гаджета. Той - рошав, с маорска татуировка на бицепса, бръкнал небрежно в джобове. Не са на повече от 19. Той се обръща към нея с "Кайо", а тя му вика "Сила". Впечатляващи прякори. Обсъждат някакви изпити - кой преписал и минал, после черпил... кой с кого скъсал, после с кого тръгнал... Точно ми стана интересно и трябваше да слизам. Докато вървях в тъмницата към блока с тягостното чувство, че пак ще прекарам вечерта сама, че детето ми не е при мен и целият ми живот е объркан, изведнъж си го представих в същите две сцени:
Сцена 1:
До сега се возех в обедния рейс на живота ми, при все, че ходех пеша. Скучно битие с фокус към постиженията на хората около мен, не моите. Носех грижите в платнена торба, носех гердан с хипария и около мен се трупаше боклук. Не протестирах срещу ударите и крещях срещу всяка промяна.
Сцена 2:
Сега съм във вечерния автобус. Смях и непукизъм! Кайо - момичета с мъжки имена! Животът е шарен!
... Понеже градацията е към финиширане с такси (често отскачам за по бира след работа), започвам да правя представителна извадка на таксиметровите шофьори.
И за край:
Искам един ден някой да забележи сина ми, небрежно бръкнал в джобове, докато в него е вперен влюбен поглед. А майка му през това време може да се хвали на съседката, колко работи...
13.06.2013 г.
1.04.2013 г.
23.08.2012 г.
Руски пънкарки?
От доста време преглеждам сайтове с половин ирис, разширен от скептицизъм. Отсявам посланията, дори обикновено вдявам обратното. Информацията, която ни залива, рядко е полезна, а излишна и стеснява мирогледа.
Как да изплуваме от информационния поток, вдишвайки истина сред цялата помия, и да разберем, кога главоногите рожби на пропагандата пускат пипала в стремеж за промяна на човешки нагласи? В даден момент може да се случва нещо по-важно, пропуснато заради рязане на лентички. Вече и аз по американски не искам да знам името на президента си - просто, защото не се чувствам ангажирана.
Какво оръжие са думите и действията? Тези, които ги използват смело, камикадзета ли са? Има ли успешни опити за противопоставяне и революция. Зомбирани ли сме...
Посредством нета хората се обединяват лесно зад общи цели, даже започнаха да свалят правителства. Но колко са искрени, изригвайки против или в защита на някой? Защото под прикритието на анонимна маса е лесно да се крещи. Какъв процент са реално реагиращите и колко са представителите на модерното стадо, на хейтсъсловието или са тролове?
Поредният хит е пърформанса на руските пънкарки.
Като непримирим лаик и кротко камикадзе искам да взривя няколко цели.
Питам се: Проблемът обществен или политически е? Кои са Pussy Riot? Какъв ефект са търсели и имат ли вина за изкупване?
Pussy Riot са достатъчно досетливи за путиновите реакции, за да си направят пиар чрез него. Дори с цената на анатемосване. Действали са целенасочено. Затворът за тях е трамплин, даже успех и награда. Ако не бяха стигнали до там, щеше ли целият свят да гръмне? Този тип авангард до голяма степен е демоде. Хора на изкуството от десетки години се противопоставят на църквата. И Мадона е газила лука заради черния Исус. А сега се рекламира на гърба на Pussy Riot (или по-скоро на своя, където плесна името им на концерт в Москва). Стинг докато ги бранеше, не прие ли офертата на руски магнати да им свири на ушенце? Останалите артисти-защитници не се ли опитват да са симпатични на феновете, демонстрирайки широко скроени разбирания, повечето с оглед напредналата си възраст (е, Пол Маккартни наистина си е поживял и полудувал). Проблемът е чисто политически, добре. Но подобна изява в Европа и Америка не би ли довела до последствия? Ако храмът беше католически? А ако се бяха изтъпанили пред Белия дом, където знаем за арестите през 60-те на протестиращи срещу войната във Виетнам хипита.
И ако за подобен случай на Запад в днешно време не произнесат присъда, няма ли да е заради клякане под обществения натиск. Което при Мечока просто не минава.
Постъпката им изглежда смела и бунтарска, но зад нея стоят поредица неуспешни опити за скандал и бърза слава. Акцията им "Секс в музея" също е адски демоде - оргия в Московския биологически музей е нещо като нищо - безсилието на опитите в днешно време всеки да бъде артист. В Чикаго си ядяха косите през 40-те - доста по-оригинално. Истинско радикално изкуство отпреди векове е Кама сутра, голите Джон и Йоко през 70-те, ние си имаме Косьо, Хубен и Тушев от 90-те, тогава и "Хиподил" отвориха цяла страница в бг музиката. Колко по-красив и говорещ беше боядисаният паметник на съветската армия в София миналата година. И колко повече беше "В крак с времето" от хаоса в Московската катедрала. "God save the queen" на фона на молебена срещу Путин е класическа, да не кажа елегантна - при все, че Pistols са истинските пънкари.
Защо ни впечатляват тези момичета - отговорът е, че са цветна опозиция срещу съвременна диктатура. А народите масово се опълчват срещу силните на деня и застават на страната на слабите. За съжаление често не виждат детайлите.
Как да изплуваме от информационния поток, вдишвайки истина сред цялата помия, и да разберем, кога главоногите рожби на пропагандата пускат пипала в стремеж за промяна на човешки нагласи? В даден момент може да се случва нещо по-важно, пропуснато заради рязане на лентички. Вече и аз по американски не искам да знам името на президента си - просто, защото не се чувствам ангажирана.
Какво оръжие са думите и действията? Тези, които ги използват смело, камикадзета ли са? Има ли успешни опити за противопоставяне и революция. Зомбирани ли сме...
Посредством нета хората се обединяват лесно зад общи цели, даже започнаха да свалят правителства. Но колко са искрени, изригвайки против или в защита на някой? Защото под прикритието на анонимна маса е лесно да се крещи. Какъв процент са реално реагиращите и колко са представителите на модерното стадо, на хейтсъсловието или са тролове?
Поредният хит е пърформанса на руските пънкарки.
Като непримирим лаик и кротко камикадзе искам да взривя няколко цели.
Питам се: Проблемът обществен или политически е? Кои са Pussy Riot? Какъв ефект са търсели и имат ли вина за изкупване?
Pussy Riot са достатъчно досетливи за путиновите реакции, за да си направят пиар чрез него. Дори с цената на анатемосване. Действали са целенасочено. Затворът за тях е трамплин, даже успех и награда. Ако не бяха стигнали до там, щеше ли целият свят да гръмне? Този тип авангард до голяма степен е демоде. Хора на изкуството от десетки години се противопоставят на църквата. И Мадона е газила лука заради черния Исус. А сега се рекламира на гърба на Pussy Riot (или по-скоро на своя, където плесна името им на концерт в Москва). Стинг докато ги бранеше, не прие ли офертата на руски магнати да им свири на ушенце? Останалите артисти-защитници не се ли опитват да са симпатични на феновете, демонстрирайки широко скроени разбирания, повечето с оглед напредналата си възраст (е, Пол Маккартни наистина си е поживял и полудувал). Проблемът е чисто политически, добре. Но подобна изява в Европа и Америка не би ли довела до последствия? Ако храмът беше католически? А ако се бяха изтъпанили пред Белия дом, където знаем за арестите през 60-те на протестиращи срещу войната във Виетнам хипита.
И ако за подобен случай на Запад в днешно време не произнесат присъда, няма ли да е заради клякане под обществения натиск. Което при Мечока просто не минава.
Постъпката им изглежда смела и бунтарска, но зад нея стоят поредица неуспешни опити за скандал и бърза слава. Акцията им "Секс в музея" също е адски демоде - оргия в Московския биологически музей е нещо като нищо - безсилието на опитите в днешно време всеки да бъде артист. В Чикаго си ядяха косите през 40-те - доста по-оригинално. Истинско радикално изкуство отпреди векове е Кама сутра, голите Джон и Йоко през 70-те, ние си имаме Косьо, Хубен и Тушев от 90-те, тогава и "Хиподил" отвориха цяла страница в бг музиката. Колко по-красив и говорещ беше боядисаният паметник на съветската армия в София миналата година. И колко повече беше "В крак с времето" от хаоса в Московската катедрала. "God save the queen" на фона на молебена срещу Путин е класическа, да не кажа елегантна - при все, че Pistols са истинските пънкари.
Защо ни впечатляват тези момичета - отговорът е, че са цветна опозиция срещу съвременна диктатура. А народите масово се опълчват срещу силните на деня и застават на страната на слабите. За съжаление често не виждат детайлите.
17.08.2012 г.
10.05.2012 г.
11.03.2012 г.
Баба
Животе... Колко си пълен и колко бързо можеш да опустееш. Колко не си случаен. Как следваш своя ритъм... Но дори изконната ти последователност не дава покой, когато ни връхлети загуба. Не изпреварваш събитията... оценявам. Но не мога да свикна с липсата на големия човек, скрит в дребничката бабка. Че вече я няма, поне не в този живот. А в него се разкъса паяжината, която вълшебно обвързваше и сплотяваше няколко поколения - връзката, която започваше от пиедестала на нашия Странджа в женски облик, обгръщаше ни, приближаваше ни един към друг, възпитаваше ни.
Обичам те, бабче!
Дори нарушена, паяжината трябва да съществува невидима и здрава... Но пиедесталът е празен. А чувството е, че всичко се разпада, защото само нашият Странджа притежаваше магията да кове традиция.
Символът на Вазовия Странджа е толкова точен за нея - сила, топлина и сигурност. А нашият Странджа се казваше баба Донка. Скромна и крехка, горда и могъща. В мен се надпреварват много спомени - разказите ѝ за детството, за любовта, за трудностите и победите, за пътешествията. Виждам я пред себе си - естетика, красота и разум.
Символът на Вазовия Странджа е толкова точен за нея - сила, топлина и сигурност. А нашият Странджа се казваше баба Донка. Скромна и крехка, горда и могъща. В мен се надпреварват много спомени - разказите ѝ за детството, за любовта, за трудностите и победите, за пътешествията. Виждам я пред себе си - естетика, красота и разум.
Помня, как ме приспиваше, как ме учеше да шия. Как я карах да слуша първите ми албуми на Guns N' Roses и Bon Jovi. Колко хареса първата ми татуировка. Как с дядо посрещаха приятелите ми под ореха в Балкана на тяхната трапеза, с неговата ракийка, с нейните гозби... Семейните Коледи, когато стягаше паяжината най-здраво и цялата многобройна фамилия бе щастлива в нея.
С присъствието си Баба Донка изпълни нашите животи и нейният винаги ще ни липсва.
Напусна ни на 27 февруари 2012 г.
Обичам те, бабче!
15.02.2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
