some brands

Модата е за предпочитане пред природата

За първи път преповтарям публикация на една и съща тема. От която ми гръмна главата и e тотално безсмислена. Ама и аз се хванах на хорото, та да си дотанцувам.

Разбира се, че кърменето е естествен процес - първоначалното асимилативно хранене на новородения човек. Най-правилното и най-полезното за него. В този акт няма нищо срамно, а обратното - той е красив и желателен. Съществува, откакто свят светува. Никога не е забраняван, а напротив - откакто "модата е за предпочитане пред природата" (казал го е Хегел), е поощряван. 

Четох позиции, че бебето не можело да си контролира апетита и по тази причина се налага да бъде кърмено под дърво и камък. Тук идва ролята на майката - тя е човека, който отговаря за неговите функции, докато то не може да ги управлява само. Демек - ако на него му се дояде посред МОЛ, тя да намери начин да го нахрани, без да фокусира вниманието върху себе си. Може да не е в стаичка, приличаща на кенеф, но винаги има начин да си дискретен и достоен. Аз съм била в подобни положения, познавам много други майки, кърмили децата си, но до сега не бях чувала за скандали. 

За мен по-същественото е, къде се развива драмата - не е в парк, не е в заведение, не е в градския транспорт, а точно в МОЛ. Място за пазаруване, развлечения и за убиване на време. Аз моето време не бих го убила там. Нито времето на детето си. Да не говорим, че там вече убиват и хора (Но за това такива дискусии нямаше).

Относно естетиката - то не видях репродукции на Мадони с младенци, то не бе чудо. Ми нормално е - това е средновековната еротика, един вид тогавашен "Плейбой". Тази еротика драматизиращите противопоставиха на кърменето. Тук виждам явно противоречие - най-големите защитници на демонстративното кърмене, освен болезнено амбициозните майки, са тези, които жадуват цици наживо. Няма значение, дали са силиконови или млечни, важното е, да са големи.

Идва моментът на сравнението на храненето с отделителната система. Те, по дяволите, са свързани. Аз и всеки нормален човек ги извършваме на определените за това места. Ясно е, че бебето няма избор - и двете системи се въртят около него. И пак се връщаме към ролята на майката, която взема решенията вместо него. Помня, как педиатърът ми обясняваше, че приучаването на бебето към режим на хранене е първата крачка към възпитанието - не трябва да му се навира гърда всеки път, когато се разреве, за да млъкне. 

Дискусията за кърменето е дребнава и ненужна, отвличаща вниманието от много по-належащи грижи. Проблем не съществува. Хората са бозайници и съответно няма нищо по-нормално от това да бозаят. 

И за последно ще цитирам себе си: "Няма да съм очарована, ако на ненудистки плаж се озова срещу макарите на някой чичак"

А сега вече млъквам, защото и ми омръзна, и се изчерпах.

.

Дочух за страшна драма за кърмеща в МОЛ дама, порицана за лошо поведение. Стената ми във фейса се наводни от възмутени хора. По случая видях и илюстрация с кърмеща жена пред реклама на бельо, като аналогия за нередност - едните цици се демонстрират, а другите се дискриминират. Ами на мен цици ми навяват и други неща, но не ги упражнявам публично. Ако си в МОЛ и бебето ти се насере, по средата на KFC ли ще му смениш памперса? В тези МОЛове няма ли помещения за тази цел? Аз съм кърмила сина си 1 година, но не в масови затворени пространства, защото ми е било неловко. Кърменето е красиво, личнo, необходимо, но и физиологично действие. Отделянето на телесни течности е личен акт, както не бих се изпикала по средата на рейса, понеже не издържам. Ако положението е критично, може да го направя на деликатно местопрестъпление, но никога нагледно. И другото е подобно, въпреки грубия пример. Въпросът е, че кърменето е прекрасна и нормална гледка. Минавайки през парка, виждайки кърмеща жена, безрезервно съм изпитвала удоволствие и съм усещала някакъв вид свобода - открито пространство, природа, а майчинството е най-голямата благодат. И в кръга на шегата - няма и кенефи, та се пикае по храстите. Да се изперкаш по средата на МОЛ, за да кърмиш, ми звучи меко казано нелепо - какво изобщо правиш с бебе в МОЛ толкова време, че да изреве от глад?! Малко дискретност в дадена обстановка никога не е излишна. Както и този случай не ни е най-големия проблем.

T-shirts

Андерсен

Ад

След случая с живата факла, която запали цялото общество, си позволявам няколко реда.
Не мисля, че има анализ на ситуацията, който е адекватен и може да я обясни. Не мисля, че хората имат право, да чоплят в душата на тази жена. Аз се почувствах зле от трагедията й, но не по-малко кофти от факта, че е документирана в клип. За това моят коментар е насочен към ядрото на проблема, което се намира извън черупката на конкретния случай. Насочен е към сентенцията, че на човек му трябват хляб и зрелища, но от нея махаме хляба. Към еволюцията на хорската  кръвожадност и възприемчивост към насилие. Преди години, след излъчването на клането на войниче в Чечня, моментално уволниха Милена Милотинова от Канал 1. А сега летвата за чувствителност и човещина вече е толкова ниска, че всички информационни сайтове ни избодоха очите с "горещата" новина. Опитвайки се да намеря някакъв смисъл, успях да видя нещо друго: как в целия кошмар се прокрадна косвения сблъсък на два антипода - "папарака" с камерата и мъжът, който с якето си се опита да гаси пламъците. Между тези толкова различни реакции блещука някаква символика. Надежда, че съществуват и правилни решения. Дори на фона на едно толкова грешно. Много, много съжалявам, че някой може да стигне дотам. Обществото ни отдавна има нужда от екзорсизъм.

Предизборно 2014

Омерзена от политическата циркулация в KLETA MAJKA BALGARIQ години наред не упражнявах правото си на глас. Не можех да си изкривя душата. През годините на фона на оядената партия-столетница и нейните рожби - ДПС и различните компилации от демократи, се появяваха "феномени", които обяздваха хорските надежди и нахлуваха на политическия манеж като месии. Съответно се сриваха също толкова грандиозно. Нито царчето, нито психобутафорията "Адолф с перчем на Левски", еле пък пожарникарят->мутра->кмет->премиер успяха да предизвикат у мен минимална симпатия. Да не говорим за последния хит - шизоидната напориста майна. Всички се въртят от десетилетия пред очите ни, навързани като свински черва. Чист човек няма откъде да излезе. Кое до някаква степен обяснява нещата:
1. Хората забравят много бързо и са склонни да редуват правителства, биейки шута на последния провал с предпоследния.
2. Много българи все още изпитват носталгия към съществуването си преди 89-а година. Да не говорим, че повечето активни и последователни избиратели са на преклонна възраст - сиреч страдат от въпросната сантименталност. А поради тяхната активност страдаме и ние. Доста от тях не живеят в реалния свят и биха гласували дори за павиан-кандидат, щом е червен.
3. По-голямата част от младите и интелигентните се целят в дясното, но и те постоянно се разочароват от честото разместване на пластове в това пространство. Дето имаше един виц: "Кои членуват в Съюза на свободните демократи? - Тези демократи, които още са на свобода." На последните избори плеснаха с ръце и се прегърнаха с Кунева-Пръмова, но при десния избирател историята с №15 не мина. А за разкош блудният седесар Лукарски срина нивото с любовните си обрати.
4. Народът е толкова оскотял, че лесно се хваща на въдицата на всеки циркаджия с грандомански обещания. И тук се сещам за друга реплика от прехода: "Ние сме малък, но много прост народ."
5. Малцинствата стават мнозинства по време на избори, а те са реалната машина за гласове.

При така създадената ситуация, явно всеки бледолик глас е важен. Ето защо насочих фокуса си към по-малка формация, която да дръпне гласа ми далеч от трите големи сбирщини на кръвопийци БСП, ГЕРБ и ДПС. Изборът ми може да изглежда несериозен и неразумен, но както казва моята приятелка Ламята: Аман от моралисти!
От дете в мен кипи бунт към всичко наложено и тесногръдо. Това бунтарство се прояви и под формата на меломания. Хванах зората на доста предизвикателна вълна от българския рокендрол. Един от символите й се превърна в сполучлива, пикантна подправка на политическата манджа. Преди да се фокусирам върху него, да споделя: скоро гледах серия предизборни клипове и честно казано се озовах на ръба на депресия. Изтъркани пледоарии, скучни, нагли, до ненавист познати типове, тук там някой налудничав човечец... Един вперил безизразен, четящ поглед долу вляво на снимащата го камера пред плакат на партията си... Друг се разхожда в детска площадка с прясно боядисани арматури от средата на миналия век. Трети изкуствено увеселен симулира емоционалност... А вий.. вий сте идиоти! И изведнъж! Съвременен, позитивен клип, сниман с добра техника, хумор, послание. Изкрещя и моята сантименталност в избора. Фиксирам Ел президенте Светльо Витков и винаги очаквам любимите ми моралисти (изключвайки един, когото обичам и мога да слушам) да изтъкнат простотията в творчеството му, циничното му поведение, мнимите му родствени връзки с Мими Виткова и Бриго Аспарухов и т.н. По този повод се сещам, как често ме питат каква ми е връзката с Георги или Краси Гергови, с които имам "честта" да съм адаш по фамилия. А има ли значение изобщо? Цялата музикална гилдия беше лице на демокрацията през първите й години. Всеки от тях бе политически ангажиран, определяше общественото мнение на младите, на новите... Въпреки, че между тях фигурираха и смешни "дисиденти" като Кирил Маричков. Къде са те сега? По-горе споменах, че интелигенцията дърпа към съвремието, което не е лявото. Но не е и това дясно, което ни се предлага. Аз приемам като наказателен вот единственото съвременно, свежо и бунтарско нещо, което ми се предлага в този момент. С ясната мисъл, че Ел президенте Витков президент няма да стане. И пак цитирам Ламята: Аман от моралисти!

Та издрънках всичките тези неща, не за да си оправдавам пристрастията, а с ясна и категорична цел:
ГЛАСУВАЙТЕ! ПРОТИВ трите партии, които ТРЯБВА да бъдат заличени от политическото пространство. Против ГЕРБ, БСП и ДПС. Може и за човечеца с арматурните катерушки... то по-зле няма накъде...

Лола

Част от илюстрациите ми към брилянтните фейлетони на Лола Монтескьо от страниците на "24 часа":

Текстовете тук:

https://www.facebook.com/LolaMontesqieu?fref=ts

10 години назад

Първите ми илюстрации за "24 часа" преди точно 10 години. Материалът беше свързан с възпитанието на децата, техните проблеми и съвети за разрешаването им ... или нещо такова, почти не помня... Тогава хич не си ги харесвах, но сега ми изглеждат симпатични :)

Брадатата

Начетох се и се наслушах на мнения относно брадатата жена. До какво в общи линии довеждат експертните гледни точки: Ако не можете да я възприемете, вие сте старомодни русофили с антиевропейски нагласи, ако сте окей с нея - вие сте истински граждани на света.

С какво разполагаме като факти и как ги асимилирам аз:

1. Имаме млад хубав мъж с брада - до тук добре.

2. Обаче е облечен и гримиран като жена - пак добре. Световният шоубизнесът отдавна залива с провокации и се продава със скандали. Даже на наша територия сме се наситили на Азис - кичозният балкански вариант на Кончита. Преди години "Евровизия" спечели Дана Интернешънъл - също транссексуална, за съжаление кьосе. Следователно обърканият пол отдавна не вади очи.

3. Брадатият австрийски травестит е талантлив - може би с право е оглавил конкурса (аз не го гледах и не знам, дали някой е заслужавал повече).

4. Личности като въпросния Вурст винаги стават параван на гейобществата - "ето, ние можем, ние имаме права, и ние сме хора". За това антиизказванията се приемат като дискриминация и голяма част от обществото демонстрира разкрепостеност и съпричастност, подкрепяйки подобни прояви. 

5. Хората с обратна сексуална ориентация имат право на нормален живот и поле за изява. Те не могат и не трябва да вървят срещу природата си. Познавам гейове и отношението ми към тях не е различно. Напротив - радвам им се, когато гордо живеят в кожата си... И дори на мен ми правят впечатление хубави жени.

6. "Евровизия" винаги е имала политическа насоченост и победителите обикновено не са случайни.

... Може да има нещо, което изпускам, но в общи линии изредих основното.

Какво си мисля аз:

Не мога да се съглася, че дни наред безпощадно трябва да се натрапва образът на брадатата жена като нещо, което съм длъжна да възприема за нормално. При всичките гореизброени факти, на мен този човек най-малкото ми убягва естетически. А най-многото съм майка на син. Не мисля, че момчето ми ще е по-малко в крак с модата и международното положение, ако предпочете да е мъж с брада, отколкото жена. Независимо от сексуалната си ориентация. И не - въпросът не опира до това: "какво толкова - това са само косми". За мен нещата отиват към определяне и изкривяване на ценности, колкото и архаично да звучи. Да не говорим, че поизпуснахме какво става в Украйна и Близкия Изток покрай цялата дандания с екстравагантния Вурст. Ако не се бях удавила в новаторски изказвания, че видиш ли, не разбирам нещата, щом брадатата не ме кефи, щях да махна с ръка и да кажа: ебаси пича, тоя ги разби с тая маскировка, евала! Обаче така създалата се революция ми дойде в повече и кантарът ми натежа на другата страна. Велик е гримираният Дейвид Боуи, ефектен е Мерилин Менсън, Кис създадоха цяла индустрия... А редица изявени гейове минаха БЕЗ подобно дегизиране: Фреди Меркюри, Роб Халфорд, кой ли не... Не мога, не мога да си изкривя душата.

Да е жива и здрава Кончита, ама аз предпочитам да гледам, как разфасоват жираф с научна цел. 

:)

С ръце уморени разресвам

тази рошава дълга коса -

цветът е класически кестен,
от дете си я помня така.

Вече късно е - 10 и нещо

и се гледам с прозрачни очи.
Скубя, но в миг се облещвам,
тънка струна отвътре пищи:

слепоочието мое във дясно
с бледа вена пулсира, но не,
не това ей сегичка ме стресна,
а косъмът бял за сефте.

Различен от общото цяло,

непознат, самобитен и горд

свети той в кестенявото с бяло

и променя цял бесен живот.

Активен е факторът време

и мамка му, колко се вижда.

Напредвам по пътя си земен,

но не възрастта ме обижда,

а знакът, че нишка игрива

приспива във мене детето,

размятащо буйната грива

напук всичко общоприето.
...Мисля... моментът забавям,

разглеждам се с поглед чепат.

...Но няма, пънкар си оставам! -
И бялото също е цвят.
Ебаси, и бръчки ще чакам,

ще боядисвам коварни коси...

Смело се качвам на влака

и косъм не ще ме вбеси.

С моята новост сребриста
аз всичките гари прегръщам.
В лудостта си наивна и чиста
винаги влака ще връщам.

sex

промяна

Животът ми се обърна на 180 градуса. 

Една от всички генерални промени ми се натрапва ежедневно. До скоро бях дългогодишен пешеходец, a сега разстоянията, които изминавам от новия ми дом, са осезаемо по-дълги. И опрях до градския транспорт. 

В началото ми беше интересно - всеки ден имах първоначална задача да не забравя да си купя билет, после да не забравя да го продупча и накрая да не забравя да слезна, докато зяпам и анализирам пътуващите в рейса. С особено удовлетворение отстъпвам място на старци и бременни - напомня ми за детството. С още по-голямо задоволство се натягам да дупча чужди билети в мелето и се гъзя да свалям и качвам бебешки колички.
Ако има скандал, в който някой е чувствително ощетен, също се намесвам. Въобще първите седмици преживях емоционално разнообразие.
Но постепенно започна да ми дотяга... Залипсва ми бодрата крачка от Семинарията до редакцията и обратно... Трамвайните линии на "Журналист", сенките в парка през лятото, затъването в преспи през зимата... а и винаги знаех за колко време стигам до някъде - сега трудно се ориентирам във времето и пространството.
Тази носталгия започна да докосва други болни спомени и постепенно возенето в автобус се превърна в ад. Сетих се, че съм виждала картинка, в която всички в някакво метро са сиви, а само едно мислещо човече е цветно... обаче аз не бях това човече. И за да разсея обстановката, насочих вниманието си от външността и предполагаемите професии на спътниците ми към статистическо преброяване и съотношението между половете и възрастта им. 

Какво се оказа - между обедния и вечерния рейс има фрапантна разлика. Не знам как да съм по-красноречива и за това ще я опиша в две сцени.

Сцена 1

12,30, слънце:

 
Спирката на 204 в Борово: Две баби - едната може би дъщеря на другата, наместват се на пейката. Там пък седи ученичка, която, ставайки, си изпуска телефона. Поглежда бабите стръвнишки и се отдалечава със съскане и бърсане на екран. По-настрани - чичко с платнена торба, на няколко метра - Мис Пиги.
Автобусът идва, бабите се сборват коя да използва бастуна за отскок, мятат се вътре... и се озовават сред себеподобни - повечето действително женски, тук там някой дядо. Една възрастна дама изпъква - пуловер, а ла Кърт Кобейн, дънки и гердан с хипария. Моментално ми става симпатична, но около нея няма хора, а в краката ѝ е положен чувал с бутилки и боклуци... мъчно ми става. Обаче аз си следя моите баби и сядам срещу тях. Оказа се, че не са майка и дъщеря, а съседки - едната по-запазена - студено къдрене и сако на цветя, за разлика от другата, зализана белокоска с плетено елече и чорапи до коляно. Развихрят се да хвалят внуците - работят в големи фирми, много работят. Почти започвам да ръкопляскам. 

Едната се казва "Мирчееей" (Мирче), а другата нещо като Ефросина (противоречиво е, защото тя е невзрачната белокоска). Точно се вглъбявам в семейната им идилия, когато един дядо започва да обсъжда: "Как не ги е срам да протестират, фашисти! Нямат възпитание, нямат си друго занимание... наркомани!"... и т.н. контрапротестни излияния. 

Един от моята малцинствена възрастова група се обажда: "Моля ви, не съм длъжен да ви слушам!" А дядото отвръща на удара: "Какво! Ще ме биеш ли? Той иска да ме бие! Хора! Ще ме бие!"... Настъпва напрежение, граничещо със скандал, от който се спасявам, защото получавам проблясък - на "Орлов мост" сме и трябва да слизам.

Сцена 2

21,00, тъмница: 

Спирката на "Орлов мост": Много млади хора. Има и готини, има и смотани. Има и пияни... но не са толкова кофти. Един с колело минава покрай кошче, гаси си фаса в него и го хвърля вътре. Браво! До храстите друг целува гаджето си и бърка дълбоко под полата й - доста хард. Идва автобусът, качвам се и... Почти като в бар е! Весели хора приказват оживено. Мадама пише смс-и с вихрен маникюр. Момче със слушалки поклаща глава в такт с музиката. Друго отпива от кенче бира. Веднага си харесах да наблюдавам разнополова двойка - тя с бръсната наполовина глава, засмяна и светнала - сигурно е влюбена в него, без да са гаджета. Той - рошав, с маорска татуировка на бицепса, бръкнал небрежно в джобове. Не са на повече от 19. Той се обръща към нея с "Кайо", а тя му вика "Сила". Впечатляващи прякори. Обсъждат някакви изпити - кой преписал и минал, после черпил... кой с кого скъсал, после с кого тръгнал... Точно ми стана интересно и трябваше да слизам. Докато вървях в тъмницата към блока с тягостното чувство, че пак ще прекарам вечерта сама, че детето ми не е при мен и целият ми живот е объркан, изведнъж си го представих в същите две сцени:

Сцена 1:
До сега се возех в обедния  рейс на живота ми, при все, че ходех пеша. Скучно битие с фокус към постиженията на хората около мен, не моите. Носех грижите в платнена торба, носех гердан с хипария и около мен се трупаше боклук. Не протестирах срещу ударите и крещях срещу всяка промяна.

 
Сцена 2:
Сега съм във вечерния автобус. Смях и непукизъм! Кайо - момичета с мъжки имена! Животът е шарен!

... Понеже градацията е към финиширане с такси (често отскачам за по бира след работа), започвам да правя представителна извадка на таксиметровите шофьори.

И за край: 

Искам един ден някой да забележи сина ми, небрежно бръкнал в джобове, докато в него е вперен влюбен поглед. А майка му през това време може да се хвали на съседката, колко работи...

:)

Илюстрации в "24 часа" към крими материали: Съдебната палата и разстрелът на Златко Баретата, арестът на месаря Пачеджиев, портрети на Б. Б. и Красьо Черничкия

Руски пънкарки?

От доста време преглеждам сайтове с половин ирис, разширен от скептицизъм. Отсявам посланията, дори обикновено вдявам обратното. Информацията, която ни залива, рядко е полезна, а излишна и стеснява мирогледа.
Как да изплуваме от информационния поток, вдишвайки истина сред цялата помия, и да разберем, кога главоногите рожби на пропагандата пускат пипала в стремеж за промяна на човешки нагласи? В даден момент може да се случва нещо по-важно, пропуснато заради рязане на лентички. Вече и аз по американски не искам да знам името на президента си - просто, защото не се чувствам ангажирана.
Какво оръжие са думите и действията? Тези, които ги използват смело, камикадзета ли са? Има ли успешни опити за противопоставяне и революция. Зомбирани ли сме...
Посредством нета хората се обединяват лесно зад общи цели, даже започнаха да свалят правителства. Но колко са искрени, изригвайки против или в защита на някой? Защото под прикритието на анонимна маса е лесно да се крещи. Какъв процент са реално реагиращите и колко са представителите на модерното стадо, на хейтсъсловието или са тролове?
Поредният хит е пърформанса на руските пънкарки.
Като непримирим лаик и кротко камикадзе искам да взривя няколко цели.
Питам се: Проблемът обществен или политически е? Кои са Pussy Riot? Какъв ефект са търсели и имат ли вина за изкупване?
Pussy Riot са достатъчно досетливи за путиновите реакции, за да си направят пиар чрез него. Дори с цената на анатемосване. Действали са целенасочено. Затворът за тях е трамплин, даже успех и награда. Ако не бяха стигнали до там, щеше ли целият свят да гръмне? Този тип авангард до голяма степен е демоде. Хора на изкуството от десетки години се противопоставят на църквата. И Мадона е газила лука заради черния Исус. А сега се рекламира на гърба на Pussy Riot (или по-скоро на своя, където плесна името им на концерт в Москва). Стинг докато ги бранеше, не прие ли офертата на руски магнати да им свири на ушенце? Останалите артисти-защитници не се ли опитват да са симпатични на феновете, демонстрирайки широко скроени разбирания, повечето с оглед напредналата си възраст (е, Пол Маккартни наистина си е поживял и полудувал). Проблемът е чисто политически, добре. Но подобна изява в Европа и Америка не би ли довела до последствия? Ако храмът беше католически? А ако се бяха изтъпанили пред Белия дом, където знаем за арестите през 60-те на протестиращи срещу войната във Виетнам хипита.
И ако за подобен случай на Запад в днешно време не произнесат присъда, няма ли да е заради клякане под обществения натиск. Което при Мечока просто не минава.
Постъпката им изглежда смела и бунтарска, но зад нея стоят поредица неуспешни опити за скандал и бърза слава. Акцията им "Секс в музея" също е адски демоде - оргия в Московския биологически музей е нещо като нищо - безсилието на опитите в днешно време всеки да бъде артист. В Чикаго си ядяха косите през 40-те - доста по-оригинално. Истинско радикално изкуство отпреди векове е Кама сутра, голите Джон и Йоко през 70-те, ние си имаме Косьо, Хубен и Тушев от 90-те, тогава и "Хиподил" отвориха цяла страница в бг музиката. Колко по-красив и говорещ беше боядисаният паметник на съветската армия в София миналата година. И колко повече беше "В крак с времето" от хаоса в Московската катедрала. "God save the queen" на фона на молебена срещу Путин е класическа, да не кажа елегантна - при все, че Pistols са истинските пънкари.
Защо ни впечатляват тези момичета - отговорът е, че са цветна опозиция срещу съвременна диктатура. А народите масово се опълчват срещу силните на деня и застават на страната на слабите. За съжаление често не виждат детайлите.

...

8

Баба

Животе... Колко си пълен и колко бързо можеш да опустееш. Колко не си случаен. Как следваш своя ритъм... Но дори изконната ти последователност не дава покой, когато ни връхлети загуба. Не изпреварваш събитията... оценявам. Но не мога да свикна с липсата на големия човек, скрит в дребничката бабка. Че вече я няма, поне не в този живот. А в него се разкъса паяжината, която вълшебно обвързваше и сплотяваше няколко поколения - връзката, която започваше от пиедестала на нашия Странджа в женски облик, обгръщаше ни, приближаваше ни един към друг, възпитаваше ни. 

Дори нарушена, паяжината трябва да съществува невидима и здрава... Но пиедесталът е празен. А чувството е, че всичко се разпада, защото само нашият Странджа притежаваше магията да кове традиция.

Символът на Вазовия Странджа е толкова точен за нея - сила, топлина и сигурност. А нашият Странджа се казваше баба Донка. Скромна и крехка, горда и могъща. В мен се надпреварват много спомени - разказите ѝ за детството, за любовта, за трудностите и победите, за пътешествията. Виждам я пред себе си - естетика, красота и разум. 

Помня, как ме приспиваше, как ме учеше да шия. Как я карах да слуша първите ми албуми на Guns N' Roses и Bon Jovi. Колко хареса първата ми татуировка. Как с дядо посрещаха приятелите ми под ореха в Балкана на тяхната трапеза, с неговата ракийка, с нейните гозби... Семейните Коледи, когато стягаше паяжината най-здраво и цялата многобройна фамилия бе щастлива в нея. 

С присъствието си Баба Донка изпълни нашите животи и нейният винаги ще ни липсва. 

Напусна ни на 27 февруари 2012 г.

Обичам те, бабче!

people

20

Във връзка с юбилейна рубрика, посветена на 20-годишните, нашарих няколко типажа. Със започването дълбоко се зачудих: как, мамка му, изглеждат те?! Разминавам се с млади хора по улиците всеки ден, но кои от тях са на 15, на 20 или 30? А освен визията, май са объркани и приоритетите на прохождащите в живота. Колко юноши надрастват възрастта си, притиснати от обстоятелствата. И обратното. Могат ли да се изброят недорасляците, рожби на т.н. демокрация, "възпитани" от чалгакултурата. Kадърни момчета и момичета с олимпийски медали потъват в скромността си, а попфолккаки на 22 лъхат на дългогодишен порностаж. Защо ученички крият физиономиите си зад пластове макияж в опити да прескачат възрастта?! А пресни обитатели на Студентски град доказват възмъжаване, трепейки се по дискотЬеките. Ако бях 11-годишната смугла сливенска родилка Кортеза, спокойно можех да имам към 20-летно отроче, макар че самата аз се опитвам да изглеждам на толкова. Познавам страхотни, можещи хора извън София, но не съм сляпа за убийствения вакуум на времето в 70% от прованса, където ако си на 19, изглеждаш като багерист на 37 - без информация, без интереси, без бъдеще. От там е и Кортеза - детето с дете на ръце, която така и не разбрала, че може да не забременее. И даже, че на тази възраст момиченцата играят с кукли, а не с мъже. Е, никой не е застрахован от грешки и дето се вика - който няма грехове, пръв да хвърли камък....

Но все пак: как да приема обратната последователност в развитието - било под формата на масово псевдопорасване или проява на антикултура?!

Забравяйки разнообразието на природни издънки, се замислям - какво е да си на 20. Какво беше... Какво трябва да е. Дали не трябва да е обгърнато с духа от песента "Пак ще се срещнем...", когато 22-годишните са се разделяли с надежда, качвайки се на влака-живот. Доста ретро, но много обещаващо. Защото децата на хората, попили тази атмосфера, не може да не са от добрите 20-годишни. Които в този момент от живота си започват да градят, вдишват всяка секунда свобода и знание, и не бързат да остареят, преди да са загребали с пълни шепи от младостта си..... Нали не звуча като някоя леля?... Защото и аз не бързам. Не мога да спра времето, но на прага на зрелостта имам желанието винаги да се чувствам на 20 - вироглава и неориентирана. Мятайки око назад, нещата ми изглеждат лесни и бистри. Но тогава не успях да взема всичко, което ми се предлагаше и не съумях да предложа максимума на тези, които имах за даденост . И въпреки това пазех онзи дух. Иска ми се след 10 години да виждам ясно през погледа на 30-годишните, а след още 10 - да пия биричка с вироглавия си 20-годишен син, знаейки, че той е като мен. (Това за бирата го написах, за да не изневерявам на традицията да я споменавам като хепиенд в писанията си :))

правата на детето

   

разбор

В разгара на лятото имам усещането за късна есен. И може би не е само от времето. Слънцето липсва не само горе, но и вътре. А вътре - това е моята стая, моят компютър, моята глава... толкова ясно липсва, колкото по средата на юли. Под дъжда и тежките капки на собственото си ежедневие пропускам масови еуфории от политически чистки, световно по футбол, химн на МВР и какви ли не още любопитни проблясъци. Реших да се информирам, да разгоня облаците на скуката, да разчистя хоризонта на стаята и главата, и да избърша праха от блога си... И такаа - относно мрака в държавата: капят първите круши на това свещено правителство - пак без време, вече казахме, че е лято. Защо ли Лъчезар Иванов, дето подал оставка от три поста, отдавна ми изглеждаше съмнителен - от мига, в който пресоли медиите със семейните си проблеми, нагазвайки в "голямата" политика. Сигурна бях, че добродетелите се градят отвътре навън - не може в личния си живот да си гъз, а в професионалния да не си. А в по-широк кръгозор - силно се боя, че политически елит, състоящ се от шепа строги, но справедливи батмани и още толкова объркани харипотъровци, ще се пребори с криза, хранена 20 години в домашни условия и увенчана с десерт от световната икономическа дупка.... Както и да е, поживем - увидим.
Относно футбола: какво разбрах аз от това първенство, освен за съществуването на вувузелите. Светът е футбол, и ние с него - само дето българските спортни успехи се концентрираха на други места. Защо ли имам чувството, че отразяването на волейболните ни победи мина пестеливо. А наред с похвалите, Цвети Пиронкова не се размина и с преброяване на паричните си награди - "ех, как се нагуши това момиче". Побъркаха се да коментират колко пари е взела, все едно не си ги е изработила. Абе, всеки получава, каквото заслужава. Давай напред и нагоре, Пиронкова!
.... И сега любимата ми тема от два дена насам - ХИМНА. Ще се възползвам от факта, че Веско Маринов не четял в интернет, за да дам простор на думите си. Ясно е, че човекът подхожда с чисти чувства. Чувствата видимо са сбъркани, но според мен той е объркал и десетилетията. Химнът е мелодично, запомнящо се недоразумение - казвам го, защото снощи го слушах и после цяла нощ ми се въртя в главата. Тази симбиоза от марш, стара градска песен, естрада и чалга може да побърка човек! Явно авторството на Евтим Евтимов и Тончо Русев си казва думата, но нито безспорният им авторитет, нито преклонната им възраст оправдават безумието на това титанично произведение. Мислех си, че такива възхваляващи изклесъци отдавна не се котират, но ето че Веско Маринов изпълзя от собственото си безвремие и изби рибата. Вече Икебаната има сериозна конкуренция. Жал ми е за ченгетата, олицетворени от женствени, гънещи се танцьори в полицейски униформи на концерта в НДК. Макар че и куките не заслужават снизхождение....
И ако всичко, написано до тук се намира навън, стигам до истината, че слънчев лъч може да пробие единствено отвътре - от моята стая и моята глава. Решавам: ще разгоня преждевременната есен с хубаво парче на Pearl Jam и блян за топло моренце и студена биричка :)

the last XIX century illustrations

След 40 илюстрации затворих последната страница на колекцията "XIX век". Доста пътуване във времето, понякога отегчение и резултати, с които не се гордея, понякога вдъхновение и малки пространства, в които не се побирам. Странно, но имам чувство за раздяла - 40 рисунки = 40 седмици - определено ще ми липсва този сочен пълнеж в сухата ми работа. Ето ги и тях:

раздаване

Свалям картите на масата. Аз съм валат. Слаб играч в това раздаване. Само че играта е Венета срещу Венета - една трийсетинагодишна кукувица, в чиято глава прелитат по трийсетина проблема в минута. Губещата ми половина търси безхаберие, но е пометена от тази с ограничените възможности и неограничените грижи. Иска да полегне в сочната трева под сянката на ореха в балканско село. Да зарови крака в мокрия пясък. Да послуша хубава музика в задимено сепаре... Водещата половина обаче, полегва единствено пред телевизора и се обременява с лоши новини и лоши примери. Заравя си не краката, а главата. Губещата търси време за хубава книга, за място на първия ред в театъра или на последния в киното. Недоумява как добрите вести се завъртат около бутафорни полицейски акции, кадри на Б.Б., приклещил Меркел под мишница, нови футболни съпруги, конкурс за красота на тайландски травестити или изложба на фризирани домашни любимци. А лошите опират пак до четириноги - кой гад, за Бога, превърна хрисимата кучка Мима в безпомощен торс?! Да, човешката добрина прозира най-ясно през отношението към животните и по-слабите, но защо нямаше такива общонационални акции срещу изверга, насилвал двегодишното си дете? Защо по улиците се шляят агресивни малоумници с последно предупреждение от органите на реда, за които е въпрос на време да накълцат невярната си съжителка с трите й деца от друг подобен? Защо полудели алкохолизирани камикадзета всеки ден убиват десетки хора по пътищата? Защо падат цели фасади от ерозирали сгради и погребват случайни минувачи насред големи градове? Защо са необходими луноходи за придвижване по софийските "улици"? Защо... водещата ми половина свиква с тези неща и небрежно махва с ръка - всеки да се оправя както може... А губещата все пак пуска SMS за болно дете, търси кошче да си изхвърли шишето от минерална вода и вярва, че да загубиш едно раздаване не значи, че няма да ти дойдат силни карти. Големият проблем е, че всички тези неща са прах на вятъра. Вятърът, разнасящ пепелта от вулкана, изригнал на майната си, но объркал трафика на цяла Европа. Вятърът, разнасящ мирисът на болка и смърт от изравнената Хаити. Стихии, които не знам дали предизвикваме, но пред които сме абсолютно загубени. Така че, струва ми се, всяка злоупотреба с живота, подигравка със законите и безцелна жестокост е бъркане с пръст в раната на гангренясалата не държава, а планета. Където не съм губеща само аз.
За това търся ореха - там тази безнадеждност изглежда далече. И белотът е приятен, и ракийката е мека, и сънят е дълбок.
Свалям картите на масата. Всичко коз. Играта е Венета срещу лошите. Аз съм една трийсетинагодишна волна птица... Отлитам.

alice in wonderland

разделители за книги

it might get loud

Гледах един филм. Впечатлявам се от филми, но този е с истински герои. И то такива, които мислех, че познавам. Падна ми ябълка върху главата и погледнах през различна призма. Зад въпросните идеализирани, помпозни личности са скрити търсещи, мислещи хора. Филмът е своеобразна среща-> сблъсък-> споделяне-> допълване-> урок... на три живи легенди - Jimmy Page, The Edge & Jack White. Три поколения, три борби, три пътя, три изказа, три реалности. Неподправени, естествени и земни, въпреки своята мощ. Колко мъдрост и опит се крият зад музика, изстрадана, за да получим наготово храна за сетивата си. И фактът, че са идоли на милиони, не е успял да ги изкара от релси. Направо видях ореол над побелялата глава на Пейдж и ми стана смешно, сещайки се за градската легенда, че Stairway to Heaven е молитва към дявола, изпята наобратно. Та той е целунат от Господ, за да създаде Библията на толкова музиканти след себе си. А The Edge - звено от най-великата съвременна група, която пълни стадиони и изгражда културата на цели поколения меломани - той излъчва смирение! Що се отнася до Jack White - направо ми отнесе главата това момче! Сега го открих и останах поразена от неговия суров темперамент. Като гледах кръвта от прежулените му пръсти върху китарата, усетих една струна да се къса и в мен - защо, по дяволите, спрях да свиря на пиано като дете, сега можех да имам и тази способност на изразяване. Аз съм художник, но съм дълбоко убедена, че музиката е най-великото изкуство. Най-масовото средство за влияние над масите. Тези тримата са си извоювали възможността да възпитават целия свят. Във филма всеки от тях разказва за собствената си спечелена война - Page е бил жертва на критиците, заклеймяващи Rock'n'roll-a (не само в BG ги е имало, гадовете) и доста е почакал преди да му кацне птичката на рамото. The Edge е преживял бомбите по улиците на Дъблин и не случайно днес U2 е най-социалната група в света. Jack White се е борил с бедност и липса на шанс. Но всеки от тях е търсил, усъвършенствал себе си, пак търсил, за да можем накрая да ги намерим ние. Видях как трима гурута, трима гении вадят китарите си и без да се надсвирват, без да се дразнят или надцакват, се допълват, вдъхновяват и попиват един от друг. Добър урок за родната действителност, където всеки драпа да е най-велик. В тази връзка, ще избягам от темата - онзи ден пътувах в едно такси, където шофьорът беше събирателен образ на повечето си колеги. За пореден път се наслушах на това: колко сме зле, тоя как ни окрал държавата, оня колко бил богат, от къде ги има тея пари, какво трябва да се направи, за да се оправим, пък ако той (шофьорът) имал власт, как щял да ги изтрепе, да взриви парламента, как той (шофьорът) бил учил еди какво си, работил еди що си, колко е умен, разбира от всичко, пък на - кара такси! Знам, че не е лесно и не е честно... Бъди жив и здрав, недооценен интелектуалецо, обаче предпочитам примера на хора, които се борят, но не спират да търсят. Твойто търсене сигурно се изчерпва до газова уредба за таксето... извинявай, ако бъркам... След това налудничаво отклонение ще се върна до основното - много готин филм, влюбих се в неговите герои за пореден път през живота си и формулирах в главата си следното: няма начин човек да е учител, ако спре сам да се учи. Не може да въздейства, без сам да се впечатлява. Никога не трябва да забравя от къде е тръгнал, за да стигне далеч. Израснала съм с всчики измерения на Rock'n'roll-a - плакали сме на Zeppelin и Floyd, бунтували сме се с Ramones и Pistols, тръскали сме гриви на AC/DC и Judas, рецитирали сме Doors, танцували сме сълзливи блусoве на Bon Jovi.... но за първи път този филм (It might get loud) ме запозна истински с някои от тях - не с идолите, а с хората. Сега сядам да го изгледам още веднъж.

coming soon...